АНАЛИЗИ > КОМЕНТАРИ
Може ли Европа да се справи с миграцията?

Никола Карадимов - 30 юни 2018

По време на последната среща на високо равнище на ЕС в Брюксел през юни,тази година, след близо 10 часа заседания, изпълнени с напрегнати спорове и преговори, беше постигнато общо споразумение за миграцията, подкрепено от всички страни-членки. Участниците в тази среща изразиха удовлетворение от постигнатото споразумение, което „висеше на косъм“, поради първоначалния отказ на Италия да го подкрепи. Но в последна сметка беше намерено поредното компромисно решение и европейските лидери се разделиха с чувството за добре свършена работа. Но ще реши ли това споразумение въпроса за миграцията в ЕС ?!?

За съжаление, най-краткият отговор е НЕ!

И обяснението е сравнително просто. Въпросното споразумение е насочено към решаване на  последствията от заливащите Европа миграционни потоци, а не към причините, които ги пораждат. Друг е въпросът дали засилените мерки по външните граници на ЕС, както и строгият контрол по движението на имигрантите в рамките на ЕС, а така също  и създаването на имигрантски центрове извън Европа, ще дадат някакви по-съществени резултати. Може би някои отделни страни ще успеят да се опазят от по-големи маси имигранти на техните територии, но Европа ще продължи да бъде главната цел на имигрантските потоци, идващи от зоните на въоръжените конфликти и от бедната Африка. А това означава, че за да се постигнат осезаеми и трайни във времето резултати, трябва ако не може да се спре напълно, то поне да се ограничи до възможния минимум имигрантския поток към Европа. А това пък налага да се атакуват пряко причините, които пораждат имигрантските потоци. Разбира се, списъкът на тези причини е доста дълъг, но две групи от тях са от ключово значение.

Първата група са въоръжените конфликти по света и на първо място в Близкия изток и Афганистан. Тези конфликти, независимо от кого се водят, застрашават пряко живота на милиони цивилни граждани, включително и деца. И за да запазят най-скъпото, което притежават – живота си, тези граждани са принудени да мигрират на всяка цена – първоначално в съседни страни, а по-късно и в Европа, като едно трайно решение. На тези граждани не може да се откаже убежище, защото този отказ може да коства живота им. Тези имигранти се различават принципно от икономическите имигранти и те трябва да имат безусловен приоритет при предоставяне на убежище. Да, но когато броят на тези бягащи от въоръжените конфликти имигранти надхвърли десетки милиони, дори и при най-добро желание, страните-членки на ЕС не биха могли да предоставят убежище за всички, които са се добрали до тяхната територия, защото реалните възможните за приемане на бежанци ще бъдат напълно изчерпани. Не е реалистично решението и за създаване на имигрантски центрове извън територията на ЕС, защото то е зависимо  в голяма степен от потенциалните страни-реципиенти, които поне за сега, освен Турция, съвсем не са налице.

В такъв случай, единственото възможно и трайно решение е прекратяването на въоръжените конфликти. Разбира се, това не е никак лесна задача, защото участниците в тези конфликти са много на брой, при това, при остър и дори непримирим конфликт на интереси. От друга страна, голяма част от тези участници съвсем не са склонни да прекратят военните действия и да седнат на масата на преговорите. Но ако всички страни-членки на ЕС действително желаят да се сложи край на въоръжените конфликти по света, най-малкото, което те могат да направят е не само да не участват в тях, но и да не ги подкрепят по каквато и да е форма. Защото в момента, редица страни-членки на ЕС са въвлечени по един или друг начин във въоръжените конфликти в Сирия и Афганистан. Следващата важна стъпка на страните-членки на ЕС след евентуално неучастие и неподкрепяне на съществуващите въоръжени конфликти, е те да поемат световното лидерството по тяхното пълно прекратяване. От тази лидерска позиция, те биха могли да приобщят към своята кауза и своя старши партньор от НАТО – САЩ, а защо не и някои други страни, като Русия, например, които днес са ангажирани пряко в някои от конфликтите. И най-накрая, ако все пак се постигне прекратяване на съществуващите в момента конфликти, страните-членки на ЕС трябва отново да са в авангарда на страните, които трябва да се въздържат от стартиране и въвличане в нови въоръжени конфликти. Да наистина, съвсем не е лека задачата, но нейното изпълнение може да се постигне в относително по-кратки  и обозрими срокове и с това да се ограничи рязко потока на бежанци, които в момента заливат Европа.

Втората група причини, които пораждат имигрантските потоци към Европа са икономическа и социална изостаналост на голям брой страни по света и на първо място бившите колонии. Подложени в продължение на векове на безпощадна колониална експлоатация, тези страни в по-голямата си част и до днес оглавяват световните класации по бедност, ниво на заболеваемост и висока смъртност. По правило икономиките на тези страни по степен на развитие са почти с век назад от тези на развитите страни, като те се базират основно на добива на местните суровини и природни богатства, а износната им листа е главно от стоки с много малка добавена стойност. Основната характеристика на социалната инфраструктура в тези страни е или осезаемият ѝ недостиг или пълната ѝ липса, което обяснява ниското ниво на образованието и  здравеопазването, както и почти пълната липса на обществена грижа за децата и възрастните. Единствената значима съвременна придобивка  в тези страни са Интернет и социалните мрежи, чрез които младите хора се информират за живота в другите страни, което неминуемо поражда стремежа към миграция. И този естествен човешки стремеж към по-добър живот не може да бъде задушен по никакъв начин – нито с пропаганда, нито с насилствено задържане в родината, нито с драконовски мерки по външните граници на ЕС. Просто, този стремеж трябва да бъде задоволен и най-добрият начин е това да стане на територията на страната, където той се е породил. С други думи, животът на обикновения човек в бившите колонии трябва да стане сравним с този в развитите страни. Колко лесно казано и колко трудно осъществимо! Но ако Европа действително иска да не бъде залята и удавена от имигрантския поток от бившите колонии, тя трябва незабавно да се заеме със стартирането и  активното подпомагане на ускореното социално-икономическо развитие на бившите колонии.

За успешното изпълнение на тази съвсем нелека задача, е необходимо усилията да бъдат насочени в три основни насоки. Първата е изграждане и развитие на съвременна транспортна и социална инфраструктура в бившите колонии, която трябва да осигури пълен достъп до всички територии във всяка отделна страна, като се подхожда изключително внимателно с оглед съхраняването на уникалното растително и животинско богатство в съществуващите природни паркове и защитени територии. При това, за пренос на товари трябва да се изградят необходимите скоростни ЖП линии, а за превоз на хора – най-съвременни автомагистрали. Социалната инфраструктура трябва да осигури достъп до образование и съвременно здравеопазване на всички граждани в бившите колонии и да ликвидира напълно бездомничеството.

Втората насока е развитието на икономиката, като се даде приоритет на новите технологии, както и на производства, базирани на местните суровини, които до сега са се изнасяли без почти никаква обработка, а в бъдеще трябва да станат продукти с висока добавена стойност.

Трета насока е опазване и възстановяване на тропическите гори, които са най-ефикасното средство за намаляване на въглеродния двуокис в атмосферата, а оттам и до предотвратяване на промяната на климата на земята.

Разбира се, главните участници в този ускорен процес на социално-икономическо развитие трябва да бъдат гражданите на бившите колонии, но ролята на организатор и двигател трябва да бъде поета от бившите колониални държави. При това, всяка отделна колониална държава трябва да поеме отговорността за развитието на своите бивши колонии. Първо, те познават най-добре тези държави – както населението, така и природните й богатства и потенциали. Второ, те имат сравнително добри познания и за езиците и наречията, които се говорят в бившите колонии. Трето, те познават и климатичните особености, особено тези, свързани със селското и горско стопанство. И най-важното, бившите колониални държави дължат в голяма степен своите богатства и висока степен на социално-икономическо развитие на бившите си колонии. Така, че те са им задължени с десетилетия напред. И ако бившите колониални държави не са готови да подслонят на своята територия милионите икономически имигранти от бившите си колонии, те трябва да платят за това, като създадат нормални условия за живот в страните, от където тръгва имигрантската вълна. При това, този процес на подпомагане може да бъде организиран на принципа winwin“. Големите компании на бившите колониални държави могат да участват със свои капитали и технологии в изграждането на транспортната инфраструктура и организирането на местни производства, чиято продукция да се реализират на световните пазари. А местното население ще осигурява необходимата работна ръка и освен трайна заетост, ще получи и траен източник на доходи, тъй като печалбата от местното производство може да се поделя между външните инвеститори и местните фирми.

Но видими и осезаеми резултати в тази насока не могат да се постигнат за кратко време, какъвто е случаят с въоръжените конфликти, които при наличие на необходимата политическа воля сред участниците и на първо място сред страните-членки на ЕС, могат да бъдат овладени в рамките на един сравнително кратък период от време. За  постигне на желаното социално-икономическо развитие на бившите колони ще бъдат необходими десетилетия, а оттам и постигане на съществени резултати в намаляването на потока икономически имигранти към Европа Но със стартирането на мащабни програми за развитие на бившите колони и ангажирането в тях на голяма част от местното население и на първо място на младите хора, не малка част от тях биха избрали родината си като най-подходящо място за живеене, което неминуемо би довело до намаляване на интензивността на миграцията към Европа.

И тъй като почти всички бивши колониални държави днес са членки на ЕС, а именно той е най-застрашен от имигрантската вълна, от само себе се разбира, че ускореното социално-икономическо развитие на бившите колонии трябва да стане една от най-спешните и големи задачи на съюза в най-близко бъдеще. Но за разлика от кохезионните фондове, където всички страни-членки имат своя финансов принос, а от тях се ползват само отделни страни, които имат най-остра нужда от тях, то при фондовете за подпомагане на бившите колонии нещата би следвало да бъдат точно обратното. Финансов принос трябва да имат само бившите колониални държави, а  страните от Вишеградската четворка, Балканските страни и Балтийските страни не трябва да бъдат ангажирани финансово, защо те никога не са имали колонии, а някои от тях в миналото са били и под чуждо владичество. Нещо повече! Тези страни също трябва да станат целенасочен обект за ускорено социално-икономическо развитие, за да настигнат по-бързо най-развитите страни и самите те да не бъдат източник на миграция към богатия Запад. И което е най-важното – да спре изтичането на българи в тази посока, а те да намерят търсения от тях по-добър живот в своята родина!

 

Никола Карадимов е завършил Висшия институт по строителство и архитектура. Проектирал е жилищни сгради, електрически централи, училищни и спортни съоръжения, болници, детски градини. Бил е два пъти министър на регионалното развитие (1991 - 1992 и 1997) Посланик на Република България в Кралство Дания (1993 - 1997) и в Кралство Норвегия (2006 - 2011). От 1997 до 1999 г. е посланик…