Доклад, изнесен на научна конференция,
състояла се на 7 юли 2017 г. в Руския културно-информационен център, гр. София

Антикомунизмът не е нещо ново или оригинално нито за България, нито за Европа, нито за света. Той съ­провожда раждането на комунизма в средата на ХIХ в. вероятно заради характера на тази нова идеология, пре­върнала се веднага в заплаха за стабилността и трай­ността на капиталистическата система. Карл Маркс и Фридрих Енгелс неслучайно описват комунизма така: „Един призрак броди из Европа – призракът на комуни­зма. Всички сили на стара Европа са се съюзили за све­щена война срещу тоя призрак… Всички европейски сили вече признават, че комунизмът е сила“ (1). Още с първите си стъпки преди повече от век и половина комунизмът променя политическата картина в Европа, а по-късно и в света, като създава алтернатива на капитализма и на свързаните с него различни идеологии. При това алтернатива не мисловна, а действена, описана от Маркс в XI му тезис за Фойербах: „Философите само по различни начини са обяснявали света, но задачата се състои в това, той да бъде изменен“(2).

Революционният апел и потенциал на комунизма стои в основата на продължаващото през целия период след възникването му желание той да бъде унищожен. При това за целта се използват всякакви средства – как политически, идейни и идеологически, така и тези на държавната власт. Антикомунизмът е основното идео­логическо оръжие на Запада по време на Студената вой­на, когато капиталистическите Съединени щати и тех­ните съюзници се противопоставят с различни полити­чески, икономически, военни, но и идейни средства на социалистическия Съветски съюз и неговите съюзници. Вярно е също така, че както комунизмът с течение на времето са разклонява в различни направления и пар­тии (социалистически, социалдемократически, еврокомунистически и т.н.), така и в защитата на капитализма са използвани различни политически идеи – консерва­тизъм, християндемокрация, национализъм, либера­лизъм, и т.н. Но в епохата на Студената война те всички заедно се противопоставят на комунизма, правят го и умерените леви партии на социалдемократическа ос­нова, станали част от капиталистическата система. Така че антикомунизмът, независимо че няма собствена иде­ологическа основа, се превръща в обединителна кауза на партиите, които действат в рамките на капитализма, като в най-добрия случай се обявяват за преодоляване­то на неговите недостатъци.

Като се има предвид идеологическото противопос­тавяне комунизъм – антикомунизъм през целия период на Студената война, не е изненадващо, че веднага след рухването на базираната върху идеите на Маркс систе­ма на държавен социализъм в Съветския съюз, която след Втората световна война е наложена и в Източна Европа, във всички бивши социалистически държави се възроди антикомунизмът. По тази тема вече много е го­ворено и писано, затова няма да анализирам по-общите проблеми на новия антикомунизъм в Русия и Източна Европа, а ще се съсредоточа само върху проявите му в съвременна България и то само в един негов аспект – опитите му да се институционализира и по този начин да се превърне в официална държавна политика.

Всичко започва малко след началото на промените в края на 1989 г. Антикомунизмът в постсоциалистиче­ска България се развива според класическия механизъм на налагане – той започва с поставянето под въпрос на идеите и практиките на комунизма в България през це­лия период на съществуването му, но с ударение върху годините след 9 септември 1944 г., преминава към смя­на на символите – наименования, празничен календар, смяна на учебниците, учебните програми, официалната интерпретация на историята, за да стигне до опитите за законодателно осъждане не само на носителите на ко­мунизма, но и на всичко, свързано с българското кому­нистическо движение, от раждането му в края на XIX в. до 10 ноември 1989 г.

Как става това в конкретния случай?

Идейната подготовка започва по време на първите митинги на опозицията – все още несмело на дисидентския от 18 ноември, но доста по-ясно на силно митологизирания митинг от 14 декември 1989 г., организиран седмица след създаването на СДС на 7 декември и из­дигнал за пръв път справедливото искане да се отмени текстът за ръководната роля на БКП от конституцията на НРБ. Усилията за промяна на идейните нагласи на обществото продължават в дискусиите по време на за­седанията на Кръглата маса, започнали на 15 януари 1990 г. и излъчвани директно по тогава единствените радио и телевизия. Именно големият обществен инте­рес към Кръглата маса стимулира новородената опози­ция да атакува все по-остро управляващата БКП, като използва целия арсенал на антикомунизма, изпробван преди това в предаванията на български език на вълни­те на западните радиостанции „Свободна Европа“, Би Би Си, Дойче веле (3). И промените в обществените нагласи дават резултат – с решенията на Кръглата маса започ­ва промяната в празничния календар: от него отпадат комунистическите дати 9 септември като национален празник, припомнящ за вземането на властта от Отечествения фронт през 1944 г., и 7 ноември, официален празник, отбелязващ началото на Октомврийската ре­волюция в Русия през 1917 г., след която болшевиките започват да реализират идеите си за нов обществен ред. За нов национален празник по волята на Кръглата маса комунистическият парламент гласува 3 март, символи­зиращ Освобождението на България от османско влади­чество през 1878 г. в резултат от Руско-турската война от 1877–1878 г.. Тогава започва и дългият спор за това коя дата заслужава да е национален празник, провоки­ран и от антикомунизма, който постепенно се съчетава с бързо възродената русофобия. В продължаващия и до днес спор се търсят други събития, несвързани с Русия, тъй като във вижданията на антикомунизма тази държава продължава да се свързва с комунизма, независимо от дълбоката и консервативна еволюция. Окончател­но „комунистическите символи“ са премахнати с нова­та конституция, приета от Великото народно събрание (ВНС) на 12 юли 1991 г.

Според конституцията от 1991 г. химнът на Републи­ка България остава утвърдения през 1964 г. по време на социализма „Горда Стара планина“ (по известен като „Мила Родино“), но от него отпадат последните два ку­плета, в които се подчертава близостта със Съветския съюз и ръководната роля на Комунистическата партия (4).

Най-силни негативни емоции в освободеното от по­литически монопол българско общество предизвикват символите, пряко свързвани с комунизма – червеното знаме, петолъчката, сърпът и чукът. Те са отстранени от публичното пространство още в началото на капита­листическата реставрация. Емблематичната петолъчна звезда, извисяваща се над монументалната сграда на Партийния дом в центъра на София, е демонтирана през 1991 г., като събитието е широко отразено в медиите. Впоследствие еуфорията от заличаването на партийни­те символи отминава, но искри от него продължават да проблясват като елемент от политическите спорове.

За характера на споровете говори един любопитен епизод. През 1996 г. по време на социалистическото пра­вителство на Жан Виденов депутати от опозиционния СДС се възмущават в парламента от факта, че на нацио­налния празник 3 март в традиционния парад на знамената-светини на бойната слава е преминало и едно червено знаме с петолъчка. Те питат дали това не е ко­мунистическо партийно знаме. Оказва се, че става дума за копие на бойно знаме, дарено на българската армия през 1891 г. от княз Фердинанд, а петолъчката е прибаве­на към всички бойни знамена в края на септември 1944 г., за да обозначи политическата промяна в навечерие­то на участието на българската армия в заключителния етап на войната срещу нацисткия Трети райх на стра­ната на Антихитлеристката коалиция. Запазени са оба­че надписите „С нами бог“ и старите наименования на военните части. Независимо че под тези знамена дават живота си хиляди български воини и те са музейни екс­понати, СДС настоява да се заличат „елементите, които нямат нищо общо с традиционната българска символи­ка“. Показателен е и примерът с третия по големина град в страната – Варна, където през 2003 г. представител на СДС няколко пъти настоява пред общинския съвет да се заличи петолъчката от монументалната украса на една от най-характерните сгради – Висшето военноморско училище, защото България е кандидат-член за НАТО.

Част от бившите символи на БКП преминават в на­следницата на БКП – БСП, която записва в Устава си, че партийното знаме е червено, а червената петолъчка е „исторически символ на борбите и жертвите, дадени от партията“ (5). Все пак, за емблема партията избира нов символ – червената роза.

Но това все още е пасивната фаза на антикомуни­зма – премахването на материалните и виртуалните спомени от борбите на комунистите преди 1944 г. и от управлението им до 1989 г. На тази задача са посветени усилията на антикомунистическите сили за дълъг пе­риод от време – от първото им влизане в структурите на властта – имам предвид не изпълнителната, а изоб­що във властта – първо във ВНС след изборите от 10–17 юни 1990 г., та, както виждаме и до ден днешен, неза­висимо че политическият носител на антикомунизма се променя – СДС, ДСБ, НДСВ, Реформаторски блок, ГЕРБ и т.н. Проявите на антикомунизма са многобройни, но аз няма да се занимавам с всички, а само с опитите за институционализиране на антикомунизма. Този процес започва с влизането в изпълнителната власт на полити­ческите сили, приели като част от идейните си позиции антикомунизма. В българския случай това е коалиция­та СДС, която, веднага трябва да припомня, е съставе­на от твърде различни политически тела в широкото пространство от умерено ляво до крайно дясно, а като идейна формация е аморфна, обединена единствено от желанието за отхвърляне на дотогавашния икономиче­ски, вътрешно- и външнополитически път на България. Това не означава задължително антикомунизъм, но го включва.

Как започват опитите за институционализиране на антикомунизма?

Много скоро след като БСП се оттегля от властта и е заменена от СДС започва борбата за паметниците. Осо­бено остро са атакувани паметниците, свързани със СССР, като носител и символ на комунизма. Още през 1990-1991 г. са премахнати скулптурите на водача на Октомврийската революция от 1917 г. Владимир Ленин из цялата страна. Сериозна дискусия започва около па­метниците, построени в чест на Съветската армия като победителка във Втората световна война. Основание за спора е принадлежността на България към Тристран­ния пакт в годините на войната, което означава, че на­влизането на съветската армия през септември 1944 г. не е свързано с освобождаване на страната. В спора на­пълно се подценява ролята на съветската армия в голя­мата победа над германския вермахт, което в Европа и света се възприема като освобождение на континента от господството на Третия райх.

Родилите се в първите години на прехода антикому­нистически нагласи предизвикват ожесточени диску­сии около двата емблематични паметника на Съветска­та армия, създадени в началото на 50-те години в София и в Пловдив. Паметникът на Съветската армия в София е в центъра на града и представлява внушителна скулп­турна композиция, завършваща със съветски войник, вдигнал шмайзер високо над главата си. Противниците на паметника в годините на прехода предлагат много­бройни варианти на трансформацията му – от крайните – да се унищожи, през междинните – да се трансформи­ра (напр. като се покрие с голям червен чадър) или да се пренесе в музей на социализма, до предложението той да остане на мястото си, но да се придружи от плоча с обяснение защо и кога е построен, за да се запази исто­рическият спомен. През лятото на 2004 г. за пореден път се създава „Инициативен комитет за събаряне на Па­метника на Съветската армия в София“, който разпрос­транява призив, че са нужни незабавни действия, за да се освободи столицата от паметника на „Съветската армия-окупаторка“. В комитета влиза Анастасия Мозер от БЗНС и други депутати от СДС и ОДС, но и представител на тогавашните управляващи (НДСВ на премиера Си­меон Сакскобургготски) и бивш депутат от СДС – Тошо Пейков от движение „Оборище“. Комитетът призовава „всички демократично мислещи българи“ да обединят усилията си и да принудят общинските и държавните органи да „освободят колкото се може по-скоро българ­ската столица от този мрачен символ на едно още по-мрачно минало“ Паметникът обаче продължава да стои на мястото си и на знакови дати като 9 май, 9 септември, 7 ноември на него поднасят цветя и венци членове на БСП и комунистически партии, но и много други хора, които виждат в паметника символ на решаващата роля на Съветската армия за разгрома на хитлеризма.

Много остра и продължителна дискусия предизвик­ва решението от началото на 90-те години, взето от до­минирания от СДС общински съвет в Пловдив, за разру­шаване на една от емблемите на града – издигащата се на едно от тепетата в града статуя на съветски воин. Мо­тивът на „синия“ кмет Спас Гърневски за това решение е, че България е свободна страна и „не може да робува на чужди завоеватели и окупатори“. Статуята е създадена през 1952-1955 г. и за четири десетилетия пловдивчани са я възприели като един от символите на града им и дори са я нарекли галено „Альоша“. Срещу статуята на съветския воин е паметникът на руските воини от Ос­вободителната война 1877–1878 г., като по този начин се оформя цялостен ансамбъл. И в спора около пловдив­ския „Альоша“ се раждат всевъзможни идеи за тран­сформиране (напр. в бутилка кока-кола или във фигу­ра на Христос) и дори за опаковането му в стил Кристо Явашев, но пловдивчани организират и серия подписки против демонтирането. Пловдивската общественост ус­пява да защити както една от емблемите на града, така и правото си на историческа памет.

Друга група паметници, предизвикала дебат за бъл­гарския комунизъм, е свързана с международния кому­нистически лидер Георги Димитров. В началото на 90-те години десетките негови статуи в страната са премах­нати, но десетилетие по-късно обществените настрое­ния се променят. Показателен е случаят с внушителната 8-метрова статуя на Г. Димитров, която в годините на социализма се издига в центъра на Перник – миньорски център, с чиито борби Димитров е биографично свър­зан. През 1991 г. статуята е демонтирана, но не е уни­щожена. През лятото на 2002 г., във връзка със 120-та годишнина от рождението на Г. Димитров, общинският съвет на града решава статуята да бъде отново поста­вена, но областният управител спира изпълнението на това решение. Цяла година фигурата на Георги Ди­митров е оставена да лежи в центъра, а общественото мнение се накланя все повече за възстановяването й. В края на юни 2003 г. паметникът е отново издигнат, ма­кар и не на старото си място в центъра на града. Води се обществена дискусия и за възстановяване на паметника на Г. Димитров в града, носещ неговото име – Димитров­град, след като в началото на 90-те години паметникът е демонтиран, но името на града е запазено. Днес от жите­ли на Димитровград може да се чуе горчивата констата­ция, че посещенията в побратимени градове в чужбина започват с поставяне на цветя пред паметниците на Геор­ги Димитров, докато в града с неговото име в България такъв няма.

Отношението на българската общественост към комунистическите паметници се отразява и в спорове­те около съдбата на два особено значими монумента. Единият е Домът-паметник на връх Бузлуджа в Стара планина, където през 1891 г. е основана Българската со­циалдемократическа партия, лявата част от която през 1919 г. се преименува на БКП. Монументът е построен през 80-те години и представлява внушителна архите­ктурна композиция със сложна композиция и монумен­тална украса – дело на десетки художници. Той е одър­жавен през 1991 г. и останал без собственик, е подложен на постепенно рушене и разграбване. Конструкцията е съхранена, но голяма част от мозайките са унищожени. По този начин целта на антикомунистите паметникът да се самоунищожи е почти постигната, ако държавата не се намеси по някакъв начин – независимо дали с по­мощта на БСП или по друг начин. На 30 септември 2011 г., при второто правителство на Бойко Борисов, е взето решение комплексът да бъде върнат на БСП, но това ре­шение няма реални последици. На 18 юни 2017 г. нова­та председателка на БСП Корнелия Нинова с писмо до премиера поисква да получи собствеността върху памет­ника, но това вече не е възможно заради промененото законодателство. Въпросът предизвиква политическа дискусия и завършва с решението на третото правител­ство на Бойко Борисов от 12 юли 2017 г., което отхвърля и редуцираното предложение БСП да получи паметни­ка само за безвъзмездно ползване за 10 години, за да го реставрира и поддържа.

Още по-драматична е съдбата на един от най-харак­терните за периода на социализма в България памет­ник, при това уникален за Източна Европа – построени­ят през 1949 г. мавзолей, в който е поставено тялото на починалия на 2 юли с.г. Георги Димитров. Мавзолеят е построен в центъра на София срещу бившия царски дво­рец и е използван при официални шествия и манифестации, което го прави комунистически идеологически символ. От архитектурна и изкуствоведска гледна точка мавзолеят е сериозно постижение – той е дело на един от най-талантливите български архитекти Георги Овча­ров, завършил образованието си в Мюнхен, а мозайки­те са дело на не по-малко талантливия художник Дечко Узунов. Сградата е впечатляваща, защото към античния първообраз са прибавени внушенията на неокласицизма и кубизма, което я прави уникална в социалистиче­ската европейска архитектура. Функцията на мавзолея като партийно сакрално място за поклонение е преус­тановена, когато през лятото на 1990 г. ръководството на БСП решава тялото на Г. Димитров да се изнесе и то е препогребано на Централните софийски гробища на 23 юли 1990 г. Но това не пречи на 25 февруари 1992 г., при първото правителство на СДС, Столичният общински съвет да реши мавзолеят да бъде премахнат. Падането на правителството на Филип Димитров преустановява изпълнението на това решение, но следващото прави­телство на СДС начело с Иван Костов възстановява под­готовката и на 21 август 1999 г. започва разрушаването на мавзолея. Оказва се обаче, че това не е толкова лес­но. Замисленото от антикомунистите разрушение като триумф над спомена за социализма заприличва на фарс – мавзолеят не рухва и се налага да бъде събарян посте­пенно с механични средства.

Разрушаването на мавзолея е централен момент от опитите за унищожаване на паметта за миналото на комунистическото движение, но той не е единствен, а е предшестван и съпроводен от масовото унищожава­не на многобройни паметници на партизани и други ко­мунистически дейци, загинали в борба с репресивния апарат на държавата до 1944 г. Целта на тази „война с паметниците“ е да се смени историческата памет, като на мястото на героите от антифашистката съпротива се поставят жертвите на комунизма след 1944 г.

Подобни цели има и другата форма на борбата за па­метта – смяната на имената на обекти с национално и местно значение. Промяната на наименованията става по предложение на образуваните след 1989 г. комисии към Президентството и към местните съвети, чиято формална цел е деидеологизация на общественото съз­нание и историческата памет, но по същество става дума за декомунизация. Изборът на нови и възстановяването на стари имена не се посреща еднозначно, особено кога­то става въпрос за подмяна на едно оспорвано име с дру­го. Така например има случаи, когато обекти, наименувани „Георги Димитров“, са преименувани на „Цар Борис Трети“. От улици и други обекти са премахнати имената на комунисти, загинали в съпротивителното движение като Лиляна Димитрова, Цветан Спасов. Сменени са и имената на градове, наименувани на комунисти – през 1993 г. Михайловград, кръстен на участника в Септем­врийското въстание от 1923 г. Христо Михайлов, е пре­именуван с непонятното за жителите му име Монтана, през 1992 г. град Станке Димитров (кръстен на загина­лия в годините на Втората световна война български комунист) е преименуван на Дупница. Една от най-от­вратителните прояви на ранния постсоциалистически антикомунизъм е оспорването на делото и идеите на Никола Вапцаров – поет-модернист, разстрелян за кому­нистическа дейност през 1942 г. (6)

Усилията на българските антикомунисти за промяна на общественото съзнание посредством разрушаване и замяна на паметниците и имената дават резултат, но най-голямо значение за институционализацията на ан­тикомунизма има промяната в законодателството. Пър­вите опити в това отношение са направени още по време на 36 НС, първото, в което СДС има повече депутати от БСП, а заедно с представителите на ДПС има абсолютно мнозинство. Първият подобен акт е от края на 1991 г. и е въплътен в Закона за имуществото на БКП, БЗНС, ОФ, ДКМС, Съюза на АБПФК и БПС (7), според който това иму­щество е конфискувано в полза на държавата. Макар да е представен като възстановяване на справедливостта, целта на закона всъщност е политическа и идеологиче­ска. Той не само се опитва да затрудни дейността на ос­новния политически опонент на СДС – БСП, наследница на БКП, но и да наложи в общественото мнение идеята за престъпния характер на изброените в закона органи­зации. Подходът да се приемат неполитически по форма решения, които обаче целят да променят политическо­то съотношение на силите, започва с този акт и ще се превърне в постоянна практика през годините на рес­таврация на капитализма.

Като проява на институционализиран антикомуни­зъм могат да се разглеждат опитите за лустрация, пред­приети от 36 НС по време на първото правителство на СДС, оглавено от Филип Димитров. Става дума за § 9 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за банките и кредитното дело, който въвежда забрана в ръководните органи на кредитните институции да бъ­дат назначавани лица, заемали номенклатурни постове през последните 15 години (8). Той не влиза в сила, защото е протестиран и отменен от Конституционния съд (9). Но следващият законодателен акт с подобен лустрационен характер има по-дълъг живот. Той е гласуван по иници­атива на депутата от СДС Георги Панев (преподавател във Физическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, който по-късно се оплаква, че хабилитацията му е закъс­няла по политически причини с 6 години [10]) под името Закон за временно въвеждане на някои допълнителни изисквания към членовете на ръководствата на науч­ните организации и Висшата атестационна комисия и действа от декември 1992 до края на март 1995 г. (11) За времето на действието на Закона „Панев“ от ръководни постове и членство в науката са отстранени 2830 души. Причината да причислявам тези закони към антикому­низма е, че те законодателно се опитват да вменят вина на всички активисти на комунистическото движение и неговите организации.

Отново при правителството на Филип Димитров е направен първият опит да бъде обявена за противокон­ституционна „Наредбата-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане на България в светов­ната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея“. Това става с обръщение на трима съдии от Върховния съд (вкл. бъдещия главен прокурор Ни­кола Филчев) към Конституционния съд, но то остава без резултат. През 1994 г. по предложение, подписано от всички съдии от Върховния съд, е образувано консти­туционно дело, но съдът отклонява искането за отмяна на Наредбата-закон. Мнозинството в Конституционния съд приема, че не може да се занимава със закони, при­ети при друга конституция, независимо от правните по­следици, които те продължават да носят. Същевремен­но конституционните съдии обясняват как може да се стигне до отмяната на присъдите: с решение на Върхов­ния съд по искане на Главния прокурор. Точно по този ред на 26 август 1996 г. Върховният съд отменя присъ­дата на „Народния съд“ по дело № 1 от 1 февруари 1945 г., по която са осъдени на смърт регентите, министрите и депутатите. По реда на надзора са отменени някол­костотин присъди. Недвижимата собственост при отме­нени присъди се връща по силата на Закона за обезще­тяване на собствениците на одържавени имоти (т.нар. реституционен закон Лучников).

Отмяната на дело № 1 от Народния съд е ярка проява на антикомунизъм, защото с него не само се декриминализират престъпленията, извършени в България в годините на Втората световна война, но те се и оправ­дават, което означава осъждане на дейността на анти­фашистите, чиято най-активна част са комунистите. Чрез отмяната на част от присъдите на Народния съд, последвана от възстановяване на давността за тези престъпления, докато през 2015 г. се отменя давност­та за комунистическите престъпления, се постига една от най-важните цели на антикомунизма – комунизмът да престане да бъде проблем на идейни и политически спорове, а да се превърне в съдебно преследвана идея и практика.

Опитите антикомунизмът да се облече в законода­телни актове продължават в 36 НС и след падането на правителството на Филип Димитров в края на 1992 г. На 29 септември 1993 г. депутатът от СДС Тошо Пейков вна­ся проект за решение, в което настоява НС да обяви „за нелегитимен и антиконституционен просъветския дър­жавен преврат, извършен на 9 септември 1944 г. в Бъл­гария, както и всички произтичащи от него правни по­следици, включително и проведения на 8 септември 1946 г. референдум за република или монархия“. Този опит за осъждане на цялото управление на БКП не успява, но не остава последен.

В средата на 90-те години българските антикому­нистически инициативи получават поощрение и стимул от европейските институции, към които България се е ориентирала. Парламентарната асамблея на Съвета на Европа на 27 юни 1996 г. приема резолюция, очертава­ща „мерките за разрушаване наследството на бившите комунистически тоталитарни системи“. В тях се пред­лага страните-членки: „да разрушат наследството на бившите комунистически тоталитарни режими като преструктурират старите правни и институционални системи“ (12). И макар че в резолюцията се предупрежда­ва, че „наказването на виновните… не може и не тряб­ва обаче да обслужва желанието за отмъщение вместо справедливостта“, едва ли някой си е правил илюзии, че такъв подход може да се осигури във време на драс­тична смяна на политическите елити с противоположни идеологически виждания, някои от които, както е и в българския случай, търсят корените си в пронацисткия режим преди 1944 г.

Второто правителство на СДС, оглавено от Иван Кос­тов, предприема следващата стъпка. През пролетта на 2000 г. 38 НС приема „Закон за обявяване на комунисти­ческия режим за престъпен“(13). В него БКП е обвинена за следното: „целенасоченото и преднамереното унищожа­ване на традиционните ценности на европейската ци­вилизация“, „моралния и икономически упадък на държа­вата“, „установяването на централизирано директивно управление на икономиката, довело я до разруха“, „про­веждането на непрекъснат терор срещу несъгласните със системата на управление и срещу цели групи от населението“, „злоупотребата с възпитанието, образо­ванието, науката и културата за политически и идео­логически цели, включително мотивиране и оправдание на изброените по-горе действия“, „безогледното унищо­жаване на природата“, „подчиняваше интересите на страната на чужда държава до степен на обезличава­не на националното достойнство и практическа загуба на държавен суверенитет“. Изброявам ги не защото във всички тези обвинения няма и истина, а защото форму­лировките обясняват защо този т.нар. закон не оказва влияние върху обществото – повечето от описаните действия се оказват практика и в нова демократична България. В заключение законът постановява: „БКП е била престъпна организация, подобно на други организа­ции, основаващи се на нейната идеология“. Тази конста­тация идва като закъсняло оправдание на решението за конфискация на имуществото на БКП и съюзените с нея организациите от 1991 г.

Този подход е продължен и от следващото 39 НС вече при правителството на Симеон Сакскобургготски от НДСВ, което на 9 септември 2004 г. приема специал­на декларация във връзка с 60-годишнината от 9 сеп­тември 1944 г. В нея е заявено: „У нас започна утопичен експеримент, който забави с десетилетия нашето раз­витие“, „Диктатурата отне свободата на българските граждани, унизи човешкото достойнство, организира мащабни репресии на цели етнически и религиозни общ­ности, но не постигна справедливост и благоденствие. Българската модернизация се провали от затворената и неефективна система на държавното планово сто­панство“, „В Европа отдавна демократите както от­дясно, така и отляво заклеймиха комунизма като фор­ма на тоталитаризъм“ (14). И отново верни констатации са съчетани с неверни, особено когато се сравни реал­ността при социализма с положението в България от на­чалото на ХХI в.

През следващите години опитите за приемане на за­конодателни актове, които да превърнат антикомуни­зма в задължителен елемент от държавната идеология, продължават. Можем да ги открием в проектозакона на Филип Димитров, внесен в 40 НС на 11 септември 2007 г. С него бившият лидер на СДС предлага да се включи нов раздел в трета глава от Наказателния кодекс, къде­то се криминализира „правото на възползване от исто­рическия опит и съставляващи историческа измама“. Филип Димитров смята, че лице, което „в качеството си на учител, преподавател или лектор по конкретен по­вод“ „отрича, оправдава или омаловажава“ различните действия на „фашистките, нацистките и комунисти­ческите режими“, трябва да бъде глобявано първона­чално с глоба от 200 до 1000 лв., а при повторно провинение глобата нараства от 1000 до 5000 лв. (15) Какъв е проблемът при този законопроект? В това, че последо­вателно се приравнява комунизмът с фашизма и нацио­налсоциализма, докато от идеологическа гледна точка тези учения са противоположни – комунизмът е интернационалистичен, докато фашизмът и националсоциа­лизмът изповядват краен национализъм. Да не говорим за това, че основната цел на Хитлер е унищожаването на Съветския съюз като носител на комунизма, а именно съветската армия изиграва решаваща роля за победата над националсоциалистическия Трети райх.

След като не успяват да постигнат целите си със собствени средства българските антикомунисти отново се обръщат към европейски документи с подобна насо­ченост. По време на заседание на 40 НС на 2 юли 2008 г. лидерът на отцепилата се от СДС партия Демократи за силна България (ДСБ) и бивш премиер Иван Костов прочита Пражката декларация за европейската съвест и комунизма, приета от проведената в Прага конферен­ция „Европейската съвест и комунизмът“, и предлага тя да бъде приета и от българския парламент. Деклараци­ята се позовава на различни документи от 2004 и 2005 г., осъждащи комунизма (16) и призовава към:

„1. Постига­не на общо европейско разбиране, че както нацистките, така и комунистическите тоталитарни режими… са разрушителни в своята политика на системно прилага­не на крайни форми на терор, потъпкват всички граждански и човешки свободи, започвайки агресивни войни, и като неразделна част от идеологиите им изтребват и депортират цели нации и общностни групи“…
„2. … много престъпения, извършени в името на комунизма, трябва да бъдат определени като престъпления срещу чове­чеството“…
„4. Приемане на закони, които ще позволят на съдилищата да съдят и осъждат извършителите на комунистически престъпления и да обезщетяват жертвите на комунизма“…
„9. Обявяване на 23 август – Деня на подписването на Съглашението между Хитлер и Сталин, познато като Пакта „Молотов – Рибентроп“, за Ден за възпоменание на жертвите на нацистките и комунистическите тоталитарни режими“…
„13. Учредя­ване в европейските държави, в които на власт са били тоталитарни комунистически режими, на комисии, със­тоящи се от независими експерти със задачата да съби­рат и оценяват информация за нарушаването на човеш­ките права по време на тоталитарното комунистиче­ско управление на национално ниво“…
„17. Преразглежда­не и коригиране на учебниците по европейска история, така че децата да могат да научат и да са предупредени за комунизма и неговите престъпления по същия начин, по който са научени да осъждат нацистките престъ­пления“…
„18. Общоевропейски масов и задълбочен дебат за историята на комунизма и последствията от него“…
„19. Съвместно отбелязване през следващата година на 20-годишнината от падането на Берлинската стена и масовото клане на площада „Тянанмън“ (17).

Както личи от горните цитати, целта на Пражката декларация е еднозначно антикомунистическа. Тя не само представя комунизма като върховно зло, а абсолютизира репресивните практики от годините на со­циализма като държавна система, идентифицира ги с тези на националсоциализма и изисква еднаквото им третиране, сиреч категоричното им осъждане. Не въз­намерявам да правя задълбочен анализ на деклараци­ята, а да обърна внимание само на някои моменти. Тя е продукт на антикомунистическата част от европейската политическа сцена, както личи от участниците в конфе­ренцията и ангажимента на дясната Европейска народ­на партия. Освен това ударението в нея е поставено вър­ху безспорните репресивни характеристики на режима в социалистическите страни, но те не са единствени и основни за социалистическата система, а характеризи­рат периодите на налагане на системата и на противо­поставянето й на външни сили. Същевременно масови репресии, експанзионизъм, пълно подчинение на наро­ди и държави, геноцид, подклаждане на войни са сред характеристиките и на капитализма, особено в минало­то. Изводът е, че подходът на Пражката декларация е из­цяло политически и антикомунистически. Що се отнася до обявяването на 23 август за Ден за възпоменание на жертвите на нацистките и комунистическите тотали­тарни режими, изборът му отново премества акцента в историята на начина, по който се стига до началото на Втората световна война – в случая се пренебрегва бри­танската политика на „умиротворяване на агресора“ с пик Мюнхенската спогодба от 29–30 септември 1938 г., когато Чехословакия е брутално предоставена от съю­зниците си на „милостта“ на Адолф Хитлер като фюрер на Трети райх, а на преден план се извежда Пактът „Рибентроп-Молотов“, който също трябва да се осъди, но той не е началото, а краят на предвоенното заиграване с Хитлер.

Мога да изброя още парламентарни инициативи, мо­тивирани от антикомунизма, като опита от януари 2016 г. да се забранят със закон и чрез наказания „комунис­тическите символи“, дейността на сегашния депутат от ГЕРБ Антон Тодоров. Но ще завърша тук, защото, наблю­давайки политическия живот в България, съм сигурна, че тези опити ще продължат. Основната причина за това е, че нито един от опитите за институционализиране на антикомунизма и поставянето на комунизма извън закона не получава достатъчно силна обществена под­крепа и да завладее общественото съзнание. А обясне­нието за неуспехите на антикомунизма в България е, че в обществото или поне в част от него продължава да съществува паметта за близкото минало, която рязко се отличава от картината, описвана в антикомунистиче­ските законопроекти, в новите учебници по история и в предложението на бившия президент Росен Плевнелиев (бивш комсомолски активист и член на БКП) антико­мунизмът да стане задължителен учебен предмет.

Бележки:

(1) Маркс, Енгелс. Манифест на комунистическата партия. Избрани произведения, т. I, Изд. на БКП, С., 1950, с. 23.
(2) Пак там, Т. II, с. 459.
(3) Виж повече в: Някога, в 89-а. Интервюта и репортажи от архива на журналистката от радио „Свободна Европа“ Румяна Узунова. Съст. Лиляна Александриева. Фонд. „д-р Желю Желев“. б. г.; Би Си и България. С., 2000.
(4) Всъщност текстът на песента „Горда Стара планина“ е написан от Цветан Радославов през 1885 г. във връзка със Сръбско-българската война от с.г., но за да стане национален химн на НРБ към него са прибавени два куплета: „Паднаха борци безчет/ за народа наш любим,/ Майко, дай ни мъжка сила/ пътя им да продължим“ и: „Дружно братя българи,/ с нас Москва е в мир и бой,/ партия велика води,/ нашия победен строй“. Точно те са премахнати през 1990 г.
(5) Общи положения – Устав на Българската социалистическа партия, приет на 4–5 февруари 2017 г., с. 2.  http://bsp.bg/files/attachments/2017/04/26/7a18cd858a31bbb5788ab25c6b476e08.pdf.
(6) Георгиев, Марин. Третият разстрел. Роман-разследване. С., 1993.
(7) Държавен вестник, 19 декември 1991 г., № 105. (Изменен – ДВ 11 април 20016, № 30)
(8) Пак там, № 25 от 1992.
(9) Решение на Конституционния съд № 8 от 27 юли 1992 г. по конституционно дело № 7 от 1992 г. – Държавен вестник, 21 юли 1992 г., № 62.
(10)   Георги Панев: Комунистите още са нагли. Времето назря. – в. „Сега“, 30 март 2000 г.
(11)   Пак там, 30 март 1995 г., № 29.
(12)Резолюция № 1096 на Парламентарна асамблея на Съвета на Европа за мерките за разрушаване наследството на бившите комунистически тоталитарни системи, 27 юни 1996 г.
(13) Държавен вестник, бр. 37 от 5 май 2000 г.
(14)   Държавен вестник, бр. 81, 2004 г., с. 10.
(15)   Законопроектът е публикуван в: в. „Култура“, 12 октомври 2007 г., №34.
(16) Става дума за: Резолюцията на Европейския парламент по повод 60- ата годишнина от приключването на Втората световна война на 8 май 1945 г. от 12 май 2005 г.; Резолюция 1481 на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа от 26 януари 2006 г.; Резолюцията на XVI конгрес на Европейската народна партия от 5 февруари 2004 г.
(17) 389 заседание, София, сряда, 2 юли 2008 г. – http://www.parliament.bg/?page=plSt&SType=show&lng=bg&id=448, 11 юли 2008.

Докладът е публикуван в сборника
„Антикомунизмът в постсоциалистическа България“
Съставители: Васил Проданов, Ангел Димов, Нено Димов
Български аграрно-промишлен съюз
София, 2018 г.

ISBN 978-619-90372-4-9

Проф. д-р по история Искра Баева е родена в София, завършила е специалност история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1974 г. Защитила е през 1982 г. дисертация на тема „Полската селска партия на Станислав Миколайчик, 1945-1948 г. “, след което става преподавателка по съвременна световна…