Глобализацията не е феномен, тя не е продукт на нашата съвременност. Родена от стремителния технологичен напредък на света, тя е процес, свързан с нарастващите взаимовръзки и взаимозависимости на света при решаване на проблемите, предполагащи глобална солидарност, етичност, отговорност и задължения на всички участници в него. Глобализацията се явява необходимо условие за съвместни действия за решаване на проблемите на глобалното затопляне, околната среда, общата сигурност  и пр.  Но при определени условия тя може да доведе до постепенно размиване на границите, суверенитета и ценностите на националните държави. При други обстоятелства тя може да се превърне в преход към нов обществен модел, характеризиращ се с по-висока организираност и обединени усилия на човечеството в борбата против заплашващите го предизвикателства и опасности, с формирането на нова глобална цивилизация, в която е гарантирана свободната конкуренция на идеите, ценностите и постиженията на научно-техническия прогрес.  Съществуват различни по насоченост форми на глобализация. Това поражда съответните антиглобалистки и алтерглобалистки движения. В икономически план глобализацията се разглежда като създаване на глобален пазар, разширяване на позициите на стоки, услуги, капитали, работна сила и тяхното свободно движение. В политически план глобализацията се определя в смисъл на колективна отговорност за взаимна сигурност и съвместна борба за предотвратяване на евентуални конфликти и кризисни ситуации в една или друга  част на планетата чрез конвергенция или активно усвояване на националната, регионалната и световната политика [3].

В бележките си под линия на статията си „За стила на Манифеста“,  публикувана в „Еспресо“ на 8 януари 1998 г. по случай сто и петдесетата годишнина на Манифеста на Комунистическата партия, Умберто Еко подчертава, че когато я пишел, вече се говорело за глобализация. Днес, когато всички сме станали чувствителни към този проблем, е необходимо да се препрочетат страниците на Манифеста, убеден е той. По-нататък изразява впечатлението си от това как Манифестът е провидял раждането, сто и петдесет години по-рано, на ерата на глобализацията и алтернативните сили, които тя освобождава. Сякаш за да ни подскаже, отбелязва той, че глобализацията не е инцидент, случил се по времето на капиталистическата експанзия (само защото е паднала Стената и е дошъл интернет), а съдбовният план, който новопоявилата се класа няма как да не предначертае, макар тогава, поради разширяването на пазарите, най-удобният път (макар и най-кървавият) да е колонизацията [2].

Когато се говори за глобализация, „някои хора имат  предвид тясното ѝ значение и от обясненията им излиза, че понятието означава единствено възможност да се произвеждат и продават стоки и услуги без спънките на националните граници“, пише Джеймс Кантън, известен футуролог, изследовател на глобалните процеси. Според него глобализацията означава „нов синтез на идеи, търговия, комуникации и сътрудничество, които би трябвало да насърчават бъдещите глобални благоденствие, свобода и възможности. Промените стават с такава зашеметяваща бързина, че нашите правителствени и промишлени ръководители работят по сценарии, пренаписвани всеки ден. Това не означава, че бъдещето на глобализацията е непознаваемо; то е въпрос на способност да събереш правилно две и две“ [5, 216].

Същевременно глобализацията е обект на страх (и съпротива) „от страна на държави, които с право се усещат немощни пред мощните ресурси на други държави. Те се боят, че собствените им индустрии не са в състояние да оцелеят в глобалната конкуренция. В света на разширяваща се глобализация се създава ново поколение на имащи и нямащи, което задълбочава глобалните промени“ [5, 220].

В хода на последното десетилетие много слабо-демократични страни ставаха все по-авторитарни. А освен това авторитарните, ксенофобски популистки движения станаха достатъчно силни, за да бъде застрашена дългосрочната устойчивост на демокрацията и в няколко богати, утвърдени демокрации, сред тях Франция, Германия, Холандия, Швеция, Обединеното кралство и Съединените щати, пише в статията си „Епохата на несигурност“ Роналд Ингълхарт. В момента светът преживява най-тежкото си демократично отстъпление от възхода на фашизма през 30-те години на миналия век насам. Според него непосредствената причина за все по-усилващата се подкрепа за авторитарните, ксенофобски популистки движения, е реакцията срещу имиграцията (а в Съединените щати – повишаващото се расово равенство). Тази реакция се засилва в резултат на бързите културни промени и спада на сигурността на работното място, с които се сблъскват много хора в развития свят. Културните и демографски промени правят по-възрастните гласоподаватели да се чувстват така, сякаш вече не живеят в страната, в която са родени. А страните с високи доходи възприемат все повече технологии, като например изкуствен интелект, които заместват човешкия труд [4].

Анализирайки глобализацията, Васил Проданов в статията си „От глобализации к деглобализации“ отбелязва: „Големия  цикъл на интернационализация или първата глобализация, която преживява  светът e  в края на 1840 г. След това, с избухването на Първата световна война и особено с началото на голямата депресия през 1930-те години е започнал да набира мощ обратния процес — деглобализация. В момента сме свидетели на подобна цикличност. След неолибералната глобализация, произтичаща от кризата на капитализма през 1970 г.,  когато възможностите за растеж в рамките на социалната държава са изчерпани,  капиталът се глобализира, унищожавайки през 1989 година отделената от него като отделна зона на държавен социализъм Източна Европа. Сега сме в началото на процеса на намаляване на възможностите за натрупване на печалба в глобален план и растеж на противоречия, принуждаващи капитализма за ново утвърждаване на граници и търсене убежище вътре в тях.“  Тенденцията към деглобализация се „характеризира с периодични кризи в монополярния свят с ясна хегемония, доминираща в световен мащаб и преход към многополюсен свят, разделен между различните конкуриращи се помежду си големи държави. При  първата глобализация през 19 век световен хегемон е Обединеното кралство (Великобритания). В края на 19 век Съединените щати и Германия я настигат и изпреварват — започва войната за преразпределение на света и установяването на границите. След края на   Втората световна война до 1990-те години в света като господстваща сила в процеса на  глобализация и глобално господство се утвърждават Съединените щати“ [9].

В книгата си „Глобализация на нищото” Джордж Рицър предлага обобщение на главните школи в теорията на глобализацията:

Икономически теории:

– Вашингтонски консенсус  (1) – икономиката на свободния пазар в дългосрочен план води до полза за всеки.

– Реалистичен възглед – глобализацията е резултат от властови отношения между националните държави; САЩ е единствената останала суперсила.

– Теория на световната система (неомарксистка) – капиталистическа експлоатация сред обществата посредством идеологията на консуматорството.

Културни теории:

– Културен диференциализъм – съществуват устойчиви различия между културите, които остават до голяма степен неповлияни от би-, интер-, мулти, или транскултурни процеси – глобализацията е само повърхностен феномен.

– Културна конвергенция – културите в света стават все по-подобни; глобалната асимилация е в полза на доминиращите групи; културен империализъм; вестернизация, т.е. влияние на западния начин на живот; американизация; макдоналдизация.

– Културна хибридизация – производство на уникални хибридни култури [7, 37-38].

През 90-те години на ХХ век Самюъл Хънтингтън предложи модел за глобално разпространение на демокрацията на принципа на приливите и отливите, илюстрирайки го с понятието „обратна вълна”. Според него на съвременния етап от развитието на обществата е налице видимо отстъпление от принципите на демокрацията под напора на традиционни и вкоренени традиции в живота на народите на недемократичните държави. Концепцията за „обратната вълна” добре обяснява трудния път към демокрацията, който е съпътстван с борба срещу „модернизацията”. Тя позволява по-добро разбиране на естеството на един от парадоксите на глобализацията.

Става дума за това, че в края на ХХ и началото на ХХІ век са налице на пръв поглед две взаимоизключващи се тенденции. В Европа и в света едновременно протичат два противоположни процеса: от една страна, глобализация в икономическия и социалния живот, и от друга – постоянно нарастващ интерес към миналото, историята и културната идентичност на всяка нация, стремеж към утвърждаване на духовна самобитност, към повишаване на националното самочувствие, т. е. за културна диференциация и дезинтеграция, свързани с феномена „етническо и религиозно възраждане”.

Съществува концепция, в която се прави опит да се съвместят двете тенденции в съвременната епоха. В обръщение се въведе специален термин – фрагмегративност (fragmegrative), който да описва едновременното действие на фрагментацията (fragmentation) и интеграцията (integration). За мнозина изследователи фрагментацията не е остатък от миналото, който трябва да изчезне с настъпването на глобализацията, защото тя е продукт на самата глобализация. Очевидно като нейно противодействие, като контрапродукт, на местно равнище все повече хора започват да усещат необходимостта да се идентифицират с конкретна общност, основана повече на определени ценности, отколкото на практични интереси [8].

Голямата глобална взаимозависимост и взаимосвързаност на хората, икономиката и културите се развива от векове, въпреки паузите и стагнациите, но днешната глобализация, която френският политолог Тома Геноле нарича нещастна, е само един възможен начин сред други да се организира тази голяма взаимосвързаност. „От една страна, икономическите политики, които днешната глобализация налага, се състоят главно в разбиването на социалната държава и лишаването на държавата акционер. От друга страна, истинският икономически либерализъм е решително против всякаква рента, всякаква привилегия и всякакво съглашение между шепа големи компании за контрол на пазара. Така че да се твърди, че сегашната глобализация е либерална, докато тя навсякъде произвежда големи олигополи, е узурпация на термина.“ В действителност „нейният икономически и социален модел се състои в систематичното привилегироване на едно малцинство, хвърляйки в несигурност мнозинството; нещастната глобализация е „олигархична”; що се отнася до големите ѝ бенефициенти, онези 0,1 на сто, които са олигарси” [1].

Осемдесетте години на миналия век поставиха началото на транснационалните корпорации в международните политически отношения. „В световен план корпоративната икономическа власт започна да нараства прогресивно в края на миналия и началото на настоящия век… За ТНК пропагандираните условия за свободен пазар означават премахване на правителствените ограничения за тяхното движение и възможност за максимална печалба. Дерегулацията на пазара има за цел да размие националните граници и по този начин да намали възможностите на държавата да защитава националното производство” [6].

Традиционните държавни функции в областта на икономиката, науката и техниката днес „по-осезателно се преразпределят между правителството и бизнеса. Процесът следва да се възприема като обективен и закономерен. Той е най-ярко изразен в англосаксонския регион и най-вече в САЩ. Водещите позиции в света на американските корпорации и глобалният характер на националните интереси на САЩ са сериозен стимул за непрекъснато засилващо се взаимодействие на частния сектор с правителството” [6].

В статията си „Смъртта на неолибералната глобализация” Имануел Уолърстайн потвърждава: „Всъщност това не беше нова идея в историята на модерната световна система, макар и да се твърдеше, че тя е такава. На практика това беше много стара идея, че световните правителства трябва да се отдръпнат от пътя на големите, ефективни компании и техните опити да получат надмощие на световния пазар. Първото политическо заключение от това беше, че правителствата, всички правителства, трябва да позволят на тези компании да пресичат всички граници със своите стоки и капитали. Второто политическо заключение беше, че правителствата трябва да се отрекат от всякакви претенции за собственост и да приватизират всичко, каквото могат. А третото заключение беше, че те трябва да намалят до минимум, ако не и да елиминират напълно, всякакви форми на социално подпомагане към населенията си. Тази стара идея, по един циничен начин, никога не беше излизала от мода“ [10].

Ролята на големите транснационални корпорации в съвременната политика на най-развитите държави се обяснява „с относително новия модел на държавно управление, известен като корпоратокрация. Терминът идва от английското (corporatocracy – власт на корпорациите) и е въведен в края на миналия век от Световното движение за справедливост (Global Justice Movement – GJM). Понастоящем корпоратокрацията се възприема като форма на държавно управление или политическа система, при която властта се осъществява посредством мощни корпорации и богати банки на основата на връзки между бизнеса и държавата. Корпоратократическата държава сваля от себе си отговорността за социалното обезпечение на нацията, за нейното съхранение и възпроизводство. При корпоратокрацията държавата третира гражданите и националните интереси единствено като човешки или национален ресурс, който трябва да се използва за увеличаване приходите на големите частни компании. По този начин корпоратокрацията като форма на управление се свързва с дейността на международния частен капитал”.

При корпоратократическата форма на държавно управление „реално властта не произтича от избори. Те действат като заблуждаващ параван за избирателите, които нямат представа за начина, по който се организират и провеждат, и на практика са лишени от алтернатива. Властта на корпорациите не подлежи на мандатност и на какъвто и да е контрол. В действителност избраният или избраните се назначават от елита на корпоратократическата власт. Този елит възприема и собствената, и чуждата държава като колония, която трябва да се експлоатира в полза на корпоративния интерес”. Корпоративният елит присъства „в транснационалните банки, в застрахователните, одиторските, пенсионните и телекомуникационните компании. В днешно време тези структури обезпечават около 50% от световното промишлено производство, имат огромен бюджет, превишаващ този на много държави, както и сериозна тежест в световните научноизследователски разработки. През последните десетилетия корпоративната форма на управление се разпростря и на наддържавно ниво, посредством действията на Световната търговска организация, Международния валутен фонд и Световната банка” [6].

Нещастната глобализация, пише Тома Геноле, постепенно ни връща към кастовите общества:

Олигархите са „онези 0,1 процента, които трупат титанично богатство с хищническа сила.“ Плутократите са „10-те процента най-богати хора в различните страни: те са част от богатите, но те са за олигархите онова, което малкият Марс е за огромния Юпитер. Апаратчиците произлизат от „много малък брой училища, които прокарват идеологията на нещастната глобализация: те са ту мениджъри на големи световни фирми, ту висши служители и с лекота преминават от една вселена в друга.“ Що се отнася до „проповедниците”, „те се опитват да прокарват идеологията на нещастната глобализация, както някога техните средновековни колеги, като израз на Истината – откровение. Те са главно икономисти, които се стремят впрочем да маргинализират в университетската система икономистите, които не мислят като тях, както някога се практикуваше отлъчването от Църквата.“ Номадите са „наследници на онези, които писателят Ъптън Синклер наричаше „белите якички” през 30-те години. Те са „високообразовани, изпълняват задачите на „символни манипулатори”, не рискуват да останат безработни, говорят свободно globish езика, живеят в сърцето на големите мегаполиси и напускането на родината им е познато. Несигурните са „наследници на „сините якички”. Те принадлежат към социалната прослойка, която социологът Ги Стандинг нарича „прекариат”: те са „безработни или работещи бедни, имат непостоянни и несигурни договори, при започването си имат трудни месеци, а предвидимостта на бъдещето им е почти нулева.“ Висшите служители са „хибридна каста: някои са „символни манипулатори” като номадите, други са по-близо до „сините якички”, но всички те са защитени и уседнали.“ Нежеланите от никого в северните страни са „младите NEET – нито работа, нито образование, нито обучение – изхвърлени рано от икономиката; а в южните страни те са главно безимотни селяни.“ Робите, например работещи в заводите на китайската фирма Foxconn, която произвежда 40% от електронните елементи в света за Apple, Nokia и други, са „квалифицирани в трудови лагери от китайски университетски преподаватели“ [1].

Както мнозина, така и цитираният Джордж Рицър вижда в процеса на глобализацията добро и лошо. Той се насочва към два процеса, които нарича „гробализация” (growth /растеж/ + глобален) и „глоколизация” (от глобален + локален). В първия процес – на гробализация – културните форми стават агресивно глобални, защото са движени от силите на капиталистическия растеж. Разпространението на кока-кола и „Найк” са класически примери за това. Гробализацията е силата, която вероятно ще доведе до културна конвергенция – постепенно изчезване на локалните отлики.

Джордж Рицър смята, че глокализацията е по-благоприятен процес. Идеята тук е, че локалното е вградено в глобалното и обратно. Глобалните проблеми се интегрират в онези културни форми, които са наистина локални. Културната хибридизация е един от резултатите на глокализацията. Този резултат води не до по-голяма конформност, а до по-голямо културно многообразие. Книгата на Джордж Рицър се нарича „Глобализация на нищото”. Каква е разликата между „нищо” и „нещо” според автора? „Нищо” е резултат от процесите на гробализация: Биг Мак, парфюмите на „Гучи”, изживяването Дисниуърлд и т.н. Тези неща той разглежда като духовно празни и безсъдържателни – „не-неща”, лишени от истинска стойност. Те се характеризират с комерсиалност и конформизъм към марката. „Нещо” пък е израз на локалното разнообразие и отличителност. „Нещото” им корени в традициите. То представлява истинското индивидуално творчество и изобретателност. То е духовно пълноценно и удовлетворяващо за личността [7], както и за общностите и нациите.

Ключовото предизвикателство пред нашето съвремие е „създаването на глобализация от нов тип, която би могло да се нарече устойчива, глобализация, благотворна за бизнеса, за отделния човек, за свободните пазари, плодоносна и за развитите, и за развиващите се страни в света. Устойчивата глобализация залага на социалния контекст: свободни общества, способни да поемат подобряването на стандарта на живота, развитието на икономиката и свободния избор на индивида: свободни умове, свободни пазари, свободна инициатива.“ От друга страна, „опасността се състои в това, че ако глобализацията се развие като елитен западен продукт, предназначен единствено да даде на големите корпорации достъп до местните пазари, загърбвайки усилията да се намали бедността и да се задълбочи културното разнообразие, същинското обещание на глобалната икономическа мрежа ще е обречено“ [5, 219].

Ахилесовата пета на глобализацията според изследователите е, че ако не се намери начин за бързо приобщаване на бедната част на света, тя ще се провали, или ще възпрепятства реформите, отворените пазари и ще се превърне в бариера пред мира и сигурността.  Роналд Ингълхарт смята, че настоящата вълна на авторитаризъм сигурно ще продължи да съществува и в развития свят, само ако тамошните общества и правителства не успеят да се справят с подлежащите обществени напрежения. Ако се появят нови политически коалиции, способни да преобърнат тенденцията към все по-увеличаващо се неравенство, ако се намерят начини да се гарантира, че ползите от автоматизацията ще бъдат широко споделени, то демокрацията би могла да се върне обратно в нормалното си русло. В огромната литература, посветена на темите на демократизацията, изследователите спорят по много въпроси, но един пункт се приема почти единодушно: крайното неравенство е несъвместимо с демокрацията. Всъщност не е изненадващо, че през последните три десетилетия нарастването на подкрепата за авторитарните партии приблизително следва нарастването на неравенството, в повечето развити страни, през същия период [4].

Човечеството има нужда от такава глобализация, която да укрепва мира, свободата, благоденствието, добруването и напредъка навсякъде по света; предотвратяване на бедността, изостаналостта, неравния достъп до информацията, неразумното използване на информационните технологии…; глобализация като условие за съвместни действия за решаване на основните проблеми на човечеството, които засягат коренните интереси на всеки човек, като оказват съществено влияние върху разрешаването на фундаменталните проблеми на битието.

 

(1) Лозунгът на Вашингтонския консенсус е изкован от М. Тачър: TINA (There is No Alternative). Чрез него се целеше да се покаже на всички правителства, че те трябва да се съобразяват с политическите препоръки или в противен случай ще бъдат наказани чрез бавен растеж и отказ на международна помощ при евентуалните трудности, с които могат да се сблъскат. Вашингтонският консенсус обещаваше подновен икономически растеж за всички и един изход от глобалната стагнация на печалбите. В политически план действията на привържениците на неолибералната глобализация бяха изключително успешни. Правителство след правителство – в глобалния юг, в социалистическия блок и в силните западни страни – приватизираше индустрии, отваряше границите си за търговия и финансови сделки, орязваше социалните помощи. Социалистическите идеи, дори кейнсианските идеи, бяха до голяма степен дискредитирани пред общественото мнение и отхвърлени от политическите елит

Източници:

1. Геноле, Т. Нещастната глобализация или господството на олигархията // http://www.glasove.com/categories/intervyuta/news/neshtastnata-globalizaciya-ili-gospodstvoto-na-oligarhiyata/20.09.2016.
2. Еко, У. За стила на Манифеста //За литературата -Есета-. С., 2014. с. 34.
3. Загоров, О., Тахиров, М. Политико-философски речник. С., 2015.
4. Ингълхарт, Р. Епохата на несигурността // Либерален преглед/ww.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/politics/3443-epohata-na-nesigurnostta/09 Май 2018.
5. Кантън, Дж. Култури в сблъсък: бъдещето на глобализацията //Съвременник, бр. 3/2007.
6. Начев, Й. ГМО храната като оръжие // Сигурност, 2014, бр. 7/8.
7. По Лейкок, Дж. Културно разнообразие и глобализация // Възможности за творците. С., 2008.

8.Политически аспекти на сигурността // http://drugi.dokumentite.com/art/politicheski-aspekti-na-sigurnostta/85/p2.

9. Проданов, В. От глобализации к деглобализации // http://www.lihachev.ru/pic/site/files/lihcht/2017/dokladi/ProdanovV_plen_rus_izd.pdf
10. Уолърстайн, И. Смъртта на неолибералната глобализация // Либерален преглед, 28.02. 2008.