АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Кризисният неолиберален капитализъм – от „отворено общество“ към „свят под обсада“

Васил Проданов - 20 юли 2018

Проблемът за емигрантските вълни се превърна в последните години в най-острият проблем, вълнуващ обществата, играещ роля в предизборните кампании, водещ до противоположни оценки и гледни точки. Степента на неговата острота е толкова силна, че той доведе до неочаквани събития като Брекзита във Великобритания и игра важна роля в избора на Доналд Тръмп за президент на САЩ. Както и при всички други социални проблеми той се оценява през различни теоретически и идеологически очила, получавайки алтернативни оценки, в които присъстват различни разбирания за ролята на свободния пазар, основните противоречия на обществото, и същностните характеристики на човека. Това се вижда и при предходни големи вълни на емиграция, които се възприемат по различен начин. Най-общо можем да разграничим няколко различни идеологически и теоретически групи разбирания на този въпрос, от които следват и съответни оценки и политики към емигрантските потоци.

В класическите либерални теории от началото на развитието на капитализма този въпрос още не стои, а от края на ХVIII век, когато се появяват идеите на Адам Смит на преден план се извежда преди всичко свободата на търговия, но още не и свободата на движение на хора. Това са идеологии, съответстващи на спецификата на капитализма и интересите на капиталистите във времена, в които в Европа имаме бързо увеличаване на населението, не се позволява и не е възможна голяма миграция на хора от другаде. Вярно е, че между  ХVII и ХIХ век над 10 млн. души са пренесени като роби от Африка към новия свят, но те не се възприемат като хора и за тях не важат либералните права. Същото важи и за представителите на колониите.

В съвременните неолиберални теории се отразяват интересите на глобализирания капитал, заинтересован от движението на всички фактори на производството, включително и на работната сила, тъй като това му позволява увеличаване на нормата на печалба. Той представя обаче това като интерес на всички граждани, на целия свят, обяснявайки че то е позитивно за световната икономика и за благото на всеки. Движението на хора през границите се осмисля методологически чрез възприятията на света през призмата на индивидуализма и чрез идеологическия език, който оставя настрани национални идентичности и национални интереси, извеждайки на преден план идеологията на мултикултурализма и идеята за фундаментални и неотменими индивидуални човешки права и свобода на движение на хората през границите. На най-висше идеологическо равнище това се представя като универсални и общовалидни „европейски“ и „евроатлантически ценности“, които всеки трябва да преследва и спазва.

В класическите марксистки теории и идеология съществува представата за капитализма като за световно явление, което поражда противоречия между интересите на труда и капитала, който експлоатира труда. Той постепенно създава навсякъде две основни класи – на работниците и капиталистите. Капитализмът неизбежно се интернационализира в търсене на по-висока норма на печалба навсякъде по света.  При това интересите на работниците от всички страни като експлоатирана социална класа повече или по-малко съвпадат и затова се формулира призивът „Пролетарии от всички страни, обединявайте се“. Увеличаващото се движение на хора през границите по планетата е прогресивно явление, което в крайна сметка с увеличаване на противоречията на капитализма ще доведе до революция.

В марксистко-ленинските теории за изграждане на социализма в държавите със съветски тип социализъм се извеждаха на преден план проблемите на миграцията в рамките на изостанали, доминиращо селски държави в ситуации на ускоряване на икономическото развитие и преместване за няколко десетилетия на милиони хора от селата към градовете. На този процес се гледа като регулиран и планиран от държавата, която се стреми да реализира „хармонично развитие на производителните сили“, разпределяйки производството по цялата територия на страната и създавайки съответствие между търсенето и предлагането на труд. За тази цел тя поставя определени ограничения за работно място в големите градове, въвежда изискванията за регулирано жителство в тях. В международен план в тези страни по принцип се утвърждава социалистически интернационализъм между работниците и техните представители в различните страни. Така в България между началото на 50-те и 80-те години на ХХ век без сериозни проблеми и конфликти с помощта на държавата са преместени между 3 и 4 млн. души от селото към града и радикално променено тяхното образователно и жизнено равнище.

 В консервативните теории и идеологии, които се появяват в условия на криза на социалните системи, на капитализма, на преден план се извежда обединяването и противопоставянето на другите на основата на национални, етнически, религиозни, цивилизационни общности. Те са склонни да гледат критично на неограниченото движение на хора по планетата, тъй като това разрушава единните общности и идентичности. В една или друга степен се застъпват за ограничения на свободния пазар, които да защитят собствената национална етническа, религиозна, цивилизационна общност, в рамките на която са валидни не само правата, но задълженията и отговорностите на отделните индивиди и групи. Този модел е представен в последните десетилетия теоретически чрез работите на фигури като Самюел Хънтингтън, който се страхува от „кризата на американската идентичност“ и Патрик Бюкенън, който говори за „Смъртта на Запада“, а сред политиците – от различни антиглобалистки ориентирани фигури като се почне от Марин Льо Пен и се стигне до Доналд Тръмп и Реджеп Ердоган. Към него се придържат Русия на Путин и Китай с идеята за цивилизационно ориентиран към китайската специфика капитализъм.

В неомарксистките идеологии и теории  емигрантските потоци се свързват с периодични кризи на капитализма, израз на стремежа за печалба и противоречията пораждани от него като се обръща внимание, че капитализмът създава световния пазар, все повече разделящ хората на губещи и печеливши. Той увеличава формите на експлоатация, които се разгръщат не само между работника и капиталиста в трудовия процес, но и между отделните държави, отделните части на световната система, с инструментариума на финансовия капитал или директно чрез присвояване и кражби. Капиталистите се нуждаят от глобално движение на хора, обявявано за „неотменимо право“ и за „свободата“, защото това им осигурява евтина работна сила, но така се стига до нарастване на противоречията и конфликтите. Нещо повече, съвременният неолиберален капитализъм създава гигантска система за кражба на големи количества човешки капитал от целия свят, което се превръща в най-мощния механизъм на експлоатация и периферизация на нарастващо количество държави, при което интересите на капитала са легитимирани с неолибералните идеологеми за „отворено общество“, „свобода на пътуване“, „свобода на движение“, възторжено разпространявани и от новопокръстените либерали  и „демократи“ у нас след 1989 г., лъжещи, че ни вкарват в хилядагодишния либерален рай, където „времето е наше“ Това обаче днес в по-големи мащаби от всякога в историята създава ускорени дисбаланси и противоречия, гигантско неравенство, приемащо и етнически характеристики. Нарастващите противоречия на капитализма започват да водят до мощни консервативни реакции, прикриващи социално-икономическите разделения и конфликти чрез етнически и религиозни противопоставяния.

Неолибералната глобализация след кризата на социалната държава през 70-те години на ХХ век постави началото на четвъртото голямо преселение на народите след това в ІV-VІІ в., ХVІ-ХVІІІ и през ХІХ-ХХ век. Глобализираният капитализъм рязко повиши нормата на печалба като започва да пропагандира от времето на Рейгън идеята, че „свободата” и „демокрацията” означават „отворени граници” като под това се разбира на първо място неограничено движение на капитала в посока, в която най-бързо може да самонараства. В ЕС се прие решението за свободно движение на хора, стоки, капитали, услуги, а през 1989 г. падна Берлинската стена и това триумфално се отбелязва като символ на дошлата „неолиберална свобода”, при която няма граници и всеки може да пътува, където пожелае, а всяко ограничение на това движение, което е в разрез с интересите на глобалния капитал, е посрещано с неолиберална идеологическа ярост като „тоталитаризъм“, който трябва да бъде заклеймен и отхвърлен. Големият печеливш от тази неолиберална глобализация обаче, наред с транснационалните корпорации, се оказа една нелиберална страна, каквато е Китай, която привлече огромни инвестиции, благодарение на ниската цена на труда и политическата стабилност. Така тя изведе стотици милиони хора от бедността, допринасяйки за намаляването на глобалния процент от бедни в света, давайки допълнителни аргументи на неолибералите да искат глобализация, макар че относителният дял на бедните в много региони на света, включително и в България рязко нарасна.

От началото на ХХІ век все по-ясно се вижда тенденцията на глобализация и на движението на работна ръка, на глобална трудова миграция в резултат на огромните дисбаланси в заплащането на труда в различните региони, а в същото време рязко се увеличават възможностите за движение през границите, благодарение на дигиталните комуникации и глобализирани медии, от които лесно се получава информация къде стандартът на живот е по-висок. За това допринася и невижданата по мащабите си стратегия на държавите от капиталистическия център на извличане на квалифицирани кадри от останалия свят.

Според данни на Пю Рисърч център в света има 243 млн. 700 000 души, които са родени в една страна, но в момента живеят в други държави като бежанци или имигранти. Сред 10-те държави в света, от които имаме най-голямо количество хора като процент от населението, които са емигрирали през последните години, три са от Балканите, т.е. нашият регион е най-пострадалият в това отношение. На първо място в света е Босна и Херцеговина, от където 30 % от населението е емигрирало (1 650 000 човека), на второ място е Албания, която е напусната от 28 % от населението си (1 120 000 човека), на девето място е Македония, която е била напусната от 21 % от населението си (520 000 души). За сравнение от Сирия, в която знаем каква жестока война се води толкова години, е напуснало 22 % от населението (1).

Глобализираният неолиберален пазар, изваждащ капитала изпод контрола и данъчното облагане на държавите, рязко увеличи всички основни противоречия на капитализма, и на първо място неравенството. Доведе до ускорено намаляване на дела на труда, за сметка на капитала в новопроизведения БВП през последния четвърт век. Извърши се скок на два вида неравенство. Първият е нарастването на неравенството вътре в държавите от капиталистическия център, където дистанцията в богатството между 66 хиляди клошари в момента в Ню Йорк и пртежаваното от десетте най-богати американци е по-голямо отколкото между римския император и неговите роби в началото на нашата ера. Вторият тип неравенство е пространственото. То се засилва и вътре във всяка от държавите, където през последните години се увеличават гетата за бедни, имигранти и маргинализирани, отделени от охраняваните и защитени по най-модерен начин региони на свръхбогатите. Поради глобализирания неолиберален пазар мащабите на изсмукване на различни видове богатство от един регион към друг регион са по-големи и по-ускорени от всякога в историята. България е типичен пример на жертва на този пазар – докато бе затворена за него в края на социализма относителният дял на бедните е 12 пъти по-малък отколкото сега. За 27 години тя се превърна в своеобразно гето на Европа, а вътре в нея скоростта, с която се появяваха и нарастваха циганските гета или увеличаваше неравенството между София и Северозападна България бе по-голяма от всякога преди това в българската история. Подобен род процеси от своя страна навсякъде стимулираха мигрантски и бежански вълни. В Либия по времето на Кадафи пристигаха от цял свят чужди работници да печелят в тази страна, включително и хиляди български лекари ходеха на гурбет там. След като бе срината от американски бомби, маскирани с неолиберални локуми за „свободата“ и „демокрацията” и нейният стандарт на живот рухна стотици хиляди либийци се превърнаха в бежански поток към Европа.

Така глобализираният капитализъм породи задълбочаващи се  противоречия и конфликти, при което огромното социално-икономическо неравенство се трансформира в етнически, религиозни и националистическия противоречия и конфликти. Глобалното неравенство и изсмукване на ресурси доведоха до движението на милиони бедстващи хора от периферията към центъра на световната система, което пренесе противоречията и неравенството помежду им вътре в тази система. Гладът, бедността, пандемиите от ебола и спин, конфликтите, гражданските войни в Африка, Близкия Изток, Латинска Америка се оказаха вече не просто регионални проблеми, а проблемите, засягащи всички. Локалните конфликти и бедност получиха глобални следствия и то в центъра на глобалната капиталистическа система. Гетовизираните цигани в България тръгнаха да просят в центъра на Париж, Брюксел, Стокхолм. Опитите на САЩ, заради геополитическите си интереси да свалят президента на Сирия Асад доведоха до милиони бежанци в центъра на големите европейски държави. Глобализираният капитал с по-голяма скорост от всякога преди в историята води до забогатяване на отделни групи от хора и региони, опустошаване на други региони и бедствия за милиони  хора, при което тяхното бягство към държавите от капиталистическия център, прави неработещи предходните неолиберални мантри за мултикултурализъм, толерантност, избягване на „езика на омразата“. Гигантското неравенство не само се компресира чрез глобализацията, но се и етнизира, клерикализира, прие и цивилизационни измерения.

Консервативно-националистическата и консервативно-цивилизационна реакция са израз на противоречията, на конфликтите, създавани от движението на глобалния капитал и особено при движението на работна ръка, която сваля заплащането на труда в държавите, в които те пристигат. Затова и популистко-националистически формирования, цивилизационни повици могат да обединят наемни работници и най-различни други групи около съответни националистични, консервативни, популистки партии. Цивилизационните лозунги са от своя страна обвързвани с факта на отслабващи позиции на САЩ като световен хегемон и появата все повече в конкуриращи се големи блокове от държави в един все по-мултиполярен свят.

Реакциите на чувстващите се смачкани и угнетени имигранти в тези условия също се оказват цивилизационни – това ни обяснява как и защо западноевропейските имигрантски гета, но дори и западноевропейските университети раждат джихадисти, приемащи ислямистка идентичност и започващи битка с това, което те открито наричат западен „колониализъм” и „империализъм”.

Глобализираният пазар през последните десетилетия направи светът по-опасен и несигурен от всякога преди това в историята. Глобализацията компресира пространството, доведе до огромна зависимост на всяка част от планетата от останалите и така всякакви рискове бързо се разпространяват, от която и да е точка на света и могат да бъдат опасни за останалите. Бързите промени, увеличаващи нестабилността и силната взаимозависимост, рязко увеличиха ролята на всякакви асиметрични рискове, при което малка група от хора, независимо дали чрез смъртоносно оръжие, дрон или хакерски хватки, може да предизвика гигантски поражения. Нарастващите опасности доведоха модата на стените – от стените на затворените градчета на богатите до стените между държавите. „Да се сложи край на икономическата глобализация“, призова и Римският клуб.

Монополярният капитализъм през 90-те години на ХХ век нямаше нужда от граници, неолибералните му идеолози пееха възторжени дитирамби на „отвореното общество” и на „света без граници”, през които текат капитали, стоки и работни ръка. Мултиполярният капитализъм днес преподрежда нещата, той разделя света на сфери на влияние, организирани около национални, религиозни, цивилизационни идентичности и рязко трансформира и преформатира политическото пространство.

Всъщност жестоката реалност бе, че „Желязната завеса” и „Берлинската стена” до 1989 г. стабилизираха световната система. Тяхното рухване доведе до рязко увеличаване на противоречията и движение на гигантски маси от хора, най-напред от Източна Европа, а след това и от много други части на света. В това се състои същността на едно от най-важните противоречия на глобализирания капитал, което води обаче до нарастваща негова дестабилизация и конфликти. От една страна, той печели от движението на работна сила по планетата, защото има възможност да снижи цената на труда и да намери адекватна работна ръка за нови работни места. От друга страна, обаче това оказва натиск върху равнището на доходите от труд в държавите от капиталистическия център и увеличава относителния дял на прекариата, на хората намиращи се под равнището на бедността, задържа или намалява доходите на така нар. средна класа и появяващите се от това противоречия засилват конфликтността на капитализма. Резултатът от това е, че неолибералната глобализация след 80-те години на ХХ век води до подобна тенденция днес в началото на ХХІ век, когато общият обем на стените, построени по границите, в закрити градчета, охранявани зони и т.н. в света става като че ли по-голям от всякога преди това в историята от средновековието насам.

Върви се от неолибералната идеологема за свободата като „свобода на движение през границите“, „бутане на Берлинската стена“ към ограждането на света със стени между държавите и вътре в държавите, които са по-големи и усъвършенствани от всякога в историята. По времето на социализма дори в ЦК на БКП можеше да влезеш без да те проверяват на скенер или да те пребъркват за оръжие. Сега не можеш да влезеш така дори в сградата на Столична община. Никога в историята на България влизането в училище или която и да е държавна институция не е било съпроводено с такива мерки на сигурност, скенери наблюдателни камери, проверки, контрол. Но така е все повече навсякъде по света. В анализ, озаглавен „Свят под обсада“ популярният сайт Project Syndicate написа преди време, че „от Алепо и Северна Корея до Европейската комисия и Федералният резерв точките на разпад в глобалния порядък продължават да се увеличават…Ако някоя дума най-добре характеризира световната икономика и геополитика, това е „обсадена“. Европа, казва Анатол Калецки, се сблъсква с пет едновременни кризи, включващи „Брекзит, мигрантските потоци, фискалните ограничения, геополитическите заплахи от Изток и Юг, и нелибералната демокрация в Централна Европа“. И това е само началото. Почти навсякъде по света…казва Ернандо де Сото, президент на Института за свобода и демокрация, международният порядък може да се разпадне” (2). Това вече е разпад с огромна скорост. Тепърва ще избухва. Тенденция, която се разгръща и ще се разгръща все по-силно през следващите години.

(1) Connor, Phillip. In nine countries, 20 % or more born there have migrated or sought refuge abroad, In: Pew Research Center, November 10, 2016

(2) A World Besieged, In:  <https://www.project-syndicate.org/onpoint/a-world-besieged-2016-09?barrier=true>, September 30, 2016

 

 

Васил Проданов е член-кореспондент на БАН, професор, доктор на философските науки. Дългогодишен директор на Института за философски изследвания към БАН. В момента е преподавател в УНСС. Автор на 21 книги и стотици научни публикации в България, САЩ, Русия, Германия, Франция, Испания, Холандия, Полша и много други страни. За контакт: vprodanov@hotmail.com