АНАЛИЗИ > ИНТЕРВЮТА
 Българите нямаме ясна „мечта за България“

Боян Дуранкев - 29 юни 2018

Българското общество днес има много водачи, но малко интелектуалец и индианец

  • Проф. Дуранкев, вие сте известен с прогнозите си за политическото, икономическото и социално развитие на света. Последният път в интервю пред „Труд“ анализирахте започващата търговска война между САЩ, Канада и Европа. Оттогава минаха два месеца. Нещата като че ли ескалираха. Какъв е днешният ви коментар?

– Въпреки че търговските войни (не е една, а няколко – на различни територии) продължават във фазата „опипване на почвата“, те вече създават кахъри на повечето от „обичащите се“ (словесно) участници. Нека обаче да поясня: търговската война не е между САЩ и ЕС, например, а между системи от компании, които са във възможност да формират съответната национална (регионална) политика. Ако САЩ „не харесва“ изгодните мита за европейските автомобилни компании, това на практика означава, че американските производители на автомобили търсят свои ценови конкурентни предимства.  Доналд Тръмп не „воюва“, просто – както твърдеше един политик – политиката изглежда като концентриран израз на икономическите интереси в съответния момент. Обратно, Европейският съюз издига ценови бариери пред символите на САЩ – „Ливайс“, „Харли Дейвидсън“ и „Джак Даниелс“ не по причината, че ги „мрази“, а понеже все някак трябва да се отговори на предизвикателството. Което не означава че европейците ще минат на български „каубойски панталони“, ще предпочитат мотопед „Балканче“ и  ще вдигат наздравици с троянска сливова ракия…

Всъщност, виновник за икономическите неудачи на САЩ са неолибералните политики, родени в… САЩ. Когато „еталонните“ компании преследват своята печалба, те намаляват разходите, като изнасят заводите си в по-слаборазвитите страни с евтин труд, практикуват офшоринг и крият данъци. Само от началото на новия век – и до сега – в САЩ са затворили врати към 100 000 фабрики, като същевременно няма отворили толкова броя нови фабрики; ценовата конкуренция на евтината работна сила – например, в Китай и Индонезия, е намалила крайните цени на много стоки на американския пазар, но спадът на реалните работни места – и съответно на доходите – е компенсиран от нарастването на кредитната задлъжнялост. За капак на всичко офшорките ограничават възможностите за данъчни постъпления във федералния бюджет, който също започва да се храни с кредити, дълговете нарастват, доверието в долара спада и … Тръмп пристига с гръм, за да „оправи работите“.

Впрочем, същото се наблюдаваше и в България: заводите изчезват, смазани от ценовата и нелоялната външна конкуренция; по-скъпо платените работни места в другите страни на ЕС „крадат“ млада и умна работна сила; „българските“ производители се крият в офшорки. Но България е малка като потенциал на влияние и никакъв български Тръмп не може да си позволи да действа като американския Тръмп. „Чакай и се надявай“ (граф. Монте Кристо), това е философията на българския политик.

  • В същото време обаче беше постигнат голям пробив в отношенията между САЩ и Северна Корея. По-спокойно ли се живее след историческата среща между Доналд Тръмп и Ким Чен Ун?

– Светът не стана по-спокоен след „Малчугана“ и „Дебелака“ (1). Докато има ядрено оръжие, никой не може да бъде спокоен. Но се оказа че има „единство и борба на противоположностите“, която може да отведе нещата към благоприятна развръзка. Срещата между Доналд Тръмп и Ким Чен Ун  оставя началото на един дълъг път, който може да доведе до „началото на края на историята на атомната бомба“, ако перифразираме Фукуяма. Не количеството и качеството на бомбите прави света по-спокоен, а единствено тяхното отсъствие. Но как може да си представяме САЩ без ядрено оръжие? Само насън, засега. Но не е лошо да се припомни на Доналд Тръмп брилянтната мисъл на великия Джон Кенеди че човечеството трябва да сложи край на войната, иначе войната ще сложи край на човечеството.

  • На фона на тази среща имаше коментар от българската външна министърка Екатерина Захариева, че Северна Корея продължава да е глобална заплаха за България, защото има ядрено оръжие. Не беше ли прекалено крайно това нейно изказване?

– Г-жа Захариева очевидно има склонност да се забавлява, като се шегува. Всъщност, ако се озърне на  изток-запад и на север-юг, тя ще открие много „локални“ заплахи за България. А българинът – като веселяк, който от време на време се опитва да дърпа руската мечка за опашката, или докато се разхожда по острието на османския ятаган, наистина може да открие и „глобални“ заплахи.

Оптимизмът че „НАТО нас ни пази“, не трябва да ни изолира от мисълта, че за други НАТО е заплаха и те (другите) имат право на превантивен удар. Мирът е нещо твърде важно, за да се остави на НАТО, генералите (по Жорж Клемансо) или Паси.

Сега НАТО е най-силно, но да припомня че навремето СССР имаше най-силната армия. И какво?!

  • Да се върнем в България. Не минава ден без някакви европейски и световни класации. Ето например преди ден бе обявено, че София е на 175-о място в световната класация на най-скъпите градове за чужденци през 2018 г., изготвена от консултантската компания Mercer. Столицата е точно преди Букурещ и след Сан Салвадор. София се издига с 9 места напред в сравнение с миналата година и заема най-високата си позиция поне от 2015 г. насам. През 2016 г. тя бе на 182-о място, а година по-рано – на 187-а позиция. Трябва ли да се гордеем с тази позиция?

– София е в пакет между Сан Салвадор и Букурещ  (2). 175-то място от 209 градове не е никак лошо. Но със средни български доходи е невъзможно да оцелееш в първите (по скъпотия) градове – Хонконг, Токио и Цюрих; но с такива доходи ще ти е по-леко около шията в столицата Виктория (Република Сейшели) или в Абиджан (Кот д’Ивоар).

София остава малка столица в югоизточния ъгъл на Европа, която може да се гордее с добри хора, „Александър Невски“ и НДК, както и нов завод за боклук. Малко столици имат честта да се намират в близост до такава прекрасна планина като Витоша. Така че малкото и красивото е за предпочитане пред голямото и шумното, освен ако не си психопат.

  • В същото време продължаваме да сме на опашката по доходи. И все ни обещават, че в близките години ще стигнем средноевропейските… Свидетели сме на решаване на проблемите на парче. Тръгва някой да протестира и веднага Министерският съвет взема решение за допълнителни средства. Излиза, че пари в държавата има?

– Шумотевиците на различни елементи на така нареченото „гражданско общество“ в края на краищата опират до пари и пари „прим“, като преди това се захранват (най-често) пак с пари. Всъщност прилагателното „гражданско“ съвсем обезсмисля съществителното „общество“. Тридесет и трима шумящи граждани не правят общество, а подяждат обществото, ако въобще някой си въобразява че има нещо такова.

Но тенденцията „групи за натиск“ да се маскират като „общества“, които „изискват“, стана твърде напоителна и даже… обществено опасна. Много искат, един дава. И когато един дава на парче на част от „обществото“, то възникват още по-големи дисбаланси.

„Гражданското“ общество днес има много водачи, но малко интелектуалец и индианец.

  • Независимо от бодряческите изказвания, продължава отливът на чужди инвестиции в страната. Себе си ли заблуждаваме, или статистиката не е вярна?

– В една „по-лоша система“ никой не мислеше за чужди инвестиции, а обществото осигуряваше натрупване за разширено възпроизводство. Питайте се, защо една „по-добра система“ не може да осигури обществено натрупване за възпроизводство, а най-много за саниране на стари сгради. И аз се питам.

Но не отливът на чужди капитали е най-тревожният феномен. Много по-смъртоносен е феноменът на отлив на млада българска кръв към други страни. „Временно пребиваващите“ в другите страни не правят „български малцинства“ и не работят за България (в смисъл че не плащат данъци). Оттокът на личности е най-унизителната илюстрация на факта че в България се живее…трудно. И че няма „българска мечта“, освен за лятна почивка 3 дни на Халкидики.

  • С променлив успех периодично се повдига въпросът за приемане на еврото. Но според международните финансови институции и Брюксел все още не сме готови, поставени бяха и някои нови изисквания за кандидатстване в „чакалнята“ – механизма ERM – 2. Кога ще се откажем от българския лев? И добре ли ще е това за България.

– Гърция, Италия и Испания са най-съществените предупредителни знаци че не всеки, приел еврото, е прокопсвал. Ако България приеме еврото без съответните подкрепящи „плавен преход“ програми, шокът (най-вече за „работещите бедни“, а те не са малко!)може да е доста осезаем. Не повече кредити и повече лотарии, а по-високи доходи успокояват ситуацията.

Но всяка страна-членка на ЕС, по дефиниция трябва да приеме еврото. Представете си САЩ с 50 валути и 50 официални езици – пълна какафония. Сближаването означава и универсална валута, но и универсални правила на труд и живот.

Затова засега ЕС прилича повече на организирана какафония, а не на система за решаване на задачи.

  • Страната ни приключва с председателството на Съвета на ЕС. Бихте ли изброили три положителни и три недотам положителни резултати от това председателство?

– Българинът със сигурност прави разлика между лидер на ЕС, управление на ЕС и председателство на Съвета на ЕС. Лидер не се назначава, управлението не е еднократен акт, а председателството е временна чест и задължение. От последното не се очакват чудеса, а смирение.

Трите положителни неща, които се забелязаха са: първо, българите отдавна не живеят по дърветата; второ, можем да организираме подобно мероприятие на прилично ниво и с достойнство; трето, повдигнат беше важен въпрос за т.нар. „Западни Балкани“, които нито някой любвеобилно ги иска, нито те пък се захранват достатъчно от ЕС.

И понеже трябва да се посочи какво не ни достигна, за да остане „историческо“ нашето председателство, то ето го: българите нямат ясна „мечта за България“, която да отстояват! Второ, още по-лошо: през тези месеци България бе арена на неособено деликатни партизански битки на вождове и вождици, на партии и коалицийки, на дебели сметчици и тънки сметчици. И накрая, първото и второто не позволиха да имаме ясни изисквания какво ни е необходимо, за да се „оправим“.

  • Накрая – да обобщим: Кога ще се оправим най-сетне?

– Един пример. Когато Германия се обедини, се инвестираха над 1200 млрд. евро в това националното обединение – най-вече в Източна Германия чрез „Програма 2010“. Източна Германия имаше 16 млн. души население и сравнително добре развита икономика.

България има над 7 млн. души население и в нея за периода 2007-2020 г. ще бъдат отделени над 10 млрд. евро. Ако бяхме Източна Германия, щяха да ни отделят около 500 млрд. евро, грубо пресметнато (при нашето население).

Но 45 години (още) стигат. За да се оправим. Забележка: при умни, некорумпирани и настойчиви политици; при работлив народ и сплотено общество.

(1) Ядрените бомби, взривени над Хирошима и Нагасаки.

(2)  https://mobilityexchange.mercer.com/Portals/0/Content/Rankings/rankings/col2018d456321/index.html

 

 

 

Източник - в. Труд
Председател на Клуб "24 май" Боян Дуранкев е български икономист, специалист по маркетинг и стратегическо планиране. Роден е на 2 май 1951 г. в София. През 1980 година завършва специалност социално-икономическо планиране в Университета за национално и световно стопанство, където продължава неговата академична и научна кариера. Специализирал е в САЩ и Германия. През 1989 г. придобива степента доктор по икономика, през…