Напоследък много се писа за сбърканата нова образователна политика, за нейните язви и пороци. Аз също споделих мнението си като университетски преподавател. И все пак, струва си да се спираме на „болните въпроси”, за да се осъзнае какви абсурди и антинационални практики внедряват в българския живот и конкретно в системата на образованието неолиберализмът и платеният обслужващ персонал на фондации като „Отворено общество”, „Америка за България”, с различните им джендър-поделения.
И аз ще започна с приетия през 2015 г. Закон за предучилищното и училищното образование, чрез който гореспоменатите нелепости получиха нормативната си форма и родиха нови учебни програми по история и литература. Така, учениците вече няма да изучават предмета история, а предмета история и цивилизации. На свой ред, предметът литература се изучава в ущърб на българските литературни ценности, което е свързано с рязко ограничаване на знанията по национална история и национална литература.
Новите програми по литература са разработени върху т.нар. тематично-проблемен подход. В системата на основното образование (V-VІІ клас) българска литература се изучава самостоятелно само в VІІ клас.
В V клас се изучават творби, включени в три тематични цикъла: Митологичен модел на света; Фолклорен модел за света; Различни разкази за човека и света. Съгласно програмата, единадесетгодишните ще придобиват представа за митологията и фолклора чрез употребата на два термина – митокултурна и фолклорна общност, заместили понятията народна и национална. Ясно е, че включените творби нямат за задача да представят виждане (митологията), или народно мислене, образно преживяване (фолклора), т.е. нямат за задача да представят традицията като вътрешно присъщ и фундаментален за културата етап, народностно и национално определен, а ги пречупват през призмата на обща глобалистична, митологично-фолклорна общност. В такава концепция е разбираемо отпадането на Балканджи Йово, както и отпадането на образци от епоса за Крали Марко или песни, свързани с български исторически събития или обичаи.
Още по-нелепо е, че в пети клас като характерен пример за проблема „Различни разкази за човека и света” децата ще усвояват романа с по-масова насоченост на Рик Риърдън „Похитителят на мълниите”, който пък ще трябва да сравняват с класическата приказка „Котаракът с чизми”.
В VІ клас учениците изучават литературата под рубриките: „Световете на човека”, „Човекът и изкуството” и „Човекът и другите”. Разликата с досегашните програми за шести клас е в това, че в новия вариант отпада проблемното поле: „Човекът в българския свят”! Конкретно, 12 годишните няма да учат предисловието към „История славянобългарска” от Паисий Хилендарски и “Към родината” от Атанас Далчев. В същото време избраният тематично-проблемен подход поставя редом, на една плоскост, творби и писатели от различни страни, континенти и времена, като между тях в качеството им на вторичен „сегмент” се включват български творби и писатели.
В новата програма по литература за VІІ клас ще се изучават: „Стани, стани, юнак балкански“ и „Вятър ечи, Балкан стене“ на Добри Чинтулов; „На прощаване в 1868 г.“ на Хр. Ботев; „Немили-недраги“, „Една българка“ и „Опълченците на Шипка“ на Ив. Вазов; „До Чикаго и назад“ и „Бай Ганьо пътува“ на Ал. Константинов; „Неразделни“ на Пенчо Славейков; „Заточеници“ на Пейо Яворов; „По жътва“ на Елин Пелин; „По жицата“ на Й. Йовков. Класическите български творби отново са подредени по тематичен принцип, без връзка с жизнената биография на авторите и с конкретния исторически момент. Не е ясно, защо в подбора на автори не са включени имената на Петко Р.Славейков, на Любен Каравелов, на Дебелянов, на Смирненски и Вапцаров.
И така, оказва се, че в етапа на съзряване на детето, на оформяне на личността на гражданина, на неговото емоционално, подсъзнателно чувство към родината и народа, няма да бъдат залагани основите на националното самосъзнание. Учениците от І-ви до VІІ клас, например, няма да научат нищо за ролята на светите братя Кирил и Методий, за кирилицата и приноса на България в световната култура. Те, също така, ще завършат основното си образование без да знаят кой е Паисий, кой е Софроний, кой е Георги С. Раковски, кой е Петко Р.Славейков. Българските ученици, също така, няма да научат, че поколения поети и писатели са посвещавали свои творби на Русия и руския народ като признателност пред саможертвата на руския народ.
В VІІІ-ми клас (Първи гимназиален етап) програмите по литература представляват истинско стълпотворение: в рамките на една учебна година на учениците ще им се наложи да усвоят Античността – „Илиада” на Омир, поезията на Сафо, „Антигона” на Софокъл; Библията – текстове от Петокнижието, откъси от евангелските текстове на Матей и Йоан; Старобългарска литература – Пространно житие на Константин- Кирил“; „Азбучна молитва“ на К. Преславски; „За буквите“ от Черноризец Храбър; Ренесанс – „Декамерон” на Дж.Бокачо, „Дох Кихот” на М.Сервантес и „Хамлет” на Шекспир. Като университетски преподавател ще добавя, че не може да бъдат успоредно изучавани несъпоставими художествени явления, резултат на кардинално различни културни модели и идеи за творчество. Не може да се очаква учениците да да осмислят този огромен по обем и значение литературен материал, да се ориентират в мащабността на идеите и хуманистичните послания.
В ІХ клас по литература учениците ще изучават епохите на Просвещението чрез „Пътешествията на Гъливер“; на романтизма чрез „Дон Жуан“ на Дж. Байрон и „Евгений Онегин“ на А. С. Пушкин); на реализма: „Дядо Горио“ на Балзак и „Мадам Бовари“ от Г. Флобер; и на модернизма – символизъм („Сплин“ на Ш. Бодлер и „Есенна песен“ на Пол Верлен). На този фон ще се изучават още и творби от Българското възраждане: „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски; „Изворът на Белоногата“ на П. Р. Славейков; „Майце си“, „Моята молитва“, „Хаджи Димитър“, „Обесването на Васил Левски“, „Странник“ на Хр. Ботев.
Прави впечатление, че у нас знанието за литературата на Просвещението преминава без имената на Волтер, Русо и Дидро. Но така също и без имената на Гьоте и Лесинг. Заедно с това, българският ученик няма да научи нищо за съществуването на руската литература. Нито за гениалните творби на Лермонтов, на Гогол, на Тургенев, на Толстой, на Достоевски, на Чехов, на Горки, Есенин, Маяковски, Блок, Булгаков. Заедно с това, не е ясно защо липсват други емблематични автори като Виктор Юго или Чарлз Дикенс, като Хемингуей или Скот Фицджералд.
Още по-необяснимо е, защо българската литература се „разтваря” в световната. Не може да се очаква, че учениците ще осмислят и оценят истинското значението на „История славянобългарска” успоредно с „Пътешествията на Гъливер” или „Мадам Бовари”. Както и че ще осъзнаят спецификата на поемата „Изворът на белоногата”, съпоставяйки я със стиховете на Байрон, Пушкин, Бодлер и Пол Варлен. Какъв ще бъде резултатът при такова несъразмерно съпоставяне – подценяване на качествата на националната литература, обезценяване на националното ни наследство, защото го „принуждават” да влиза в конкуренция с несъизмерни в естетически план явления.
В същото време, най-голямото явление на националната ни литература – поезията на Христо Ботев, по програма, също се разтваря сред различни жанрове, културни и исторически събития. Целта, вероятно е, тя да се учи междудругото, да се „смачка” сред многото културни факти и явления.
Програмата по литература за Х клас (финал на Първия гимназиален етап) е посветена на българската литература от ХІХ и ХХ век. И това е основателно. Изучавайки българската литература в Х клас, ученикът обаче няма да има представа за историческия контекст на създаване на творбата. Няма да знае никакви подробности и около биографията на писателя, какви са разбиранията му, основните въпроси на творческия му натюрел.
В средата на месец август бяха публично обявени новите програми за втория гимназиален етап (ХІ и ХІІ клас). По литература ще се изучава българска литература, като към авторите и творбите отново се прилага тематично-проблемният подход. Тук нещата подлежат на дискусия.
В ХІ клас и ХІІ класове материалът е подреден в четири теми: в ХІ – Родното и чуждото; Миналото и паметта; Обществото и властта; Животът и смъртта; Природата. В ХІІ клас Любовта; Вярата и надеждата ; Трудът и творчеството; Изборът и раздвоението.
Показателно е, че и в тозе случаи се тушира, губи се представата за национална специфика на литературния ни развой, зачертава се историко-биографичният контекст на създаване и битуване на творбата. Стеснява се разбирането за литературата като неповторимост на творческия акт, като богатство на идеи и образи, като художествено пресъздаване на битието.
Учениците, например, няма да могат да усвоят и интерпретират успоредно „Борба” на Ботев с „Андрешко” на Ел.Пелин и „Приказка за стълбата” на Смирненски, под надслова „Общество и власт”. Най-вероятно се прави съзнателно. Поради провалените опити стиховете на Ботев да бъдат изхвърлени от образователната ни система, днес те са затворени в такава дреха, която напълно скрива същността им. По този начин се избягват неудобните за политическия ни елит въпроси, свързани с робството и свобода, с примирението и бунта.
Няма да се спирам на отделните примери от програмата по литература. Онова, което със сигурност може да се посочи е, че българските ученици ще получат откъслечни, много често изопачено знание за характера на националната ни литература. Няма да познават в дълбочина класическите имена в литературата ни, няма да разберат, че литературата е дело на велики творци, свързани с националния ни развой, че е най-яркото проявление на хуманитарното знание. Че индивидуалното самоосъзнаване не може да съществува пълноценно без националното самоосъзнаване, което е резултат от усвояването и претворяването на действената национална културна памет. Че литература, не на последно място, кореспондира с емоционалната памет, с мисленето в образи, с възприемането на света в неговата динамика и развитие, което е също толкова важно за личността, колкото и мисленето в понятия и категории.
И още нещо. Не е ясен и подборът на автори и творби. Прави впечатление почти пълното отсъствие на жанра „драма”. Не е ясно, също защо учениците в темата „Любов” не изучават „Две хубави очи” на Яворов, „Прощално” на Вапцаров и стихове на Лилиев? Защо липсват поети като Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Александър Геров, Георги Джагаров, Валери Петров? Защо от програмите окончателно са отпаднали „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов? Защо няма нито една творба, свързана с петстотинвековното робство и борбите на българския народ? Например, романът „Време разделно” на Антон Дончев. Каква е причината да бъде съвсем слабо представена българската белетристика, поезия и драматургия от втората половина на ХХ век. И т.н., и т.н.
Спрях се върху новите програми по литература, тъй като те са показателни за процеса на обезродяване. Не зная кои са авторите на тези експерименти по литература. Нито кои са консултантите им. В разработването и обсъждането им не е канен Съюзът на българските писатели. Притеснява ме фактът, че според статистиката се увеличава процентът на десетокласници, които все по-трудно четат. Притеснява ме обстоятелството, че все по-упорито се разпространява кризата на хуманността като резултат от обезценяването на ролята на изкуството и литературата.
Следователно, необходима е час по-скоро промяна, нужен е обществен дебат, който да възстанови истинската картина на националната ни литература.
Източник - в. "Словото днес"
