През 1968 г. излиза една малка книжка, която предизвика много и различни вълнения сред българската интелигенция. Тя е от Асен Игнатов (1935-2003), един от младите и талантливи тогава философи, преподавател в Софийския университет. Тя е озаглавена „Тъга и порив на епохата”. Може би защото  Асен Игнатов отдавна е причислен към групата български философи,  характеризирани като „ревизионисти”,  веднага след появата на книгата в официоза в-к „Работническо дело” се появява отрицателна рецензия. През 1972 г. Асен Игнатов  емигрира в Белгия, става критик на социализма. Нека да видим как този философ вижда 9 септември. По-долу публикуваме откъси от неговата студия „Психологическият стил на дореволюционна България”, която е философско–екзистенциален анализ на събитията от средата на ХХ век в България. Тук няма да се намерят политико-пропагадни настроения, а реализмът на философ, който дълбоко чувства динамиката на историята и нейните конкретни социални измерения :

„………В 1941 —1944 година в «царството» господствува груб терор, тромаво, простовато зверство. Властите съвсем официално обявяват високи цени за главите на убити нелегални. Вулгарно, тъпо, това поражда една-единствена характеристика — «платени убийци».

Само обречени хора могат да отмъщават на враговете си, като разстрелват деца — в Ястребино бяха избити петгодишни деца. Когато една държава въвежда смъртно наказание за малолетни, това значи, че гибелта й е неизбежна.

Това са страшни години. Непроницаема е като че ли нощта. Ноктите на «отечеството» могат да те сграбчат веднага и да те изпратят във ведомството на М.В.Р.Н.З.Чака те преизподнята, чакат те необикновени минути, разкъсали, разместили обикновените пластове на ежедневието, минути с драмата на предвижданата, предчувствуваната смърт, с екзистенциалната драма; минути, в които тракането на часовника, непоносимо бавното пъплене на часовниковите стрелки отмерва границите на мъчителното чакане. Сходни психологически аспекти на нелегалността показват «Неспокойно съзнание» на Александър Геров и филмът «А бяхме млади». Вън от законите, антифашистите са вън и от целия банален ритъм на живота на порядъчния човек, който става, бръсне се и закусва, отива на работа и се връща от работа, излиза на безгрижна разходка с жена си, ходи на кино и театър. Нелегалният не пали нито лампа, нито цигара, докато убедително не заглъхнат стражарските стъпки — докато не премине хайката. Животът му тече в друго време, времето на преследвания. Той върви героично и трудно, обвит от сивата, задушлива, тревожна мъгла на гнета на насилието.Участта на бореца—това са мъчилищата, циментните подземия на Държавна сигурност, на разузнавателното отделение в армията.

Историята е еднообразна, разтърсваща: агентите, подозрително модни квазигоспода, отмъкват младия студент, ученик, работник. След един или два дни това тяло, изпълнено с пролетно ликуване, лежи неподвижно, подпухнало, страшно. Тогава човек застиваше при мисълта, че в един така или иначе цивилизован град има няколко места, подло и страхливо скрити под земята, на чийто праг спират всякакви закони, всякаква човечност, всичко с труд постигнато от триста човешки поколения.

С човека там могат да правят всичко хората,които тогава са били на моите години, хората живели с вдъхновена концепция за човека, са знаели, че в момента на метри от тях, в центъра на столицата, пребиват някого, някой умира от изтезанията.

Делата на фашистите разтърсват. Контрастът между низостта им и благородството, красотата на комунистите, подкупващи като чудо от легенда, предизвиква ненавист, която не знае и не трябва да знае милост.

Погледнете снимките на студента Тодор Стайков: такова мило момче! Чиста, светла душа. Тодор Стайков е бил пребит с камъни. Той е умрял, пренесен в болницата с разчупен череп.

Покоряваща е съдбата на Анушка Драгиева. Гърлото се задавя при мисълта за нея. Обаятелно дете, весела и сърдечна, прекрасна нато синьо полско цвете, като мил сън, като бяло облаче, тя е чувство, топлина, тя е сърце. . .

Анушка Драгиева е издъхнала в Дирекцията на полицията трогателно протегнала ръка към една ябълка на прозореца, донесена от близки, в последна, раздираща сърцето молба към живота, към красивото. Тя е издъхнала като детенце. Издъхнала е невинността. Във вонещата полицейска маза е гаснела поезията. Мила, бяла пеперуда, смазана от калната подметка на полицейския ботуш.

……

Това, което идва непосредствено след Девети септември, е така тясно свързано със стара България, колкото и по същност да е нейно отрицание, че се налага да привърша с първите думи и дела на революцията.

Незабравимата, почти фантастична есен на 1944 година. Един от «празниците на историята». Как безлични и посредствени са обичайните дни в сравнение с богатството, което историята безмерно е разсипала във всеки един от дните на тази есен, дни, наситени с история, дни —концентрат на историческото.

Опияняващо е да живееш в такива дни. Те са плодовитите дни на историята. Който е живял в тях, е свидетел на нейното творчество, на тайнствата й.

И наистина,това време бе необикновено, във всичко гореше радостната треска на епохата.

Тогава нямаше празни, безплодни минути, защото непрекъснато се правеше нещо, създаваха се новите форми на живота, защото бе времето на стотиците «за пръв път». За пръв път жените получиха политически права, за пръв път след двадесет години издадоха метежната поема на Гео

Милев на груба хартия, но с устремени, оживели, избухнали в така дълго сподавен вик букви, за пръв път забранените от ЗЗД думи «Българска работническа партия (комунисти)» се появяват над голяма сграда, за пръв път в училищата изчезва «вероучението» — един казионен катехизис, сервиран по правилата на педагогическия шаблон; създават се списания, вестници, комитети, организации; очите нетърпеливо се насочват към страната, която «културполицията» така упорито се стремеше да «скрие»; много млади хора, навсякъде млади хора. Във всичко се чувствува свободата, една активност, която е немислима при гнет. Във всичко се чувствува жадното дишане на гръд, измъчена в мъртвата атмосфера на фашизма.

Червен пламък залива страната, вълнуващ червен пламък. Червен подем и червено отмъщение. Победителите ще бъдат съдии.

Още дими свежата кръв на убитите.

Настъпва часът на тържествената скръб и на възмездието. Започва да се разтваря бездната, която ще грабне чудовищата.

Мрачно величие обгръща тези дни, те са оцветени със суровите тонове на драматизма, на безпощадното, неотменното, на съда, на справедливостта.

Атмосферата и колоритът на тия дни са първични,властни, силни като голяма трагедия. Нищо не може да изтрие от съзнанието величавите погребения на героите; не мога да забравя покритите с червен плат малки, като че ли детски ковчези, малки, защото в тях са само костите, а зад тях страшната верига на майките в черни дрехи и черни забрадки — като че ли вървят митологични наказващи същества.

Пред един от най-реномираните големи софийски хотели се е спрял камион, върху който изправени стоят ремсисти — тяхната невиждана младост преминава в «големия свят». Всеки е вдигнал юмрук — черни фигури на вдигнати юмруци на фона на ивицата възвишена рафаеловска светлина, внезапно появила се, умиротворяваща, но божествено-безразлична към ужасния пейзаж на 1944 година, разкъсала тъмното небе, прорязваща тъмните пластове на въздуха от небето до главите край потискащите останки от сиви блокове — революцията бе изразителна, рязко очертана като плакат за революцията. Ремсистите викат непрекъснато една дума: «Смърт.» В обикновена обстановка човек едва ли би се сетил по колко различни начини може да се произнесе и какви, различни значения да получи тая дума, която въпреки или поради това» че поражда мисли за вечността, за безкрайното, се възприема като знак на нещо трагично-еднообразно, трагично-абстрактно: при каквито и обстоятелства да дойде, какъвто и облик да вземе, смъртта е смърт, нашата абсолютна противоположност, другото освен нас, живите.

Това «смърт» е протяжно, думата се разчленява едва ли не на отделни звуци, нещо много трудно, защото —събужда се споменът за граматическия куриоз — тя е само една сричка, най-дългата в българския език. «Смърт» се вика така, че да се вбие с яснотата на елементарен факт в съзнанието и на тези,които  открито я искат, и на тези, за които я искат. Смъртта не се иска само с гърди, устни, език, гърло, а с цялото същество. «Смърт»— това е пронизителният вик, вик от дълбините на народния дух, стои, предизвикан от зашеметяващия удар върху съзнанието, който нанасят страшните спомени, слели се в някакво зловещо, хаотично кълбо от подпухнали, кървящи тела, от инквизиторски гуми, отрязани глави, малки еврейски деца, върху трогателно-слабите гърдички на които е лепната огромна жълта звезда — мръсотията от стари векове злобно е опръскала самата чистота. . . «Смърт» — това е повелята на измъчения, окървавен победител!

….В облика па страната се бе появило нещо съвсем ново, нещо различно от буржоазно-дворцевата мизерия, от шестдесетгодишния кръговрат на мнима демокрация и натурална тирания.

Очевидно е, че новото правителство не се занимава с това да обещава — в духа на един знаменит оратор, — че ще построи мост на реката, а ако пък няма край селото река, и река ще прокара. Новата власт прави радикални промени. Тя тръгва от концепция, тя има оценка за политиката през последните десетилетия. За младежите, за момичетата, за чистите войници на мечтата разпорежданията на старите правителства биха били само скучен и чужд канцеларски баласт, ако в тях не намираше израз една твърде интересна амбиция на потисника — никой да не протестира против потисничеството!

Сега в правителството младостта вижда себе си. За пръв път младостта управлява. Държавата придава неотменност на желанията й и ги прави задължителни за всички. Тази млада есен със страшната й, но смекчена от съзнанието за победата бедност! Няма електричество, но на светлината на газените лампи се четат резолюции, в които с е иска «фашизмът да бъде доубит!» Менюто в ресторантите е окаяно, но всеки ден за фронта заминават колети с пуловери, цигари, плодове. . . Все още преживяват борбата ремсистите, ремсисткия вестник «Младежка искра»: плакатният размах на заглавието, скъпото червено; устремени млади партизани, дошли направо от драмата на борбата върху цинкографското клише; въпреки научните закони всичко това ще викне,нетърпеливо ще викне!

При мисълта за това време отново лицето се отпуска в леката усмивка на вълнуващия възкресен миг, несъмненото и обикновено «днес», толкова неотложно, все пак заглъхва някъде в ъгъла на съзнанието, а в главата нахлуват образите от онова време, в които величието на историята се слива с любовта към един спомен, един безкрайно .твой спомен, с трепета над него. И през тайнствената далечина на времето трептят светлинките на Девети септември .

1964 г.

Асен Игнатов. Тъга и порив на епохата. С., Български писател, 1968.

Подборът е направена от проф. Димитър Цацов