Настоящият текст е увод към най-новата монографията на проф. д.ф.н. Димитър Цацов „Димитър Михалчев: любов срещу расизъм“ (София, Авангард Прима, 2018), която може да бъде свалена от тук.

През 2018 г. се навършват 75 години от спасението на българските евреи. Това е повод да се припомни и приноса на българските философи в създаването на такъв обществен климат, който създаде условията за това. В центъра на смисловата конструкция на монографията е критика на Димитър Михалчев на расизма (националсоциализма) и опитът за обосноваване етика на любовта. Ето защо съответните студии и статии на Д. Михалчев ще бъдат представени в техния автентичен вид.

В публикуваната преди няколко години монография на Ивон Шерат “Философите на Хитлер” (2013) се отбелязват само двама философи като последователи на Хитлер – Мартин Хайдегер и Карл Шмит, а като опоненти – В. Бенямин, Т. Адорно, Х. Арент и др. (Sherratt 2013). Българският философ, който е опонент на Хитлер, безспорно е Димитър Михалчев. За съжаление този факт по неясни причини е пренебрегван (Желязков 2013). Цялостното творчество на Димитър Михалчев е пропито от духа на толерантността, демократизма и хуманизма, но един от основните вектори на неговата критичност е насочена именно против расизма и неговите производни като основен елемент от идеологията на националсоциализма. Дори може да се намери нещо символично в това, че, когато през 5 март 1933 г. националсоциалистическата партия, известна и със своя агресивен антисемитизъм, печели парламентарните избори в Германия, Д. Михалчев публикува във в-к “Литературен глас” (4 юни 1933) статията “Участието на еврейте във философският живот в Германия”.

Теоретичното наследство на Д. Михалчев в това отношение няма само историческа стойност, но и резонира с редица много основни и при това тревожни тенденции на нашето съвремие. Днес сме свидетели на разрастването на различни форми на национализма, с това на расизма, ксенофобията, антисемитизма, липсата на толерантност, на тоталното неприемане на Другия. Именно по тази причина дори Дж. Сорос вижда новата опасност за отвореното общество в появата на крайните форми на индивидуализма като резултат от пазарния фундаментализъм. Появяват се феномени като “дигитален фашизъм”, “фашизация на неолибералната държава” (Проданов 2018). Англосоксонският расизъм си остава все така агресивен, говори се и за черен расизъм, според който белите трябва да умрат (https://offnews.bg/ analizi-i-komentari/belite-hora-triabva-daumrat-674814.html), английски журналисти определят русофобията като официално признат расизъм (https://www. kp.ru/daily/26810.7/ 3846072/..), и т. н. Накратко – свидетели сме на явление, същностно свързано с разрастващото се насилие, което и в България стана ежедневие – насилие над децата в детските градини, насилие в училище, насилие над жените, над пенсионерите, който са ограбвани и убивани в домовете им, насилие по пътищата…. България през последните три десетилетия се превърна в място на противоречия битки, партийна партизанщина, корупция, бедност, неграмотност, ниско ниво на здравеопазване, на образование В едно интервю на социолога Лиляна Деянова се дава отговор за общата причина за насилието и омразата, която доминира в българското общество: ”Омразата се нормализира и става част от нашето възприятие на света; движи се все по-нагоре по властовите йерархии, кънти в парламента, но остава все така безнаказана. Наскоро научихме – и веднага ги намразихме – за „джендърите”, ще намразим и „хейтърите”, както мразим не-българите, вкл. циганите, соросоидите, на които им плащат да ни принуждават да ги наричаме роми, та така още повече да си влошаваме иначе качествения „човешки материал”. Бизнесът го нарича „ човешки капитал” и понеже го нямаме, той ще си внася работещи от чужбина. Защото у нас „паразитите” са „избрали да живеят като скотове” и да имат „инстинкт на кучки”. (Не е без значение, че това са думи на депутати.) Да не забравяме вината на „юдео-болшевиките”, възпитали сегашните „ползватели на социални помощи”. Днес към тази сплав се прибавя и опасността от „сирийците”. „На който не му харесва да си върви” е много популярна фраза. Впрочем това го чух и от Саркози. Но за европейския възход на ксенофобското, расисткото, антисемитското и прочее „анти-“ слово ще кажа след малко, защото питате за причините, а те са и по-общи.”. Причините са казани в заглавието на интервюто “Новите ксенофобски движения не са архаика, а логическо следствие от духа на съвременната епоха, в която неолибералната промяна подкопава самия европейски проект” (http://www.marginalia.bg/).

Още през 90-те години на ХХ век редица западни учени предрекоха кризата на либералната демокрация – С. Хънтингтън (Сблъсък на цивилизациите”, 1996), Дж. Сорос (Кризата на капитализма, 1998) и мн. др. През 1972 година Римският клуб публикува доклада си „Границите на растежа”. В последните документи на Римския клуб се изтъква, че след 30 години глобализация и икономически растеж, положението в света се е влошило. Апелира се да се сложи край на икономическата глобализация, хората да имат повече отпуск, трудовите доходи да не се облагат с данък и да има повече справедливост вместо неолиберализъм.

Съвременнните водещи тенденция са от глобализация към деглобализация, от европейски ценности към национални интереси и оттук към национализъм и възраждане на различни фашистки и националсоциалистически партии. Резултат от кризата на съвременният неолиберален капитализъм са значителни неравенства, които не могат да се решат с рационални средства. Всичко това води до увеличаване на насилието – глобалното (войните и многобройните военни действия днес), националното (увеличаване на убийствата и др. Престъпления против личността, регионални, битови. Говори се, че съвременният капитализъм ражда „Холокост от нов стил“ – подмолен и „на парче“ (Проданов 2017).

Няма да правя аналогия със ситуацията днес и тази през 30-те години на ХХ век, но не може да не се отбележи нещо общо, което може да се изрази в едно – очакване на мащабни военни действия. През 30-те години на ХХ век с идването на власт на националсоциалистите в Германия започва Втората световна война и завършва с повече от 60 милиона жертви. Днес все по често се говори за нова световна война, а държавите увеличават военния си бюджет, усъвършенстват своите оръжия, активизира се военната подготовка на младежите, увеличават се военните конфликти и т.н.

През първата половина на ХХ век в България голяма част от интелигенцията е завършила своето образование в Германия. Над 70% от от българските инжинери са възпитаници на германски университети Управляващият елит, наред с царската фамалия, са свързана тясно с Германия. Българското офицерство е подчертано германофилско. Икономиката като цяло също така е тясно свързана с Германия. „Докато годишният английски и френски внос и износ с България е варирал около 1,2% до 3,6%, вносът и износът с Германия, особено след 1933 г., редовно надвишава 50-60%, с тенденция през последващите години за непрекъснато нарастване” (Константинов 2001). Показателно е изказването на цар Борис ІІІ: „Винаги с Германия, но никога против Русия”.

Почти всички от българските философи, които в една или друга степен определят философската ситуация в България по това време, са също възпитаници на германските университети. В тази ситуация идеологията на националсоциалзма (фашизма) оказва влияние и върху редица български представители на хуманитарните и обществени науки – Цеко Торбов, Янко Янев, Димитър Сталийски, Борис Йоцов и др. Жана Николова пише възторжени статии за националсоциализма: “Хармоничното свързване на тялото с духа и отглеждането на едно неизменно и чисто другарство в Хитлеровата младеж са залози за онзи свят на красота и човечност, за който ни говори вдъхновеният немски поет Фридрих Хьолдерлин. Почти 100 години след неговата смърт, този свят на красота, висша хармония и човечност възлиза от развалините на миналото и така най-светлият поетичен сън намира своето осъществяване. Прозрението на Хьолдерлин за предназначението и бъдещия възход на немския народ с израз на вечния стремеж на немеца към вътрешно изграждане, хармония и красота, един стремеж, който под различни образи се отразява и в дейността на великия немски водач Адолф Хитлер. Той превърна в действителност поетичните видения на немските поети, той създаде чрез своя пример едно хармонично общежитие, изградено върху общата вярност към държава и народ, той сплоти младежта в едно неделимо цяло. Всеки, който влезе в съприкосновение с Хитлеровата младеж не може да не почувствува, че тя е носителка на красота и хармония, че тя е олицетворение на красивия свят на висша човечност, за който бленува Хьолдерлин.” (Николова 1941).

През първата половина на ХХ в. се създават множеството фашистки и националсоциалистически партии и организации, който в различна степен възпроизвеждат идеологията на национализъм, расизъм и антисемитизъм, характерен за съответните партии в Италия и Германия –Български народен съюз „Кубрат“ (БНСК, 1922 – 1944); Съюз на бойците (1923 – 1924); Съюз „Българска родна защита“(СБРЗ, 1923 – 1936); Съюз на българите фашисти (СБФ, 1926 – 1932); Политически кръг „Звено“ (1927 – 1949); Национална задруга – фашисти (1930 – 1934); Съюз на българските национални легиони (СБНЛ, 1932 – 1944); Националсоциалистическа българска работническа партия (НСБРП, 1932 – 1934); Народно социално движение (НСД, 1932 – 1944) ; Съюз на ратниците за напредъка на българщината (СРНБ, 1936-1944) (Димитров 1947; Кокс 1946; Колев 1976; Поппетров 2008; Поппетров 2009;Величкова 2002 и др.). Н. Поппетров характеризира СБНЛ, оглавявана от ген. Луков, по следният начин: „Още при първите си стъпки легионерската организация изразява своя антикомунизъм, отричане на либерализма, масонството, интернационализма и пацифизма. Пак още при най-ранните си изяви показва симпатии към италианския фашизъм и към националсоциализма, от които заимства различни идейни постановки, символи, лозунги и терминология. На Третия си конгрес (1933 г.) организацията показва ориентация към еднопартийния политически модел. […] Проявява изразени симпатии към новия ред – националсоциализма, изразява силен антисемитизъм, постепенно навлиза в целенасочена опозиция на режима, участва в различни комбинации за компрометиране на безпартийния режим. В нея влиза група висши запасни офицери, споделящи идеите на радикалната десница и на тоталитаризма…”.(Поппетров 2009,381 – 2). Във вестника на легионерите “Народен водач” през 15 авгест 1941 г. е публикувана статията “Двата врага”, в която се казва :”Два врага има човечеството, чието разгромяване провидението отреди за непобедимата армия на нац.социалистическа Германия: световната плутокрация и международното еврейство…Разгромяването на тези два врага ще гибелъта и на всичките им роби – масонство, комунизъмъ и т.”.П. Константинов отбелязва, че „Под влияние на принципите, върху които в Европа се създаваха корпоративните държави (Италия, Португалия) проф. Ал. Цанков създаде своето „Народно социално движение“, ориентирало по-късно симпатиите си към установилия се през 1933 г. националсоциализъм в Германия.” (Константинов 2001: 196).

Съвременните модификации на възраждане на идеологията на фашизма и националсоциализъм са разнообразни (Неофашизмът: същност и съвременни прояви. С., 2016 и др.). Например в Уикипедия се дава следната информация на т.нар. “Кръв и чест (Blood and Honour) – международна неонацистка политическа мрежа, основана през 1987 г., свързана с организацията Комбат 18 и съставена от скинхедс бели супремацисти и други бели националисти. Името на организацията идва от популярен нацистки лозунг Blut und Ehre, послужил и за заглавие на едноименния сборник статии и есета на висшия нацистки партиец и вдъхновител на Холокоста, Алфред Розенберг. Кръв и чест е основана в Обединеното кралство от Иън Стюарт Доналдсън, музикант на Skrewdriver. В организацията членуват бели националисти, поддържащи музикални групи с неонацистка и националистическа тематика. „Кръв и чест” възниква още през 1978 г. В Обединеното кралство, когато бели националисти от Британски национален фронт оформят стила „Рок против комунизма” в отговор на „Рок против расизма”. Движението организира концертите на групите, свирещи в жанра „Рок против комунизма“ и разпространява богато украсено с нацистка символика списание със същото име. Включена е в списъка групи на омразата на американската неправителствена организация Southern Poverty Law Center, специализирана във воденето на стратегически дела срещу групи, проповядващи превъзходство на бялата раса. Движението е забранено в няколко държави. В Германия – от 2000 г., в Испания – от 2011 г., в Русия – от 2012 г. „Кръв и чест“в България има добри отношения с Български национален съюз и БНРП. Техни подръжници има в Пловдив, Стара Загора. Български музикални групи, свързани с организацията са „Паганблут”, „Ариан Арт”, и др. (http://www.bloodandhonour.net/).

Само един пример в контекста на темата, която се обсъжда тук, e днешният наследник на СБНЛ “Български национален съюз”, един от организаторите на „Луковмарш”, определя понятието народ освен с общата история, култура и език и с “една кръв” и т.н.(http://bgns.net/).

Характерно е за 30-те години на ХХ век германофилството да се трансформира в симпатизиране и пропагандиране на идеите на националсоциализма. Вероятно доловил тези промени в отношението към Германия сред част от българското общество Д. Михалчев публикува в сп. „Философски преглед” през 1938-9 г. редица статии против расизма, етиката на “силния”, биологизма в социологията и т.н. Тези статии са откровена критика на националсоциализма и те оказват влияние върху българската общественост и няма съмнение, че подготвят в някаква степен хората в България за активно противопоставяне на репресиите срещу българските евреи и тяхното спасяването от концлагерите. Фактически той е единствен от българските философи през този период, който активно се противопоставя на националсоциализма. Вярно е, че още през 1930 г. друг философ, Тодор Павлов, критикува идеологията на фашизма. През тази година той публикува две статии. Първата „Фашисткото учение за държавата” е критика на книгата на Александър Сталийски „Фашиското учение за държавата”, а за втората публикация поводът е статията на Ив. Харизанов „Нацията и личността в социалната философия на фашизма” (Философски преглед, 1929, кн. 3) и някои произведения на Орлин Василев, които според някои критици са „фашистки” (Павлов, Т. Избрани произведения, С., т.ІІІ, 630). По това време е публикуван и преводът на книгата на Б. Мусолини „Учението на фашизма” , допълнена с „История на фашисткото движение” от Дж. Волпе (1934 г.). Излиза от печат книжката на П. Джидров “ Демокрация и фашизъм (1933) и др. През 1947 г. друг философ (психолог) Михаил Димитров публикува книжката „Поява, развитие и идеология на фашизма в България”, като има предвид предимно нацизма.

 

Димитър Цацов е професор, доктор на философските науки, най-известният днес историк на българската философия, дългогодишен преподавател по философия.