Какво й е особеното на 1968 г.? Защо тя остава в историята като повратна за Европа и света, няма ли нещо магично в тази година, каквато е вярата на много чехи в числото 8, завършващо повратните години?
Действително, не си спомням друга следвоенна година, в която обществата в държавите от двете страни на Желязната завеса да вървят така единно в една посока, да искат дълбока вътрешна и световна промяна. Затова е нормално да си зададем въпроса на какво се дължи това? Моят кратък отговор е – на новото поколение, поколението на онези, които не са пряко свързани със станалото през Втората световна война, които искат да се освободят от оковите на миналото и да създадат бъдеще по свой образ и подобие.
Поколението на 1968 г. е първото, родено след най-кръвопролитната война, в чието съзнание липсват спомените за ужасяващите разрушения, за борбата за живот, за липсата на всичко, за задоволяването с най-малкото. Това е поколението, което вдига поглед от борбата за съществуване и поглежда отвъд материалното, което се пита какъв е смисълът на човешкото съществуване, иска ново качество на живота. Търсенето на отговори на глобални въпроси поражда критиката на настоящето и борбата за преодоляването му, формулира лозунги, обърнати към бъдещето. Тези общи стремежи свързват Изтока и Запада, докато почти всичко останало ги разделя. Младите на Запад се бунтуват срещу лицемерието и еснафския живот на своите родители, искат разширяване на границите на индивидуалните свободи, на личните отношения, обявяват се в защита на онеправданите, мотивирани от новите радикални леви идеи. Докато младите на Изток се борят за лиспващата им демокрация, за граждански права, но и за достъп до блага, помамени от благоденствието на Запада.
И още една значителна разлика: началото на промените на Изток е поставено от икономиката, сиреч по марксистки от базата, а не от сферата на духа, сиреч от надстройката. И по стара източна традиция – чрез реформи отгоре, а не чрез граждански бунт отдолу. В средата на 60-те години в Източна Европа започват икономически реформи, предизвикани от необходимостта да се премине от екстензивно към интензивно развитие. Решението е потърсено във въвеждането на пазарни механизми в централно планираната икономика с надеждата, че така могат да се съчетаят предимствата на двете икономики – плановата и пазарната. Тези промени, придизвикани от реални проблеми, не остават незабелязани от обществото, което видимо се раздвижва и то в онази негова част, която винаги излиза напред в повратни моменти – младежта (студентската) и интелигенцията. Както винаги, първа е бунтовна Полша. Още през 1964 г. се появява Манифестът на Яцек Курон и Карол Мадзелевски, в който е направен критичен марксистки анализ на полското общество и който завършва с извода, че това не е социализъм. И не заради материалните условия, а заради липсата на права и свободи за гражданите.
Новото поколение на Изток също както и западните си връстници няма спомени от войната и лишенията, но няма такива и от предвоенния често недоразвит капитализъм, то е възпитано в духа на марксизма, до който достига чрез произведенията на Маркс и Енгелс, а не през учебниците по научен социализъм. И там, в Маркс, Енгелс и Ленин търсят отговори на въпросите на своето време – за гражданското общество, за властта на народа и за ролята на интелигенцията. Затова не е случайно, че бунтът в източноевропейката 1968 г. започва от полските университети – пръв е Варшавският. Там на 8 март 1968 г. студентите-марксисти отправят своето предизвикателство към властта, призовавайки за демокрация и социализъм, формуират своите искания, базирани върху автентичния марксизъм. Полският студентски бунт, обхванал многобройните университетски градове, продължава през целия март, като предшества парижкия бунт, но през май попада в неговата сянка. Студентският бунт на Изток и на Запад си прилича и по това, че мобилизира консервативните обществени и властови сили, които бързо вземат надмощие. Полската специфика е, че консервативният отговор идва от власт, която се самоопределя като комунистическа и от 1956 г. има революционен облик. Само че в действията ѝ още от началото на 60-те години вече няма нищо нито революционно, нито комунистическо. Затова не е странно, че при международното обсъждане на Пражката пролет, един от най-острите ѝ критици е бунтарят срещу сталиновия социализъм от 50-те години Станислав Гомулка. Неговата еволюция демонстрира как революционерът се превръща в консерватор, когато дълго упражнява властта.
Все пак централното източновропейско събитие на 1968 г. е не Полският март, а Пражката пролет. Тя започва не като младежки бунт, а като опит на властта да се справи с новите предизвикателства в модерното социалистическо общество. Всичко започва с икономическата реформа, формулирана от екипа на директора на Икономическия иститут към ЧСАН проф. Ота Шик. Реализарцията ѝ стимулира политическите борби в ръководството на ЧКП и довежда до свалянето на чеха Антонин Новотни от ръководството на ЧКП и замяната му със словака (за пръв път) Александър Дубчек – представител на новото поколение комунисти, готови да потърсят демократизация на вече утвърдената социалистическа система. Новата група съмишленици в ръководството на ЧКП извършва бързи и радикални промени – първо кадрови, а после програмни и законодателни. Очертават се контурите на социализма с „човешко лице” – модел, породил огромни надежди в почти целия Източен блок, но не само там, а и в Югославия, чиито лидери си връщат убеждението, че не са сами в своя самоуправленски социализъм, и сред западната лява интелигенция, болезнено преживяла краха на илюзиите си през 1956 г., но все още търсеща социалистическа алтернатива на капитализма.
Че става дума за съзнателно търсене на нов демократичен модел на социализма личи от думите на един от новите лидери в ЧКП, който има солидно антифашистко минало – Йозеф Смърковски, декларирал, че очертаният в Програмата за действие социализъм може да даде не само отговор на въпроса как да се излезе от недемократичния източен (сиреч съветски) социализъм, а и да покаже на западните леви как демокрацията може да се съчетае със социалната защита. Една идея, която ще залегне в идеите за конвергенцията между развития капитализъм и развития социализъм. Тази общоевропейска идея на чехословашките комунисти много скоро ще се превърне в един от най-големите им проблеми в отношенията със съюзниците им от Източния блок.
Като се започне от срещата на 23 март в Дрезден на лидерите на страните от Варшавския договор чехословашките реформи ще се превърнат в постоянен обект на обсъждане с уклон към осъждане на международните комунистически срещи в Източния блок. Още в Дрезден, а после и в Москва в началото на май, във Варшава в средата на юли, в Братислава и Черна на Тиса в началото на август проличава колко стъписани и объркани са останалите лидери. От една страна, във всички европейски социалистически държави вече са започнали икономически реформи, следващи чехословашката. Те са заинтересовани от продължаване на промените в икономиката, за да се върне икономическата динамика, осигурила толкова високи темпове на развитие от първите следвоенни десетилетия, както и излизането от затворения пазар на СИВ на западния Общ и на световния. От друга страна, заявената през април в Програмата за действие на ЧКП цел за реална демократизация на системата, преминаваща през възстановяване на политическия плурализъм и спазване на правата на гражданите, няма как да не ги плаши с непредвидими последици. Една от тези последици е лесно предвидима: че рано или късно при свободни и плуралистични избори комунистите ще загубят властта. Макар да не го казват открито, точно този страх за монопола върху властта стои в дъното на ожесточаващите се критики. Другата основна причина е поставянето под въпрос на съветския модел, роден в съвсем различни условия, и който, въпреки десталинизацията, продължава да носи наследството от сталинизма.
Но общата античехословашка позиция съвсем не е единна. Още в Дрезден се откроява умерената прочехословашка линия на унгарския лидер Янош Кадар. Разликата се дължи на различните позиции на социалистическите лидери – за Кадар продължаването на умерените икономически и политически реформи, започнали след голямото сътресение от 1956 г., е жизнено важно; за Валтер Улбрихт и Владислав Гомулка чехословашките реформи делегитимират собствените им режими; за Тодор Живков икономическата реформа е необходима, но е политическата опасна; според Леонид Брежнев чехословашките комунисти непростимо посягат върху монопола на съветския модел. В крайна сметка, независимо от различията, общото решение е реформите да бъдат спрени със сила, което води до интервенцията на петте армии от Варшавския договор на 20 срещу 21 август. А с нея идва краха на реформите и превръщането на социализма в чисто властови проблем (до този извод стига философът, тогава все още марксист, Лешек Балцерович).
Това е кратката история на източноевропейската 1968 г., но в нея има още много нюанси, които също не бива да се пренебрегват.
В общия стремеж на източноевропейците към граждански права, събудени от Пражката пролет, сравнително незабелязана остава една тенденция, появила се по-ясно през тази бунтовна година – на национанализма. Тогава той се възприема като бунт срещу задължителния интернационализъм с просъветски уклон. Национализмът облича одеждите на борба за по-широки права и се възприема от Запада като демократична изява в координатната система на Студената война. Той съвсем не е нов, напротив, белязал е историята на Източна Европа преди попадането ѝ в съветската сфера на влияние, но в хода на реформите бързо се възражда. Виждаме го навсякъде – в полския антисемитизъм, в словашкия сепаритизъм в Чехословакия, в събуждането на унгарските националистически виждания, да не говорим за Балканите.
Ще се наложи да кажа няколко думи и за Балканите. Независимо че само България участва в обсъждането на Пражката пролет, а и в интервенцията, останалите балкански социалистически държави не остават безучастни към ставащото в Чехословакия. Югославия изцяло приветства реформите, защото вижда в тях своя модел, а и възраждането на съюза още от Малката антанта. Румъния, която е в Източния блок, също заема особена позиция. При новия си лидер от 1965 г. Николае Чаушеску тя се превръща във вечния критик в блока, затова не е поканена на срещата в Дрезден. Българските архиви свидетелстват, че веднага след нея румънците искват да се върнат в заседанията, но за щастие на Чаушеску това му е спестено. Именно това обстоятелство позволява на румънския лидер да заеме изцяло критична позиция към интервенцията и да мобилизира румънското общество в името на суверенитета. Така възроденият антисъветски румънски национализъм ражда симпатиите на Запада и привилигированото положение на Румъния чак до втората половина на 80-те години. Албанският лидер Енвер Ходжа също осъжда интервенцията „по китайски” като проява на съветския империализъм, но рязко критикява и чехословашките реформи като предателство на социализма, с което задълбочава самоизолацията на страната, която ще продължи до началото на 90-те години.
Така започналата с големи надежди източноевропейска 1968 г. завършва не само с техния крах, но и с ново, още по-дълбоко разделение в Източния блок и в комунистическото движение като цяло. Да не говорим за новия етап на Студената война. Но най-важният извод за днешния ден е, че преди 50 години претърпява крах идеята за еволюцията на съветския модел към демократичен социализъм. А дали тя изобщо е била възможна, е тема за друг разговор.
