АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Защо нямаме „българска мечта“?

Юрий Борисов - 29 юни 2018

Тази статия е провокирана от днешното интервю на проф. Боян Дуранкев и неговото заглавие. Тя е част от един разговор, който започнахме още при създаването на Клуб „24 май“. Така нарекохме и първата си дискусия – „Българската мечта“. Въпреки, че част от фактите в тази статия са съобщавани и част от изводите – формулирани, мисля, че темата не трябва да бъде архивирана. Тя трябва да е пред очите ни. Наш дълг е да мислим и говорим за  „българската мечта“. Да се стремим към нея и да търсим отговор на въпроса възможна ли е тя днес. Възможна ли е при днешния ни начин на самоосъзнаване.

                                                                       *    *    *

Днес ние като народ преповтаряме определени констатации за себе си, но не искаме да разберем какво се случва с нас и което е по-важно – защо се случва с нас. Този, последният въпрос, когато е задаван, получава много бързи и повърхностни отговори. Повечето от тях са и митологични. Когато човек не се опитва да разбере какво и защо се случва с него, той няма как да има адекватно свое виждане за своето бъдеще, няма как да има адекватна мечта като образ на желаното добро и постижимо бъдеще.

Да вземем основен факт, който всички политици повтарят, когато предстоят избори или когато са в опозиция. Този извод непрестанно се повтаря и в социалните мрежи, а и в обикновените ни разговори – «Ние, българите, сме най-бедните в Европа».  А защо сме най-бедните в Европа? Обективни предпоставки няма. Няма обективни обстоятелства, като природни бедствия или гражданска война, например, които до обяснят невероятното свличане на България във всякакви класации (1).

Казваме, че сме бедни, но не се интересуваме от парите. У нас ще чуете десетки политически дискусии, посветени на въпроса «Как да разпределим произведените пет лева», но няма да чуете дискусия на тема  «Как петте лева, които имаме, да станат десет».

„Производството е проблем на частния бизнес, не е работа на обществото да го обсъжда“, твърди господстващата пропаганда.  „Конкурентната външна търговия е проблем на частния бизнес, не е работа на обществото да го обсъжда“, продължават водещите в обществото идеолози.

Дори данъчното поведение на бизнеса не представлява обществен интерес. Например, изумително е, че през 2014 г. 100-те най-големи фирми у нас с общи приходи от 58 млрд лева  декларираха съвкупна загуба от 442 млн. лева! Това естествено не означава, че от тези 100 фирми не са дошли никакви данъци в бюджета. Някои са били на печалба и са платили данък, други са били на загуба. Като се съберат обаче печалбите и се извадят от събраните загуби – оказва се, че моторът на българския бизнес, неговият гръбнак е бил на загуба. Това положение е  абсолютно ненормално.

Още по-ненормалното беше, че в обществото нямаше никаква реакция. Преди няколко години френският парламент създаде специално комисия, за да провери финансовите резултати на TOTAL. Обявената печалба  се беше сторила на френските политици подозрително малка. А у нас 100-те най-големи фирми обявяват огромна съвкупна загуба и това не представлява интерес за обществото!

Хайде, да кажем, че медиите получават реклами от тези фирми и затова нищо не пишат за тях. Да кажем, че темата е много специализирана и повечето хора и НПО-та нямат афинитет към нея. А опозиционните парламентарни партии? А техните икономисти? Нали не е възможно всички да са купени? Защо не правят скандал по този въпрос? Та този въпрос е най-удобен, за да се постави въпросът за ефективността на данъчната администрация на управляващите.

Моят отговор е – ние не се интересуваме от този проблем, не се интересуваме от такъв тип проблеми. Е, ако не се интересуваме, възможно ли е да си направим някакъв адекватен план за поведение, някаква адекватна представа за средносрочното ни бъдеще?

Ако  не се интересуваме от обяснението на своето битие, на своите предимства и недостатъци,  няма как да се чувстваме СУБЕКТ на своето развитие. Въпросът: «Можем ли да бъдем субект на своето бъдеще?» е основният въпрос пред България. Това е основната обществена тема. И най-лесният начин да формулираме тази тема е да поставим въпроса за «нашата мечта».

Имаме ли мечта? Не индивидуална, всеки по отделно си има някаква, а национална мечта. Мечта на българската интелигенция, защото тя може да бъде питащият. Тя може да бъде субектът от настоящето, който задава въпроса за субекта на бъдещето. Никой не очаква от работника, който не е прочел  нито една книга по икономика, или по история, или по социология или по психология, да има  хоризонт, който ще му позволи да разсъждава върху този проблем.

В своето отношение към настоящето ние сме почти винаги на ниво описание и почти никога на ниво обяснение. А и описанието почти винаги е еднопластово, повърхностно, статистическо. Този, който е субект на своето развитие, никога не се задоволява с описанието. Той няма как да строи свое поведение, ако няма обяснение. За тази повърхностност и формалност ще дам пример с

борбата с бедността у нас

2010 г. беше обявена за Европейска година за борба с бедността. Тогава отчитаме, че над 420 000 деца – това са повече от една четвърт от децата в България – мизерстват и всяко трето семейство с две и повече деца до 6 години е бедно. Държавата организира през тази година 100 инициативи, в които се включиха над 4500 преки участници. Сред тях бяха:

– изследване по въпросите на бедността и социалното изключване;
– анализ на законодателството, свързано с борбата с бедността;
– 2 национални конкурса за детско есе и за детска рисунка и издаване на книга с най-добрите творби от проведените конкурси;
– 26 информационни дни в областни градове на страната;
– 8 дебата, 6 кръгли маси, 6 местни срещи на хора, живеещи в бедност;
– 3 беседи с ученици и студенти;
– фестивал на спорта, музиката и танците за деца, живеещи в специални институции;
– семинари с НПО, разработване и издаване на брошури, разпространение на информационни материали за политиките за борба с бедността.

За цялата тази епична борба бяха заделени 1,085 млн. лева, от които 485 хил. европейски пари.

В същото време през март 2011 г. Парламентарната комисия по труда и социалната политика отхвърля предложение детските надбавки, които от 3 години са по 35 лева за дете, да станат 20% от минималната работна заплата, т.е. към момента 48 лева.

Ще бъде нечестно обаче ако не кажем, че МТСП финансира през зимата на 2009 – 2010  140 проекта за разкриване на обществени трапезарии на обща стойност близо 2 млн. лева. Тогава 11 185 бедни и бездомни получаваха топъл обяд.

Когато се запознах с тази «борба», в първия момент я сметнах за подигравка. Но тя не е подигравка. Ние не сме способни да измислим нещо друго, нещо по-стратегически. Ние няма да заложим някакви процеси, чийто плодове ще берем след години.  Не можем, защото не се интересуваме от себе си, на практика не се интересуваме като държава и като общество от бедността. Да, тя съществува; да, ние я констатираме; да ние я отчитаме статистически, но ние не искаме да направим анализ. А познанието е анализ. Животните също могат да констатират. Само човекът обаче прави анализи.

На 1-ви март предната година (2009) БТА ни информира какви мерки предстоят. Цитирам: «За първи път ще бъдат организирани национални и местни срещи на хора, живеещи в бедност и социално изключване… и семинари за ролята на медиите в борбата с бедността». «В рамките на годината ще бъдат определени основните приоритети на българската стратегия за борба с бедността». Представяте ли си? Има българска СТРАТЕГИЯ  за борба с бедността!

Точно по същото време, през тази година за борба с бедността – 2010 г., е интересно да се знае

какви резултати в борбата с бедността  отчитат  в Бразилия

– за 7 години близо 20 млн. бразилци, при население от 190 млн., са се измъкнали от бедността;
– осигуряване на най-бедните семейства до 90 евро на месец за достъп до основни храни – програмата «Нулев глад» («Fome zero“);
– от 2003 до 2010 доходите на 10% най-бедни растат с 8% на година  при много по-нисък  растеж на икономиката;
– през тези 7 години са разкрити 14 млн. нови работни места и минималното трудово възнаграждение расте реално, а не номинално, с 54%;
– 40 млн са под прага на бедността и за тях са осигурени по 41 евро на месец и т.н.

За това пък през януари (Медиапул, 29 януари) 2013 г. отчитаме, че България е шампион в ЕС по писане на стратегии със своите 128 подобни документа. Следващата страна по стратегии има само 56 документа. Ние отчитаме, че са нужни още 96.

Формалното съвкупно отношение към бедността води до

скъсана връзка между проблемите на хората и поведението на властта

Много добър и лесно разбираем пример за това скъсване е следната ситуация от преди три години. На 15 януари  2015 г. Националната банка на Швейцария премахва фиксиран курс на франка към еврото.  Много европейци са с кредити в швейцарски франкове.

Какво правят другите държави? В Хърватия правителството започва да натиска банките да фиксират курса на местната куна към шв.фр. за 12 месеца; в Сърбия понижават лихвите и удължават сроковете за погасяване; в Полша властта иска от банките отрицателни лихви за близо 600 хил. семейства; в Унгария властта поиска от банките да сметнат заемите по курс от преди 15 януари 2015 г. В България потърпевшите са 1800 души. Те организират протести в Бургас и Русе. Никаква реакция обаче – нито на обществото, нито на властта!

*    *    *

В своята преобладаваща част българите си мислим, че ще живеем много по-добре не като самоосъзнаваме себе си и търсим реализация на свои силни страни, не като участваме по адекватен начин в един свят на жестока конкуренция, а просто ако управляващите не крадат толкова много. Масово е разбирането, че нашата бедност е функция не на погрешното функциониране на цялото общество, а на определени морални качества на управляващите. Това обаче не е така. Сбъркано е и отношението на държавата към икономиката, сбъркана е и данъчната система, сбъркани са и процесите в образователната система. Интересното е обаче, че никой от значимите политически фактори не предлага промени по същество.

Ние можем ли да опишем желано и възможно бъдеще на България? Можем ли да опишем оптимистичен сценарий? И да кажем при такива и такива възможни обстоятелства този сценарий е осъществим? Да се описва мрачното бъдеще е лесно – просто се довеждат логично до край отрицателните тенденции, които сега съществуват. Сигурно е трудно да се опише бъдеще, което не изглежда като блян, което изглежда възможно и логично при определени обстоятелства. При определени лидери и нагласи.

Поне ние, интелигенцията, трябва да имаме претенции към бъдещето на България. Ние постоянно трябва да си задаваме въпроса и да се опитваме да отговаряме: „По отношението на бъдещето на България какво може да се иска?“ „Приели еврото?“, „Влезли в Шенген?“, „Вкарани в затвора политици за корупция?“, „Повишено доверие към съдебната система?“ Какво може да се иска, за което имаме идея как може да стане? Днес, подчинена на индивидуалното оцеляване, интелигенцията ни не очаква нищо, не мечтае за нищо, не се бори за нищо. Това е преминаването на интелигенцията  в извънсоциално измерение. Българската интелигенция е напуснала обществото. Това не е ругаене, това не е очерняне или хленч, това е опит да се разбере интелектуалният момент от съществуването на нацията. Да, защото тя, нацията, съществува духовно  чрез своята интелигенция.

 

Бел.:
(1) Ето една основна и многократно повтаряна класация  – през 1990 г. по  Индекс на ООН за човешкото развитие ние сме на 29 място, а през 2015 г. сме на 57-о. Преди трийсет години само Чехословакия, от социалистическите страни, ни изпреварва. А днес всички, които са членове на Европейския съюз са преди нас! Всички! Това е известен факт. Този факт политиците го повтарят постоянно, ще го намерите и в много политически документи. А Индексът за човешкото развитие отчита и БВП на глава от населението, и образоваността, и здравните грижи… Да си обясняваме страхотното изоставане с комунистите или с Държавна сигурност е нелепо, защото по това не се различаваме от страните от бившия соцлагер,  на които «дишаме  праха». Да си го обясняваме с неолиберализма също не става, защото той е валиден за всички. Да си го обясним с крадливостта и незаинтересоваността на политическата прослойка – изкушава, ама защо тя при нас ще е такава, а в Чехия например няма да е такава? Защо днес ние произвеждаме толкова или дори по-малко от други балкански страни, които през последните десетилетия бяха в гражданска война?

Секретар на Клуб "24 май" Юрий Митков Борисов е доктор по философия. Роден на 12 август 1956 г. Средното си образование завършва във Френската езикова гимназия „Ромен Ролан“  гр. Стара Загора, а висшето - в СУ „Св. Климент Охридски “. В периода 1980 - 1983 е учител по морал и право, естетика, обществознание, логика и психология във ФЕГ „Ромен Ролан“. …