АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Дефицити на журналистиката като обществен коректив

Ивайло Христов - 18 юли 2018

Да се омаловажават постиженията на българската журналистика през последните две десетилетия, е несериозно. Редица водещи медии съхраниха своя висок професионализъм и почерк, своето амплоа да не се отклоняват от главната функция на журналистиката. А именно – да дават достоверна информация  за събития, икономически и социални факти, да ги анализират обективно и да предлагат конструктивни решения на повдигнатите проблеми. (1)  Нека да отчетем и факта, че ситуацията е сложна поради многообразието на медиите.  Има както „поръчкова“ журналистика, опитваща се да прокара олигархични влияния, така и сензационна, която се фокусира върху развлечението, и престижна, която поставя сериозни проблеми и играе гражданска роля.

Като цяло обаче медиите през изминалите 25 години, с малки изключения, не изпълниха както трябва ролята си на обществен коректив. Те не прокараха принципи и идеи, с които политиците да се съобразяват, а стана точно обратното:

журналистиката ни се съобразява с политиците и позволи
вместо те тях – те нея да контролират

През последните десетилетия нашата журналистика показа, че като цяло тя обслужва политически и икономически интереси на определени групи в обществото. Тя се превърна в маша на олигархията и демонстрира пълна „маркетизация“ със силните на деня, като установява и закрепва новите политически, икономически и социални институции.

Въпреки че държавната цензура е рядкост в Европа, свободата на словото далеч не е нещо подразбиращо се от само себе си. Върху медиите днес се оказва сериозен натиск (пряко или косвено) от много страни – било чрез собствениците, било от страна на политическите актьори, или пък в рамките на отделната редакция (2).  Обикновено политиците виждат в медиите проводник и колкото по-голяма е тяхната публика, толкова по-силен е натискът върху тях. Монополът на информация е една от формите на цензура, използвана от управляващите. Най-често употребяваният метод е смятаните за „неприятелски“ медии да бъдат лишавани от сведения. Или пък, когато не желаят да дискутират определена тема, политиците отказват да участват в предавания за нея и така дискусията отпада.

Следствие на политическия натиск е административният. Той се изразява в извършването на проверки от различни контролни органи – данъчни, от инспекцията на труда и пр. Също така поставянето на условия, за да се дават реклами – другото име на приходите. Оттук и прекалената близост и зависимост на медиите в отношенията им с властта и бизнеса, което пък създава предпоставки за медиен комфорт на политическия и икономическия ни елит. Именно по тази причина често отсъства сериозен анализ на политическата среда, а журналистиката се превръща в развлекателна и безотговорна сфера на политически интриги и спекулации.

Днес повечето от медиите са твърде далеч от съхраняване на обичайните ни добродетели и тяхното надграждане с новите цивилизационни ценности; както и от запазване на статуквото на  традициите в името на груповата българска идентичност и национален идеал.

Неслучайно най-силен интензитет на отразявани в медиите теми са: деловата политическа активност; деловата бизнес активност; глобализираща се България и  олигархичните структури. А най-слабо внимание медиите отделят на: наказване виновниците за неуспешния преход, използване на чуждия опит, селекция на лидери; състоянието на образованието и здравеопазването, статута на средната класа; раболепното подражание на западните демокрации; корупцията, бюрокрацията. Селектирането на информацията е част от големия въпрос за

табутата в нашите медии

Очевидна е например тенденцията  да се подмени или в най-добрия случай да се премълчи истината за постиженията на българския народ през социализма. Водеща насока на българските медии от епохата на прехода е идеята да легитимират сегашният див, бандитски, спекулативен, неолиберален капитализъм, постигнат чрез гигантски грабеж, водещ до ново разпределение на собствеността и благата. (3)  Операция, от която се облагодетелства нищожен процент от населението на страната. Ето защо всякакви сравнения със социализма са недопустими. Ако ги има, те са изцяло в негативен план. Изразите „тежкото наследство на соца“ и това на „тоталитарното минало“ се вървят като рефрен в медиите.

В ефира и страниците на повечето от тях и дума не може да става за паралел между „преди“ и „сега“ по основни статусни характеристики. Конкретно: „Мълчи се, че у нас имаше общество, в което безработицата не бе проблем. Високите темпове на икономически растеж бяха жива реалност. Потреблението на населението растеше. Хората не се страхуваха да оставят домовете си отключени. Битовата престъпност беше в камерни мащаби.“ (4)

Защо се мълчи? Отговорът не е толкова сложен: от страх, от нагаждачество, от пещерен антикомунизъм, от лицемерие и пр. И най-вече българската журналистика не смее да каже не „дума“, а сричка за преодоляването на наложената социално-икономическата система. (5) Нагласата в медиите и обществото днес е да не споменават цифри, а за социализма да се говори през призмата на „дефицита на банани, кока-кола и портокали“.

Интерпретаторите на българския преход постоянно развиват тезите за изчезването на капитализма, заменен от „общество от нов тип, общество на мрежите, на разлятата власт“ (6), при което употребата на традиционни леви категории като „класи“, „експлоатация“, „класова борба“ губят своят смисъл. (7) Дори и тези, които нямаха пряка полза от критика на миналото на България между 1944 и 1989 г., участваха в общия хор на тотално отричане на неговите ценности, герои и ритуали.

Също така – целенасочено не се говори за (и това е начин да се чете историята) трагиката в нашето минало. Да речем – колцина знаят за геноцида над тракийските българи, извършен в Османската империя. Той дори не е признат и осъден от Народното събрание. За него акад. Любомир Милетич казва: „Тракийският български погром няма равен в новата ни мъченическа история“. И на този юни (2018 г.) гласът на тракийската Задушница (на Илиева нива) не се чу из цяла България. Медиите или го премълчаха, или го сбутаха в късните емисии.

Заглушаването на истината за Украйна, за тайната помощ на Вашингтон за украинските неонацистки бригади е едно от най-пълните информационни затъмнения – не само у нас, но и в световен мащаб. Много усърдно българските медии, по примера на западните, представят етническото руско население на Украйна като аутсайдери в собствената си страна и почти никога като украинци, искащи федерация в рамките на Украйна, или като украински граждани, съпротивляващи се на оркестриран от чужбина преврат срещу собственото им правителство. Тотално се премълчава или превратно се тълкуват опитите на САЩ да изолират и провокират Русия, а рано или късно, и Китай. Перспектива, която неминуемо ще доведе до голяма война, не е изключено и ядрена. (8) Тук опираме до

формите на вътрешноредакционната цензура

Те са различни: редакторите винаги могат да кажа, че темата не е интересна или че тезата не е доказана и да върнат материала; подборът на събития, които се отразяват също е начин за представяне на деформирана или непълна картина на реалността. Особена форма на цензура в интернет е администраторите на сайтовете да трият негативните коментари във форумите за определени лица или събития, както и забрана от страна на редакционното ръководство да се поддържат лични блогове. Медиите имат сериозен принос за

„опростачването“ на обществото

В повечето случаи те не водят до нови истини, а ирационализират колективното и индивидуалното съзнание. Така те безусловно съдействат за неговата тревожната нравствена деградация. Това явление е най-голямата рана на съвременната ни култура, която размива и ерозира ценностите. В общественото пространство преобладават постъпки и действия, наситени с арогантност и тарикатлък от ниска проба, на мястото на интелигентния език идва примитивният и пошъл изказ. За съжаление повечето от медиите следват „чалга“ стила, налагайки го като начин на живот.

Видимо е, че в полето на медиите са налице недъзи, които отчетливо ги отдалечават от европейските стандарти. У нас например, за разлика от другите страни, е трудно доловима

границата между престижната преса и „таблоидните издания“

И това е една от съществените пречки за професионалното израстване на журналистите. Да не говорим за разцвета и тиражите на т.н. „жълт печат“, който унижава достойнството на хората и не спомага за възпитанието на читателските вкусове и изисквания. (9)  Отчетливо забележима (особено в електронните медии) е апологетиката на възгледа, че човекът е главно не трудово, а забавляващо се същество.

Не по-малко тревожене е проблемът с дефицита на свободата на словото. В класацията на „Репортери без граници“ за 2018 г. България е слязла до №110 място. Формално наистина има плурализъм на мнения, но в този плурализъм реалните факти и неистините и псевдоинтерпретациите са премесени в огромни информационни потоци, че в последна сметка всяка истина може да бъде компрометирана и отречена.

Свободата на словото е подчинена по-скоро на пазарния механизъм, на печалбата,
а не толкова на обективността

Затова шоуто, скандалът, еротиката и порнографията, сплашването с някаква опасност заемат доминиращо място в медиите, те просто произвеждат продукция, от която се печели. Не по-малко тревожна е икономическата цензура, защото, за разлика от политическата, тя е анонимна, независеща от конкретни лица. Все по-трудно в медиите, особено в телевизията, навлизат алтернативни мнения, защото свободата на словото „не е просто правото да говориш, а възможност да бъдеш чут“. (10)

Ако искаме да имаме модерна и респектираща журналистика очаква се да се решат конкретни проблеми като: утвърждаване на свободата на словото, постигане на обективност и независимост, присъствие на нравствени начала, а не единствено стремеж към трупане на рейтинг и на печалба.

 

Бележки:
(1)  Виж. Великов, Никола. Размисли върху интересите на социалните субекти и някои дефекти в българската журналистика. С., 2013, с. 12 и сл.
(2) Вж.  Благов, Крум, Спасов, Орлин. . Влияние върху медиите: собственици, политици, рекламодатели. С., 2014, с. 21-22.
(3) Неслучайно популярният икономист Робърт Хайлбронър започва своето съчинение „Капитализмът на ХХI век“ с фразата: „Капитализмът е именно икономическата система, която господства в света днес“. Хайлбронър, Робърт. Капитализмът на XXI век. С., 1997, с. 11.
(4) Великов, Никола. Размисли върху интересите на социалните субекти и някои дефекти в българската журналистика. С., 2013, с. 13.
(5) Пак там, с. 14.
(6) Рифкин, Д. Епохата на достъпа: Новата култура на хеперкапитализма, в което целият живот е платено преживяване. С., 2001.
(7)  Райчев, Андрей и Кънчо Стойчев. Какво се случи? Разказ за прехода в България 1989-2004. С., 2004, с. 126-127.
(8)  Вж. Пилджър, Джон. Медийната война и триумфът на пропагандата. В. „Русия днес“, 20-26.02., 2015 г., с. 4-5.
(9)  Виж. Панайотов, Филип. Вестници и вестникари. С., 2008, с. 193.
(10) Проданов, Васил. Теория на българския преход. С., 2012, с. 641.

 

 

 

  Ивайло Христов е роден през 1970 г. в гр. Горна Оряховица. Завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1995). Започва научната си дейност като докторант в Института по литература към БАН. През 2001 г. е „доктор по филология“ и става научен сътрудник I степен, а през 2009 г. старши научен сътрудник II степен. Четири години (2005-2007, 2014)…