Като част от ръководения от Съветския съюз Източен блок България не може да остане встрани от големите вътрешно- и външнополитически промени, настъпили през втората половина на 60-те години на ХХ в. Всичко започва съвсем по марксистки – с икономиката. Още в началото на десетилетието в най-развитите европейски социалистически страни за пръв път намаляват темповете на икономическия ръст. Това няма как да не предизвика тревога, тъй като бързото икономическо развитие е основна гордост на Изтока в пропагандната му борба със Запада.
Независимо че тревогата най-рано е изразена в Централна Европа, стремежът да се потърсят нови варианти за стимулиране на икономическото развитие е напълно осъзнат и от българското ръководство, което от 1962 г. е поето изцяло от Тодор Живков. Резултат от този стремеж е първата голяма икономическа реформа, лансирана в светлината както на невъзможността да се реализира свръхамбициозната 20-годишна програма, според която през 1980 г. България би трябвало да започне да изгражда комунизма, така и на реалните икономически трудности. Независимо и паралелно с екстравагантната идея на Живков за икономическо „сближаване” със Съветския съюз, на българските икономисти е поставена и задачата да потърсят нови механизми и форми за организиране на стопанството. Сред основните цели на реформата са: преодоляване на прекомерната централизация, стимулиране на личната заинтересованост на трудещите се от резултатите на техния труд, с други думи, от отчитане главно на произведеното количество да се премине към успешната му реализация. Върху тези идеи стъпва предложената „нова система на планиране и ръководство”, с която започва да се експериментира от 1963 г., преди тя да бъде утвърдена през декември 1965 г. При нея вече се говори за регулиране на производството чрез стойността и стоково-паричните отношения, но неизменна цел си остава ускореното икономическо развитие. Без да се спираме на подробностите, важното е, че тази нова система, чийто български изразители са най-вече Петко Кунин и Евгений Матеев, отговаря на общата посока на икономическите реформи в Източния блок, включително и на чехословашката на проф. Ота Шик. Реформите в Източна Европа вървят паралелно дори и по количествените данни, например по това, че до края на 1967 г. в новата система в България и Чехословакия вече са обхванати две трети от предприятията.
Добре осъзнатата необходимост от икономически реформи прави реалиста Тодор Живков привърженик на промените в Чехословакия. Това проличава и по време на официалното му посещение в Прага и Братислава от 23 до 26 април 1968 г. във връзка с подписването на нов Договор за дружба, сътрудничество и взаимна помощ между двете страни. При срещите си с Александър Дубчек българският лидер изразява не само интерес към реформите, но и пълна подкрепа за тях. И това става, независимо че на 29 март с.г. ЦК на БКП вече е отправил силни критики към политическите промени в Чехословакия, а от трибуната на пленума е заявено, че „ако Чехословакия не съумее да се справи с контрареволюцията, то ние сме длъжни да се намесим и да я спрем”.
Двойнствеността в политическата линия на Живков ще се запази и през следващите критични месеци на 1968 г. От една страна, прагматичното му разбиране за управлението го кара да вижда в чехословашките реформи път, който може да бъде последван и от България, затова ги подкрепя. От друга страна обаче, политическият императив го кара да подкрепя безотказно намеренията и действията на съветския лидер Леонид Брежнев, дори до готовността да стане инициатор на предложението за военна интервенция. Затова на всички международни срещи, посветени на „чехословашкия въпрос”, на които присъства (защото на тази от март в Дрезден отсъства): в началото на май в Москва, средата на юли във Варшава, началото на август в Братислава, срещите след интервенцията на войските на Варшавския договор на 21 август, Тодор Живков винаги подкрепя съветските предложения, насочени срещу чехословашките промени.
Двойственото българско отношение към Пражката пролет `68 е предизвикано освен всичко друго и от факта, че когато в началото на 1968 г. започва т.нар. Чехословашка криза, държавните приоритети са насочени в съвсем друга посока – към сложните отношения с балканските съседи. Затова ще посветим нашето внимание не толкова на реакциите на Пражката пролет, а на балканските приоритети на България, които придават облика на Българската 1968 г.
* * *
1968 г. заема важно място в политиката на България към Турция и Югославия. Тя е ключова за позитивното развитие на отношенията с Турция поне през следващото десетилетие, докато за тези с Югославия е с негативен знак и ще доведе до трайното им влошаване. И в единия, и в другия случай 1968 г. се явява кулминация в дългия и противоречив процес на преразглеждане на българската политика по двата основни проблема в отношенията със съседните страни – изселническия и македонския. Освен външнополитически, те имат и вътрешни измерения, доколкото засягат големи етнически общности, а и българското общество като цяло.
Първо ще е опитаме да откроим значимостта на 1968 г. в българо-турските отношения. До средата на 60-те години турската държава неотклонно следва линията си, че Турция е „майката-родина“ на всички турци, независимо къде се намират. Турската пропаганда твърди, че тя е готова да ги приеме, като за целта Анкара сключва поредица изселнически спогодби, вкл. и с България през 1925 г. Изселническият въпрос става важен инструмент на турската външна политика, позволяващ натиск върху България, а след Втората световна война е усложнен и от идеологическото противопоставяне. На базата на конвенцията от 1925 г. между 1949 и 1951 г. поредната вълна от около 150 хил. български турци се изселва в Турция. Това създава сериозни затруднения за България, а в контекста на Студената война тя оценява турското поведение като намеса във вътрешните работи и в края на 1951 г. заявява, че няма да позволява повече изселвания. Това е нарушение на Анкарската конвенция и позволява на Турция да настоява за спазването й и за свобода на изселването на всички турци. В края на 50-те години България е склонна да разреши изселване на малък брой роднини за събиране на разделените семейства, но настоява за едновременно подобряване на отношенията с Турция във всички сфери. Анкара обаче държи да се позволи свободно изселване на всички български турци и да им се признае статут на национално малцинство и поставя това като условие за развитието на отношенията. В началото на 60-те години ситуацията изглежда все така безнадеждна, а през 1963/4 г. близо половината от всички български турци подават молби за изселване.
Промяната започва, след като Т. Живков поема изпълнителната власт и определя за външен министър Иван Башев. Двамата действат прагматично, възползвайки се от изострянето на Кипърската криза, което прави Турция по-сговорчива. През есента на 1964 г. българските управляващи правят поредния завой по изселническия въпрос. След 13-годишна забрана те са готови отново да разрешат на всички, които желаят, да се изселят в Турция, но в замяна да се нормализират и развият двустранните отношения. Промяната в българската позиция обаче е в момент, в който Анкара преразглежда концепцията си за „външните турци“. Без да прекратява пропагандата за „майката-родина“, която ги очаква, Турция на практика не желае те да се изселват, а да се консолидират и отстояват малцинствените си права там, където живеят, а турската страна да играе ролята на техен гарант и защитник. Затова на срещата на двамата външни министри през 1966 г. в отговор на българското предложение за свободно изселване на всички, които желаят, турското предложение е вече само за събиране на разделените семейства.
Развръзката настъпва през 1968 г., когато от 20 до 26 март на посещение в Турция е Т. Живков. То е историческо поради факта, че български премиер е гостувал там преди повече от 30 години. Живков обаче се надява посещението да стане историческо по друга причина – ако успее да отмести изселническия въпрос като пречка в двустранните отношения и не по-малко важно – ако успее да накара българските турци да проектират бъдещето си в България като своя родина, при което ще отпаднат претенциите на Анкара да се „грижи“ за „сънародниците“ си. Средството за постигане на тази цел е подписаната на 22 март 1968 г. от двамата външни министри Спогодба „за изселване от НРБ в Република Турция на български граждани от турски произход, чиито близки роднини са се изселили в Турция до 1952 г.“. Преценена през призмата на интересите на Турция, тя е много изгодна, тъй като не натоварва особено държавата с грижи по устройването на изселниците, не е в разрез с новата концепция за „външните турци“, показва на турската общественост, а и на българските турци, че Анкара държи на думата си и след дълъг период на усилия е принудила България да промени позицията си по изселването. От българска гледна точка Спогодбата не допринася за формулиране на по-адекватна политика към българските турци, създава допълнителни административни и финансови грижи и отговорности, потвърждава за пореден път непоследователността на българската позиция по въпроса с изселването и не съдейства за спечелване на българските турци на страната на управляващите. Безспорната полза за България обаче е тази, на която се е надявала – двустранните отношения действително получават сериозен тласък и следващите десетина години, съвпадащи и с „разведряването“ в международния климат, са може би най-позитивните в историята на българо-турските връзки до 1989 г. Надеждите по отношение на българските турци обаче няма да се оправдаят и ще предизвикат постепенното засилване на рестриктивните политики към тях.
През наситената със събития 1968 г. отношенията с Югославия са на другия полюс. Само пет години по-рано Т. Живков и Тито се споразумяват да отместят македонския въпрос от центъра на вниманието в името на взаимоизгодното сътрудничество. Ангажиментът на двамата е да не го повдигат в медиите и в официалните срещи. След тази договорка Т. Живков оповестява поврата по македонския въпрос, който слага край на коминтерновската теза за наличието на македонска народност и нация и македонски език още от Средновековието и Възраждането и за македонския характер на населението в Пиринския край. Това той прави на Мартенския пленум на ЦК на БКП от 1963 г., като изрично подчертава, че новите постановки, съобразени с историческата истина, не трябва да бъдат оповестявани, заради договореността с Тито. Тя обаче може да е ефикасна, само ако и югославската страна се придържа към нея.
В следващите месеци сложните вътрешни проблеми карат Тито да ревизира отношението си към национализмите на републиките във федерацията и на практика да подкрепи антибългарските позиции на Скопие. Ситуацията се влошава още повече след преброяването на населението в България в края на 1965 г., според което в Пиринския край има едва 1 437 „македонци“ при 178 862 при преброяването през 1956 г. В официалните срещи Тито все по-често отстъпва думата на македонските ръководители. Налага се пред тях Живков твърдо да отстоява новата българска позиция по македонския въпрос, но той все още се надява двете страни да се върнат към договорката от 1963 г., дала тласък на сътрудничеството между тях и затова твърдият тон и новата позиция остават скрити за българската общественост.
Опитите за „отместване“ на македонския въпрос на заден план не само не дават резултат, но и натрупват ново напрежение. В Югославия антибългарската кампания ескалира, провокирана както от вътрешните проблеми, така и от българската неотстъпчивост по македонския въпрос. Формулираната през 1963 г. принципна позиция остава в сила, но опитите македонският въпрос да се остави на заден план и да не спъва сътрудничеството, се оказват безплодни, поради задълбочаващите се кризисни моменти в Югославия и най-вече поради обективната невъзможност националните интереси да се отстояват с мълчание и забрани. Това е осъзнато от българските управляващи в самия край на 1967 г. и именно през 1968 г. те се ориентират към нова тактика по македонския въпрос. На 26 март Политбюро приема документ, с който се дава „зелена светлина“ на публичното оповестяване и пропагандиране на принципите, възприети през 1963 г. В противовес на мълчанието от предходния период, сега се предвижда отразяването на историческата истина в учебниците, разпространяването й по дипломатически път и на научни форуми, разгръщане на широка научно-изследователска дейност. През ноември 1968 г. е публикувана брошура, изготвена от Института по история при БАН, която представя пред българската общественост и в чужбина българската гледна точка за спорните исторически моменти в македонския въпрос, новата българска политика по него и същността на „насилственото денационализиране на българското население“ в СРМ. Очаквано, тази откритост в на българската гледна точка през 1968 г. води до влошаване на двустранните отношения с Югославия, но заслужава висока оценка от гледна точка на отстояването на историческата истина и националния интерес.
Поради липса на време само ще маркираме, че 1968 г. има и своите гръцки измерения. Тя се оказва твърде проблемна, заради необходимостта от една страна да се следва общата линия на Източния блок за осъждане на военния преврат от предходната година, а от друга – да се запази положителната инерция в развитието на отношенията, започнала след разрешаването през 1964 г. на спъващия ги репарационен въпрос.
Така през 1968 г. българските управляващи плътно следват съветската линия по ключовия за Източния блок проблем с Пражката пролет, но вниманието им, ако не в по-голяма, то поне в същата степен, е ангажирано с пряко засягащите България балкански проблеми, върху които самата Пражка пролет и нейното смазване не оказват съществено влияние.