„Богатите в политиката“ и „Капиталът и политиката“ са различни теми. Започнахме дискусията с първата формулировка, но не след дълго я продължихме и завършихме с втората.
По темата „богатите в политиката“ съществуват редица предразсъдъци (1).
Не е вярно, че „Политиката трябва да се прави от богати хора, защото те са по-малко изкушени от злоупотреби“. Няма такава зависимост. Човешката алчност е безкрайна. Ако богаташът си е купил Луната, ще събира пари за Марс. Богатството на един човек не е никаква гаранция за неговото почтено отношение към обществото.
Не е вярно, че „В политиката богатите са по-полезни, защото знаят как се правят пари“. Не е вярно особено в България. Първоначалното натрупване на капитал в България беше „първоначално разграбване на съществуващ капитал“ (Боян Дуранкев) и второ, нашите богаташи не са капиталисти в класическия смисъл на понятието. „У нас богатството е торба с пари, а не е капитал“ (Валентин Вацев). И изобщо не е чудно, че за разлика от други бели страни, у нас изобщо не се обсъжда как да се увеличи общественото богатство.
Обаче и други неща не са верни.
Не е вярно, че „богатите влизат в политиката, за да увеличат своето богатство“. Богатите могат да правят това и без да са в политиката. Не е трудно да се напазаруват политици, които да свършат тази работа. Дори така е по-лесно, защото е анонимно. Например проектозаконът, който спестяваше на Домусчиев над 50 млн. лева е по-удобно да се вкара от човек, който не се казва Домусчиев.
Не е вярно, че „богаташът в политиката непременно ще мисли само за увеличаване на своето богатство“, както не е вярно, че „беднякът в политиката ще се бори срещу бедността на другите“. Такива линейни опростени зависимости не съществуват.
И от тук: еднакво неверни са тезите – „Щом в ръководството на лява партия има милионери нещо не е наред“ и „Щом в ръководството на лява партия няма милионери нещата са наред“.
Така поставен въпросът – „Вредни/полезни ли са богатите в политиката?“ скрива
истинския въпрос – за отношението „капитал – политика“,
който е различен въпрос.
Днес в цял свят капиталът управлява политиката. В бедните страни това става по-лесно, по-грубо, по-цинично. В България, за който има очи да гледа и има ум да мисли, капиталът безпардонно се разпорежда с политиката. Данъчното ни законодателство е в пълен разрез с утвърдени европейски практики, но е изгодно за капитала и никой действащ политик на практика не го подлага на съмнение. Събираните корпоративни данъци твърде странно и съмнително изостават от ръста на БВП, но този факт политиците не обсъждат. Дори сме свидетели на парадокс – Българската стопанска камара обяви свои изчисления, според които у нас за последните десет години са укрити данъци от порядъка на 22 млрд. лева. Работа на политиците и на държавата е да правят такива изчисления, не на бизнеса. Бизнесът обаче понякога си позволява да бъде откровен. За разлика от политиците, които не си позволяват да бъдат непослушни.
През близките години има странни финансови резултати, много странна липса на печалби и наличие на огромни загуби при изключително мощни фирми. Политиците обаче не виждат тези факти. Нито един жизнено важен за населението въпрос не може да пробие и да се наложи като трайна тема в публичното пространство. Нито темата „бедност“ се обсъжда. Нито темата „демографски срив“. В българската политика се обсъжда само това, което има отношение към проблемите на богатите. За някои този факт означава липса на политика, защото „Ако политиката не е репрезентативна, то тя не политика. Така както едно нещо ако не е триъгълно, то не е триъгълник“ (Валентин Вацев). Което се оспорва от други, за които „всичко е политика“ (Искра Баева).
Ако поставим въпроса по друг начин – „Как влиянието на капитала върху политиката се отразява на демокрацията?“ – правилният отговор е „просто я унищожава“. Или педантично по-коректно казано – не й позволи да се роди. Демокрацията у нас е нулева. Защото „демокрацията“ е „контрол на избирателите върху политиците“. Това е „народовластието“. Примери? 80 % от избирателите са русофилски настроени, а държавната политика е русофобска. Преобладаващата част от народа е отрицателно настроен към участието на България в НАТО, но 90% от депутатите ни са за НАТО. Повечето леви избиратели са против плоския данък, но ръководството на БСП го въведе и продължава да го подкрепя (подхвърляните идеи за прогресивност на данъците са камуфлажни).
Няма представителност в българската политика
тоест ценностите, въжделенията, притесненията и страховете на масовия избирател не са представени в политиката. Това означава, че степента на демокрация е абсолютно ниска.
И прав е проф. Проданов когато казва: „Аз съм против понятието „демокрация“ изобщо. То е част от онзи идеологически дискурс, който прикри ставащото у нас от времето на Перестройката до наши дни“ . И прав е проф. Дуранкев когато казва: „Абсурдно е да се говори за демокрация в България на този етап. Защото демокрация може да има само там, където може да има много богати, но бедни – колкото пръстите на едната ми ръка“. Или пак той: „ ние имаме демокрация, която не струва и две стотинки, така че имаме нелегитимна демокрация“.
Ако е вярно, че капиталът е подчинил тотално политиката и ако е вярно, че демокрацията е почти нулева,
има само едно лекарство.
И това лекарство е в ръцете на избирателите. Тази картина ще започне да се променя тогава, когато избирателят започне да поощрява и да наказва политиците заради тяхното политическо поведение, заради тяхното отношение към интересите и ценностите на тези избиратели. Докато се гласува само заради семейно родова мотивация, тоест „ще подкрепя своето „семейство“ пък ако ще да е най-калпавото“ или пък „баща ми в гроба ще се обърне, ако не подкрепя еди-кой си“ или пък по линия на една абстрактна идеологичност – „подкрепям еди-кои си, защото са десни“ или по някакви други извън политически причини – „ще гласувам за него, защото той е голям мъжкар “ ще бъде така както е днес. Андрей Пантев обобщи проблема със следния образ: „Политика няма! Каква политика! Баба му била придворна дама, става от НДСВ! Дядо му участвал в Септемврийското въстание, става от БСП!“
И по един естествен начин идваме до естествения въпрос
„Какво да се прави?“ или „Какво трябва ние да правим?“
Преди това обаче „има ли светлина в тунела?“
На нас ни е необходима „радикална, дълбинна културно-политическа промяна на основанията на социалния живот на България. Аз няма да съм свидетел. Аз съм оптимист, с един задгробен оптимизъм“, казва Валентин Вацев. Или пак той: „Ние имаме нужда от едно буржоазно – демократична революция, която да възстанови българска национална буржоазия, без която ние не можем да създадем никакви държавни структури. Тук нямаме национална буржоазия… И тъй като това е невъзможно ние трябва да помислим върху абсурда на битието си“. Песимист е и проф. Дуранкев: „Нямаме шанс да променим нещо в България или в Евросъюза…“
И все пак, и все пак…
Проф. Искра Баева: „Единственият изход от тази мрачна картина е хората да разберат какво е политиката и да се включат като реални личности в нея… (Това трябва да го даде образованието)“. Проф. Боян Дуранкев: „Може би мисията на такива мъдреци като проф. Андрей Пантев е да подбутнем нещата към по-мъдро и по-спокойно решение, колкото си можем в нашата си област. Трябва да имаме визия и за България, и за Европа, и за света „. А Пантев репликира: „Че е мъдрост, мъдрост е, но трябва да е и поведенческа“.
Проф. Андрей Пантев: „Да, България никога няма да бъде Швейцария и никога не е била. Но си струва малко да побутнеш към по-човешката страна един процес, в който не сме само свидетели, но и съучастници“.
Проф. Васил Проданов: „От такава криза се излиза или чрез война, която да измете голяма част от богатствата (цитира американски автор)“, или чрез „един тренд на деглобализация, при който тренд държавите се опитват да поставят под контрол капитала…“
Проф. Ваня Добрева: „Трябва да започнем да говорим какво е България, на къде вървим, необходимо ни е да си върнем националната държава …“ „Трябва да променим разбирането, че индивидът всичко може да гради за сметка на колективното начало и да не превръщаме „колектива“ в мръсна дума“.
Проф. Искра Баева: „Въпросът е какво можем да направим от тук нататък? Светът е пред една ненасилствена дясна революция. Дълбока и консервативна дясна революция. Тя е започнала, тя се развива. Въпросът е какво правим ние, които смятаме, че обществото има значение, не само индивидите. Единственото, което можем да направим, е да се опитаме да внесем малко повече съзнание в обществото. Имам предвид не само в нашите среди, в затворени среди…“ Силен е „ опитът да се изхвърли политиката от живота на хората и по този начин по-лесно да бъдат контролирани…Трябва да се опитаме хората да излязат от своето ежедневие… Това може да стане само с образование, но нямам предвид само като натрупване на знания, а образование, което включва и възпитание. Определяне на нравствените критерии за развитие на обществото. Ние трябва да направим това, което можем да направим. Нашата функция е такава – на разпространение на знания, на увеличаване на знания в обществото“.
Това ли е пътят? Това ли е изходът?
В „саденето на жълъди“ (по Антон Дончев) ли е истината?
Не може ли някак по бързо? По революционно?
Аз лично много се надявам сред богаташите у нас да се появят „класови предатели“. Детските градини са измислени не от някоя многодетна майка, а от фабриканта Робърт Оуен. Граф Сен Симон цял живот се е борел за отмяна на привилегиите по рождение. Княз Кропоткин е бил анархо-комунист. Семейството на Емил Зола е имало слуги. Когато Юго пише „Клетниците“, не е гладувал. Днес небедните нобеловите лауреати Стиглиц и Кругман са най-пламенни борци срещу неравенствата.
Да се надяваш обаче главно на класовото предателство е доста тъжно.
–––––––––––––––––––––––––––
(1) Моите изводи не ангажират другите участници в дискусията.
