АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Защо след 21 август 1968 г. в България не се ражда дисидентско движение?

Искра Баева - 22 август 2018

Интервенцията на войските на пет страни от Варшавския договор (Съветския съюз, Полша, ГДР, Унгария и България) в Чехословакия в нощта на 20 срещу 21 август 1968 г., разтърсва европейските социалистически страни, цяла Европа и света. Това е първата и за щастие си остава единствената военна операция на ръководената от Съветския съюз военно-политическа организация. А като се има предвид, че в нея участват 225 хиляди военни, тя минава почти безкръвно (загиват 108 граждани на Чехословакия и 24 военни от интервентите). Затова най-важни са не военните, а политическите й последици. Те са мащабни. Една от най-незначителните тогава, но превърнала се в огромен проблем за властите години по-късно, е раждането на източноевропейското дисидентство.

Действително, иманентно съществуващото обществено недоволство както в Чехословакия, така и при интервентите, се превръща в организирано движение, което отрича системата от позициите на собствените й идейни принципи. Дисидентството е точно това: открита борба със системата чрез нейните идеи, а не просто антикомунистически действия. Никак не е случайно, че произходът на думата идва от историята на църквата.

Но в България не е така. Не че няма протестни групички в столицата и в страната, не че няма интелектуално недоволство. Но те не се превръщат в огранизирано дисидентстско движение. И това ще стане, но две десетилетия по-късно.

Затова въпросът ми е защо българското дисидентство не се ражда тогава?

Обществените нагласи в България се отличават преди всичко с народната русофилия, родена от ролята на Русия в Освобождението. Тя помага на комунистите да се утвърдят във властта по-лесно и отслабва съпротивата. Унгарската революция от 1956 г. за кратко събужда опозиционните нагласи, но те бързо са потиснати. Нещата започват да се променят едва през 60-те години, когато разведряването предизвиква либерализация, а икономическите трудности карат управляващите да помислят за промени. Такава е картината в цяла Източна Европа, довела до Пражката пролет в Чехословакия, а в България до новия икономически механизъм и интелигентското раздвижване.

Пражката пролет събужда критичния дух на младите българи, израснали в системата и оценяващи я критично. Новата вълна свободомислие идва с IX Световен фестивал на младежда и студентите (28 юли – 6 август), за участие в който българските младежи с трепет очакват Бийтълс. Е, това не става, но концерти правят унгарската рок-група „Сириус”, чешката „Фрамус Файв”, югославската „Елипсите”, Спайдърс (от ФРГ), предизвикали възторг сред младежта. Свободата прониква в облеклото, косите, брадите и външния вид.

Младежите реагират най-бурно на повратния 21 август. Най-ярка е акцията на трима студенти историци от Софийския университет – Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев. В началото на септември те изработват 200 позива с текст „Вън войските на марионетката Живков от ЧССР!”, които пускат в пощенски кутии в София и Пловдив. В средата на октомври се опитват да повторят операцията, като този път показват съпричастие със съветските дисиденти с текста на позивите: „Петима съветски комунисти направиха демонстрация на Червения площад, какво правиш ти?“ и „Тежки присъди получиха петима съветски граждани, изразили солидарност с ЧССР. Хора бдете!“. Тук всичко приключва, защото тримата са арестувани, а през 1969 г. са осъдени на затвор (от 3 години до година и два месеца).

Отново в Историческия факултет на СУ през септември преподавателят по съвременна история доц. Христо Несторов заявява в лекции пред студенти-задочници, че интервенцията е недопустима за комунистически държави. Той е бивш партизанин и активен борец, което не пречи да го изключат от БКП, само че по-късно изключването е отменено заради намесата на Людмила Живкова, бивша студентка във факултета.

Малко по-различна е дейността на групата на Петър Бояджиев и Алфред Фосколо (с баща французин). Те подготвят позиви още през 1966 г. във връзка с IX конгрес на БКП, в които призовават за „свобода, равенство и национална независимост” и за излизане на България от Варшаския договор. Тогава това им се разминава, но на 15 август 1968 г. първо Бояджиев, а после Фосколо и техните приятели са арестувани и осъдени на различни срокове затвор, от които четиримата излежават общо 21 г. След което емигрират.

В крайдунавския град Русе протестна група създават синът на известен анархист Жерминал Чивиков и морякът Любомир Собаджиев. През 1969 г. и те са арестувани за разпространяване на позиви с „клеветнически твърдения срещу народната власт“. Зад тази формулировка се крие осъждането на окупацията на Чехословакия от социалистически страни, на „червената буржоазия”, привилегиите на активните борци и липсата на демократични свободи. И те са осъдени на от 3 до 5 години затвор.

Организирано недоволство през 1968 г. има и във Видин (Г. Малтезос), Казанлък (Методи Ташев), Разград (И. Марков), Димитровград (М. Челебиев), Лом (Е. Трайков). Общото между всички тях е, че недоволството е изразено от младежи, които критикуват т.нар. реален социализъм от леви позиции, защото българските реалности не отговарят на идеите за свобода и равенство, на които са ги учили. Тези прояви отговарят на принципите на дисиденството, но всички протестиращи са арестувани и осъдени, което не им позволява да създадат дисидентско движение.

Почти сигурна съм, че в архивите на Държавна сигурност могат да се открият още случаи на протест срещу потушаването на Пражката пролет. Защо тогава говорим за дидидентско движение в България едва през 1988 г.?

Според мен, защото в България има различна обществена атмосфера от тази в страните от Централна Европа. Достатъчно е да прочетем спомените на войниците от двата български полка, участвали в интервенцията в Чехословакия, да видим снимки от тържественото им посрещане в България след мисията, за да открием разликите. Нашите войници вярват, че отиват да спасяват социализма в Чехословакия, а посрещачите ги посрещат с цветя и усмивки като победители. Такива са настроенията на повечето българи.

Още по-важно е поведението на българската интелигенция, възприемана като съвестта на нацията. Характерни за това са реакциите на речта на зам.-председателя  на Съюза на чехословашките писатели Петер Пуйман на 20 май по време на Първия конгрес на българските писатели. Когато Пуйман обявява, че в Чехословакия се борят не за капитализъм, а за демократизация на социализма, официалният президиум (ръководството на писателския съюз) мълчи, публиката ръкопляска, но нищо повече.

Не че редица български писатели не се вдъхновяват от Пражката пролет, но всичко остава в рамките на разговорите, плановете за заминаване за Прага (правят ги например Георги Марков–Джери и Стефан Цанев). След 21 август въодушевлението е заменено от възмущение, но осъдителните думи на Стефан Продев на събрание на Писателския съюз си остават там. По-късно той си спомня: „Не бях сам, през 1968 г. хиляди почтени хора заявиха тихо, полутихо или силно своето несъгласие с агресията срешу Дубчек и неговата пролет”. Само дето извън ограничения кръг на софийската интелигенция, не се чува нищо. Дори и поетичната реакция – Валери Петров със „Самоизгаряне”, ще си остане в чекмеджето до 1989 г.

Дисидентското движение навсякъде в Източна Европа е създадено от интелигенцията. И у нас много нейни представители мислят също като източноевропейските си събратя, но го правят скрито и на маса, а не пред обществото. Затова българското дисидентство не може да се роди след 21 август 1968 г.

 

 

 

 

 

Източник - в. Труд
Проф. д-р по история Искра Баева е родена в София, завършила е специалност история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1974 г. Защитила е през 1982 г. дисертация на тема „Полската селска партия на Станислав Миколайчик, 1945-1948 г. “, след което става преподавателка по съвременна световна история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.…