Днес Русия живее трудно. Чува се ропот, хората недоволстват, униние. Едни се ожесточават, други изпадат в апатия. Русия днес преминава през игленото ухо на своята велика история. От какво да се черпи сила? На какво да се уповаваш? Къде е пътеводната звезда? Къде се намира божествената руска мечта, помогнала на народа да превъзмогне големи беди, да преодолее тъмнината, да продължи своето победоносно шествие през безкрайното руско време?
Изборск е малък град в покрайнините на Псков. Сред дървените къщички се намира огромна каменна крепост. Кули, бойници, които гледат към околните полета и пътища. Тук от Прибалтика към Русия от векове е идвал враг и са връхлитали нашественици: Ливонският Орден, шведските отряди, полският Стефан Баторий, Литва, германските фашисти. Те са се натъквали на Изборската крепост, завързвали са се битки. Изборският гарнизон се отбранявал, разстрелвал е врага от бойниците в близките и отдалечените покрайнини, задържал е неприятеля за два или три дни, давайки възможност на Псков да се подготви за нашествието.
Сред кулите на Изборската крепост има една, чиито бойници не гледат навън, а навътре. Когато врагът влизал с взлом в крепостта, останките от руския гарнизон, взимайки ранените, се заключвали в тази кула, водили последния си бой на живот и смърт, разстрелвали от бойниците врага, запълнил вътрешността на крепостта. И тази кула я превземали, убивали останалите войници и се насочвали към Псков. А там врагът го посрещала свежа руска войска. Тази кула е паметник на руската жертвоготовност, стоицизъм, чрез които във всички векове се е спасявала Руската държава. Към тази кула, като към икона, човек трябва да се приближава и прекланя, спомняйки си за безсмъртните герои.
Псковската земя е светеща, лъчезарна. Тук блестят и благоухаят потоците, цветята и камъните. Изглежда, че над Псковската земя се реят невидими, чудни духове. И душата реагира с лека любов и обожание. Псковската земя е тази земя, която руската история от езически времена до наши дни е докосвала с устните си, целувала я и е оставила тук своето назатихващо дихание.
Тук, с усърдието на сегашните псковчани е издигнат хълм. Тук, на древното гробище, където почиват костите на падналите руски войници, ние донесохме огромни камъни от околните поля. Розови, зелени, златисти – те приличат на метеорити, паднали от небето. На върха на тази каменна планина, тази руска Голгота, издигнахме огромно разпятие от сибирска лиственица и донесохме на този хълм земя от всички свещени места, от всичките пет руски държави, руските империи, които са се сменяли една друга. Нашата идеята беше, че това землеприношение, тези изсипани на хълма шепи земя, ще съединят разчлененото руско време, ще възстановят пътеводната нишка, по която реката на руската история се излива от миналото към бъдещето. Този мощен поток ще напои днес Руската държава и ще изпълни човешките души с могъщество. Хълмът беше замислен от нас като чудодеен реактор, откъдето енергията ще потече към хората, помагайки им да преодолеят унинието, вдигайки народа на богатирски подвизи. И ние се отправихме в странстване по Псковската земя, вземайки земя от всички свети места, както се добиват съкровища, и изсипвахме земята на нашия ръкотворен хълм.
Труворовото укрепено селище. Оттук се открива изглед към езера, реки, потоци, мъгливи гори, летящи птици, криволичещи пътища, по които стъпва неизвестен пътник. Тук, в езическите времена, е акостирал със своята лодка принц Трувор, брат на Рюрик. Тук той е издигнал своя кула, тук измил лицето си във водите на гърмящите ручеи, спускащи се от планината. Тук и до днес се събират поклонници да пият тази студена планинска вода. Тук се намира величествен каменен кръст, известен като Труворов. И оттук, под този кръст, от потоците, от Труворовото селище, взехме земя и я изсипахме на каменния хълм.
В малкото селцe Вибути, на брега на река Великая, наблюдавахме проблясването на водата в плитчините. Тук, по тези води, младата княгиня Олга, работила като превозвач, карала своята лодка от единия бряг до другия. И един ден качила в лодката княз Игор, който станал неин съпруг. Княгиня Олга е наречена равноапостолна, тъй като много преди княз Владимир е приела християнството, и е проповядвала православието по цялата псковска земя.
Веднага, недалече, в малкото селце Будник, се е родил, според преданието, княз Владимир, бъдещият кръстител на Русия. Оттук, от Будник, той започва пътуването си до Киев и по-нататък до Херсон, където е получил светото кръщение и донесъл мистичната светлина на Православието в руската история от древността до наши дни.
Черният огромен камък, който прегражда ручея, както гласи преданието, е звезда от Витлеем, долетяла до псковската земя и паднала в Будник. Затова тук се ражда бъдещият кръщелник на Русия. И оттук ние взехме земя и я изсипахме на нашия свещен хълм.
На брега на Чудското езеро, където се е състояла битката върху леда и княз Александър Невски разгромява тевтонците, като ги потапя под леда, има прекрасна църква. Отец Никандър ни разказа, как веднъж, на годишнината от Ледената битка в безлюдния храм всички лампи внезапно светнали. По време на битката, на Александър Невски помагала самата Богородица. И ангелите, с мечовете си разбивали леда под копитата на тевтонските коне, като ги бутали в ледената дупка.
Тук, на брега на Чудското езеро, има граничари, защото днес това е краят на руската земя. Там, зад езерото, е Естония. Протегни ръка и ще докоснеш танк на НАТО. Хвърли клонче в небето и ще попаднеш на натовски бомбардировач. Тук, на границата на руската държава, все още ечи звукът на мечовете на тази Ледена Сеч, витае духът на Александър Невски. И оттук взехме земя и я изсипахме на хълма.
Свършва Киевско-Новгородската Рус, заменя я Московското царство. И то, това велико царство, се е отбелязало на стените и пасищата на Псков. На Гдовския път се намира изумителният Спасо-Елеазаровски манастир. Съвсем неотдавна, затрупан, превърнат в развалина, с готов да се срути Храм, сега манастирът се е превърнал в дивна обител, с райски цветни градини, езера, в които се отразяват снежнобелите стени и златните кръстове. Тук се подвизавал невероятният старец Филотей, основател на величествената теория „Москва – Третият Рим“. Оттук той пише писма до великите князе Иван Трети, Василий Трети, като ги наставлявал, че смисълът на държавата – не е в печеленето на пари (пълненето на хазната), не е в разширяването на граници, не е в създаването на могъща войска, а в опазването на дареното на Русия православие, в мечтите за Царството небесно, в красотата и светостта на човешките отношения, където справедливо и божествено е отношението на човек към човека, на господаря към неговите поданици, към природата и цялия човешки род. Това е възвишена теория, по която Руското царство се явява предшественик на Небесното царство, теория, съгласно която Руското царство е дарено с месиански смисъл, внушаващ на руските владетели, че тяхното дело е свещено. И оттук взехме земя и я донесохме на нашия хълм.
Романовската империята е дарила Псковската земя със своите победи, петровските бастиони, които е издигала, в очакване на нахлуването на шведите.
Тук, в село Михайловское, близо до Святогорския манастир, на брега на река Сорот, е живял Пушкин – слънчев гений, в когото се е разкрила цялата бездънна руска красота, геройство, възвишено обожаване на света. Ти стоиш на верандата на имение Михайловское и мислиш, че младият Пушкин е тичал по тези стъпала, загръщайки се с кожуха, скачайки в леката шейна, и летял в слънчевата виелица по тези хълмове и далечини, възхитителен и ликуващ. Разхождаш се по липовата алея на Анна Керн, където са изчезнали вече половината от дърветата, а останалите са прегърбени, с черни хралупи, доживяват последните си години, а се усеща, че тук, сред цъфтящите липи, Пушкин е прегръщал своята възлюблена, целувал е нейните розови устни. Пристигайки тук, в Михайловское, би си помислил, че си дошъл в своя дом. Всичко тук е близко и познато. „Тук е руският дух, тук мирише на Русия“. Тук е златното петле и великият Петър, Евгений Онегин, стрелящ с пистолета в Ленски, тук е Медният конник, Пугачов, водещ своята селска войска по Оренбургската степ. Пушкин е всемирен – казвал за него Достоевски. Като руски поет, той е превърнал руската мечта във всемирна мечта. Той е дарил цялото човечество със своята красота, със своята руска надежда, с руската приказка. Не напразно, през 1937 г. по заповед на Сталин, стиховете на Пушкин са четени на граничните застави, в гарнизоните, на заводите. Преди войната, Пушкин става най-популярния съветски поет, вдъхвал в живота на народа непреодолима вяра, светлина.
Тук, на Псковска земя, на печалната станция Дно е краят на Романовската империя. Предаден от своите генерали, царедворци, Господарят написва своето отричане , а оттук – от Псковската земя, той започнал пътуването си към разстрела в Ипатиевския дом. И от село Михайловское, от станция Дно, взехме земя и я занесохме в своя каменен хълм.
Червената държава нееднократно е докосвала Псковската земя със своите огнени пръсти. На брега на река Черьоха, покрити с торф, до днес са се съхранили възвишения и ровове на мястото, където се е намирала батареята на червената артилерия. Оттук, на 23 февруари 1918 г. червените артилеристи изстрелват снаряд по немски брониран влак, който настъпвал към Псков. И Кайзерският брониран влак се обърнал назад, избягал, съпровождан от изстрелите на артилеристите. Този ден е станал рожден ден на Червената армия – съветски военен празник, който днес се празнува от нас като Ден на защитника на отечеството. На Псковска земя за пореден път се случило чудо: шепа войници изгонила могъщ враг.
В Псковските гори, в изчезналото село Чернушка, следи от което няма да откриеш сред брезите и трепетлики, се извисява самотен паметник на Александър Матросов. Неговата бронзова, издигната високо глава, сякаш ни гледа от небето. Тук се намирал пункт на фашистките картечари, които спрели атаката на съветските войски. Тук към това място, тичал Александър Матросов, покривайки с гърдите си гнездото на вражеската картечница. Оттук душата му се възнесла към небесата. Сега лицето му гледа към нас под белия облак. Герои на великата война, където доброто е одържало победа над злото, светлината е спряла нашествието на мрака, където духовете на рая са спрели черните духове на ада, всички тези герои, които са се сражавали и са загинали за Отечеството, ще бъдат наречени светии. И сега, когато гледаш на бронзовото лице на войника, възвисено нагоре, ти се струва, че около него свети златен ореол.
Новото време, когато се раждаше сегашната Руска държава, е отбелязано на Псковската земя с подвига на 6-та въздушно-десантна рота, която оттук, от бреговете на Черьоха, от мястото на Псковската въздушно-десантна дивизия, се отправила към чеченската война и там всичките са оставили костите си, спирайки настъплението на превъзхождащия ги враг. Изглежда, че деветдесетте години е времето на огромното неверие и униние, на разгула на ниските страсти, на преследването на златния телец. Но и в това време, живеещите в душата на руския човек тайнствени, вечни кодове тласнали офицерите и войниците от героичната рота към подвиг, в името на Руската държава. Този подвиг е въплътен в удивителен паметник, създаден от въображението на десантниците. Огромен разтворен парашут, покриващ със своя купол пламъка на горящи свещи. И на купола – подписите на всички загинали парашутисти, взети от архивни документи. Но нима при този парашутен купол загиналите руски войници се отличават по нещо от онази Изборска кула, където древният руски гарнизон е посрещал последната смъртна битка ?
Сменят се поколения, сменят се управляващи, сменя се оръжие – не се променят живеещите в душата на руския човек кодове, които му говорят: руската държава е свята, руската държава е твоят дом; тук, в Русия, са родени и погребани предците ти, тук ще бъдеш погребан и ти, тук ще се родят твоите потомци, които, както и ти, ще четат Пушкин, ще ходят на поклонение в храмовете, ще строят градове, превъзмогвайки всички несгоди и трудности, заслонявайки със себе си своята любима Родина. Взехме земя до купола и от мястото на Псковската въздушно-десантна дивизия, която и днес все още твърдо стои по западните граници на Отечеството. Русия се спасява с велики дела, с военни подвизи, с монашески молитви.
Тук, на Псковска земя, в недавното ни време се подвизаваха двама дивни старци, които спечелиха славата на велики молитвеници за Русия. Старецът Иоан Крестянкин до последните си дни е живял в малка килия в Псково-Печорския манастир, и тук, в псковските пещери е погребан в подземната църква. Приживе, към него се стичали всички страдащи и обременени и той ги утешавал. Президентът Путин е идвал при него и те са разговаряли цял час в малката килия. Архимандрит Иоан Крестянкин се молил за Русия, така както се молил за нея неговият приятел – отец Николай Гурянов, който е живял дълги години сред Псковското езеро, на остров Залит.
Псковското езеро е великолепно и загадъчно. Всеки ден има свой собствен цвят, свой лик, свое дихание. Ту е синьо, ту розово, ту нежно зелено, то гневно черно. Според легендата, лоши хора откраднали чудодейна икона от Спасо-Елеазаровския манастир, пренасяли я в лодка през езерото. Но връхлетяла буря , похитителите загинали, а иконата потънала на дъното на езерото. И сега оттам тя изпраща своите вълшебни светлини.
На острова, на гроба на Николай Гурянов, цъфтят целомъдрени бели лилии. В малката килия е трудно на човек да се обърне. В малката къщичка, където е обитавал мизеруващият старец, виси икона и бедното му расо. И тук , от най-далечните краища на Русия се стичали хора. Старецът Николай ще утеши всекиго, ще го научи и ще го вразуми. И оттук, от острова, взехме шепа земя и я занесохме на хълма.
И когато земята от всичките пет империи, от всичките пет руски държави, сменящи се една друга: Киевско-Новгородска, Москва, Романовска, Червената (Сталинската) и сегашната, пета империя беше изсипана на хълма, Владиката Евсевий, архиепископ на Псков и Великолукский, освети този хълм и кръстът, издигнат върху него. На освещението дойдоха и се събраха хиляди хора : от Псков, от селата, от областните градове. Те заобиколиха хълма, слушаха песнопенията, гърма на салюта, речите на държавните мъже. Изглеждаше, че всички земи, които бяха донесени на хълма, оживяха, заблестяха, като гориво, хвърлено в реактор. Хълмът задиша, засия, стана прозрачен, като стъкло, от него потекоха мощни енергии. И лицата на хората, събрали се около хълма, се озариха, прегръщаха се, ликуваха, славиха Родината.
И се случи чудо: летящият в небето щъркел изведнъж се спусна на хълма и кацна на кръста. А след това отлетя при хората и се разхождаше сред тях. И хората докосваха птицата, удивени от нейното появяване, казваха, че хълмът е чудотворен. Този хълм, събран от метеорити, укрепен със свещена земя, увенчан с огромен кръст, е образ на руска мечта. Руската мечта е храм на хълм. Руските хора издигнаха този хълм с цялата си велика история, със своите беди, страдания, победи, чудеса и вярвания.
Направиха хълм и построиха храм, който чрез своите кръстове да черпи от небесата вълшебни енергии на сила и красота. Той озарява с тази небесна красота нашите семейства, нашите полкове, нашите гранични застави, заводи и университети. Руската мечта – това е доброто за държавата, доброто за обществото, благословен праведен живот, в който няма насилие и зло, а една красота и служене. Руската мечта се състои от мечтите на всички народи, населяващи нашата държава. Във всяка руска губерния, във всяка земя, ще намерим потвърждение на тази руска мечта. И от там, от Псковския хълм, започвам да пътувам по нашата необятна Русия. И където и да стъпи кракът ми: в ледовете на Ямал или в свещените горички на Марий Ел, или в архангелогородския космодрум в Плесецк, или на удивителните полета и пасища на Белгородчина, навсякъде виждам образа на руската мечта, нашето руско чудо.
Източник - Изборский клуб