Великият сръбско-американски учен и изобретател Никола Тесла, чийто паметник доминира Ниагарския водопад, твърдял, че когато има два силни фактора, мирът може да бъде запазен именно поради това. Изненада или изключение е атомната бомба? Доколко Хирошима и Нагазаки са естествено продължение на Дрезден и Ковънтри? Или са стратегическо или психологическо изключение в една цивилизована военна кампания? А нито една война, дори най-благородната, не се води само от злодеи или само от ангели. Това “изведнъж Радецки пристигна със гръм” на Иван Вазов си е трепетна епика. Защото нищо в историята не пристига изведнъж с гръм, дори и в земите балкански.
Исторически изненади има само за невежите
и за универсалните спекуланти. А все пак изненадите са романтичната част от ирационалното обяснение на световните поврати. Нашето въображение винаги е устремено към тази героична леснота. Затова литературата винаги ще побеждава историографията.
Трудно ни е да приемем, че световните драми, дори и подвизите, подлежат на прозаично обяснение. Че са резултат от продължителна еволюция дори и когато завършват с революция. Независимо дали са възвишени или мерзки. Те търсят поети, не стратези. В стратегията рядко има нещо поетично. Понякога нещо от нея все пак буди вдъхновение. Особено когато е представена като мисия на избрани. “Ние имаме картечницата „Максим“, а те я нямат!” – така се пееше в лондонските мюзикхолове от средата на XIX век. При всеки сблъсък на англичаните в Азия, Египет и дори на Балканите. Тук Томас Мор и Шекспир вършеха малко колониална работа. При Шипченския проход ставаше дума не за изненади, а за топография, щикове и информация. А също и за скорост на войскови придвижвания, тогава непроменена от времената на римските легиони.
Така се проявява онова, което от неразбиране или поради склонност към суеверия наричаме “случайност”. Фаталните случайности от типа на закъснението на Груши при Ватерлоо могат да решат изхода на грандиозна мегабаталия, но не предопределят курса на световната история. Много рядко, да не кажем никога, значимите промени стават изведнъж.
Английският израз “това дойде направо от синьото небе” има прозаични политически обяснения. Бомбата над Хирошима на 6 август 1945 г. също падна през красиви облаци. С това попадение започва нова ера, която отнасят към политиката, но за мен е само в технологията. Защото
методиката на варварството остава
Нашите представи за този ден включват някакъв противоестествен инцидент, който е изключение дори и за войните. Силно преувеличение. В бъдещата история на човечеството този случай ще бъде сравняван с изобретяването на барута, донесло едновременно беди и триумфи на човека. Нищо повече. Въпрос на темп и мащаб на разпространение. Нещо като космическата надпревара от Студената война.
Рано или късно бомбата щеше да се появи
И да влезе в такава употреба. Естествен продукт на естествено развитие. Отначало като рационален инструмент за бърза победа срещу враг, внесъл непозната на американците паника при Пърл Харбър. После като мускул на Студената война. Въпреки протестите на ужасените учени и угрижените филантропи.
Истината се достига само чрез сравнение. Тематично и хронологическо. Ние не живеем в толкова различен свят, както си въобразяваме. Защото Човекът не се е променил много, въпреки всички технологически чудеса. Когато през 1914 г. загърмяват “оръдията на август”, мнозина съвременници са възприели траншеите на Западния фронт като края на цивилизацията. Защото тогава газовите атаки и пехотните мини са били също несъвместими с природата на цивилизованата част от човешкия род. Със свещените камъни на гръко-римското и ренесансовото наследство. С културната идилия на онази Европа, която още през Просвещението бе не по-малко духовно интегрирана тогава, отколкото днес. После Ромен Ролан и Стефан Цвайг не можеха да направят нищо!
Но нима унищоженията бяха новост?
Нима изтребването “до крак” дори и на ослите не е описано върху асирийските барелефи и в библейските сказания? С какво агонията на бомбардировките над Хамбург и Дрезден, където загиват и американски военнопленници или въздушните рейдове на японците над Кантон и Шанхай са по човеколюбиви от проекта “Манхатън”?
Вече знаем достатъчно по дати и имена събитийната верига около Шести август. Неговите “за” и “против” са убедителни за едни, отблъскващи за други. Някой е оцелял заради Бомбата, друг е загинал от нея… С какво единият живот е по-стойностен от другия? Много ясно. С това кой е от победителите и кой от другите. Нека повярваме на терзанията на усърдния протестант Хари Труман. Той с мъка пратил аероплана с бомбата. Но тя не поразява адмиралите от Пърл Харбър или авторите на коварната атака. Той решил да накаже други. Според умопомрачителната философия, че врагът е общ, еднакво отговорен и анонимен.
Аз не вярвам, че професор от Принстън като президент Уудроу Уилсън би предприел това… Дори и заради победата над злото. Хамлетовските съмнения на интелектуалеца го правят слаб лидер. Друго си е онази решителност на професионалиста, която се помни с победа. Жертвите за нейното постигане заглъхват от парадните фанфари. Мотивите и победата са само важните.
Преди петдесет години президентът Маккинли бе се изповядал пред група квакери, че му се явил Бог, който настоял САЩ да завладеят Филипините. Няма аналогия с японците, защото Филипините не бяха нападнали никого. А аргументацията остава. Така Русия присъедини Грузия и Армения, за да ги съхрани от антихристиянските попълзновения. Днес пък цялата разлика в тези независими държави е в промяната на базите… Австро-унгарският император Франц-Йосиф II се разплакал със старческа лекота, когато подписал указа за участието на Дунавската империя в Първата световна война. Затова нека да сме резервирани към сълзливите мелодрами на онази художествена литература, която разхубавява историческите грубости. Освен всичко останало, Шести август ни поднася един вечен въпрос. Той стои тъкмо сега, под носа ни, но ние се правим, че не го забелязваме.
Може ли да има зло, което твори добро?
Може ли да има творящ добро злодей? Колко “добри” в чисто антропологически смисъл са великите хора? С цената на какво те достигат върховете на своето величие? Не се ли отнася това съмнение и за нациите, дори и за континентите?
Покорителят на Уелс, английският крал Едуард I се отнесъл крайно нерицарски към френските рицари, избивайки ги до един, когато са в плен. По същият варварски начин, по който наказвал крадците на кокошки. Имал е право, нали са нашественици.
“Бащата” на модерна Европа Карл Велики (май че има орден на негово име за заслуги към европеизма), методично избива 4000 пленници при християнизирането на саксите. Същото прави и Наполеон с египетските мамелюци при похода към Александрия. Обяснението на подобни варварства е смразяващо със своята желязна логика. Освободени, враговете ще се завърнат в боя, пощадени – те ще се бунтуват. Последвало правилното решение.
С такава политическа необходимост бе екзекутирано цялото имперско семейство.“Благодарение“ на тази жестокост, днес никой в Русия не проповядва монархия дори всред оцелялото потомствено дворянство. Всеки случайно изпаднал в депресия на откровеност политик ще приеме тази безчовечност. Но дали ще я оправдае?
Хирошима…
Всяко идиотско действие
може да има философско-историческо оправдание
Както при всяка война, човекоубийството се оправдава с хуманизъм. Естествено, че това е селективният хуманизъм на победителите.
Съпротивата на японците срещу американските сили на остров Окинава е изначалният аргумент за пускането на бомбата срещу фанатичната съпротива на обречените. Ето какво стряска и какво оправдава всичко. Перспективата за американски трупове естествено е по-ужасяваща, отколкото на други. Така се повтаря вечният рефрен, започнал още с появата на християнството. За грехове плащат не грешниците, а някой друг, близък до тях, но не извършил грехопадението. Но въпреки че допринася за капитулацията на Япония, за марша на Червената армия в Манджурия и за предаването на Квантунгската армия в ръцете на Мао,
бомбата свидетелства, че бъдещият свят
няма да бъде много по-човечен от предишния
Поне за някои от обитателите на планетата, преживяла поредния ужас от поредната война. Всяка от тях ставала все по-жестока и все по мащабна. Победилото нацизма човечество се втурва да изобретява бомби. През 1945 г., когато Сталин с артистично снизхождение слуша новината за “съюзническия” секрет за бомбата, светът вече е разделен не толкова от идеология, колкото от взаимен страх.