АНАЛИЗИ > КОМЕНТАРИ
Дългът на историка

Искра Баева - 16 октомври 2018

 

 

 

„В правителството на Жан Виденов. Дневник на академик Илчо Димитров, министър на образованието, науката и технологиите, 5 януари 1995 – 4 март 1997. Съст. Иван Илчев. Изд. „Захарий Стоянов”, 2018 г., с. 926.

 

Внушителният том, на корицата на който като автор стои името на акад. Илчо Димитров и публикуван повече от 16 години след смъртта му, не е от най-четените жанрове днес. Съвременните млади българи четат книги с подобен обем, но в жанра фентъзи, който ги изпраща далеч от реалността в измислено чудодейно общество, където господстват магически сили. За да не прозвуча назидателно-носталгично, ще припомня, че през 70-те и 80-те години на ХХ в. изключително популярна беше научната фантастика с подобни характеристики, но обърната към бъдещето. А през ХVIII и ХIХ в. е огромна популярността на романтичните исторически романи. Общото между всички тези модни за времето си тенденции е бягството от реалността, което на мен ми говори, че хората очевидно рядко харесват настоящето си.

За разлика от тези стари и нови тенденции, последната посмъртна книга на Илчо Димитров ни връща в реалността. Не днешната, а онази, от която започнаха радикалните промени, довели ни до днешния ден. Дневникът събира между кориците си записките на човек, участвал в управлението на България от началото на 1995 до началото на 1997 г., две години, през които прехождаща България направи опит да се отклони от предварително трасирания път на обществено-политически и икономически трансформации. Опитът завърши с неуспех, да не кажа с крах, и върна България към общия източноевропейски път, който днес можем да наречем и пътя на Вашингтонския консенсус.

Дали подобна книга е издателски риск е въпрос, който има своето място, но не е моя работа. За мен най-важният въпрос е защо и как е написан този дневник. И отговаряйки му, се чувствам длъжна да изразя дълбокото си признание и уважение към историка Илчо Димитров. Защото публикуваният том е само мъничка част от огромния дневников масив, който той е имал волята и отговорността да остави за бъдещето. Това – да отделяш от личното си време, за да записваш какво е станало в страната през деня, е олицетворение на дълбокото съзнание за дълг. Дълг не само към настоящето и бъдещето, а и към науката история, на която Илчо Димитров се беше посветил.

За да обоснова този извод, ще представя накратко академичния път на автора на дневника. Илчо Димитров е сред историците на ХХ в., които са оставили най-дълбока диря в българската историческа наука. За историците преди него, а и за част от неговото поколение основна тема за изследвания е величествената ни средновековна история – в нея професионалният интерес се съчетава с патриотичната задача да се припомни на българите, че новородената им през 1878 г. държава има дълго и славно минало.

Не така обаче стоят нещата с историята на модерната българска държава, наричана Трето българско царство. Този период, изпълнен с бурни събития, поврати, преврати, войни, катастрофи, до края на Втората световна война изглежда твърде близък, за да бъде обект на академично изследване. За това как ще бъде разказан този период се борят по-скоро политици, съвременни наблюдатели и публицисти. Най-известната и до днес книга за него е именно такава – „Строителите на съвременна България” на публициста и дипломат Симеон Радев. А първите два тома на опуса неслучайно са преиздадени в годините на социализма (през 1973 г.) именно благодарение на Илчо Димитров.

Илчо Димитров завършва история през 1953 г., годината, в която умира Сталин. Това е краят на периода, който ние, историците на социалицма, наричаме „чист сталинизъм” в България. Това е важно, тъй като, от една страна, той е обучаван в традциите на сталинизма, но от друга, оттук нататък всички, опитващи се да мислят самостоятелно, получават по-широки възможности да избират темите на своите идследвания, а и начините, по които да го правят. Което позволява на младия учен да се заеме с най-близкия до времето му период – раждането на Третата българска държава.

След като плаща дан на водещите теми за левите революционни движения (Дупнишката комуна и РМС), той се обръща към историята на държавността (държавният преврат от 1881 г. и режимът на пълномощията). Но не го прави по начина, който днес бихме определили като дисидентски, а като професионален историк, убеден привърженик на марксизма и член на БКП. Такъв – професионалист, верен на левите идеи, ще си остане докрай, такива са и позициите му в публикуваната част от дневника му.

Нямам намерение да правя цялостен портрет на историка Илчо Димитров, затова само ще спомена, че той поставя основите на изследването на българската държава от първата голяма епоха на модерното ѝ развитие, върху които продължават да градят поколения историци и до днес.

Преди да се върна към дневника обаче, искам да кажа още нещо за работата на историка. За онези, които не познават „кухнята” на историческото изследване, ще поясня, че преди да стигне до разказа, истинският историк (това прилагателно се налага, тъй като днес ни залива вълна от „исторически” писания, които трудно могат да се нарекат такива) трябва да издири и прочете хиляди страници официални и неофициални документи, вестници, друга периодика, спомени, дневници на действащите лица.

Върху такива първостепенни (оригинални документи) и второстепенни (лични свидетелства) исторически извори стъпва историческата реконструкция. Още първите книги и изследвания на Илчо Димитров показват сериозната му събирателска дейност. А верността към документа ще характеризира целия му професионален път, който не е само на изследовател, но и на популяризатор на исторически извори, за които смята, че са важни за обществото.

Така стигам до жанра политически дневник. Той е вторичен извор, защото е субективен – изразява вижданията само на един участник в събитията. Само че сред множеството субективни свидетелства дневниците са на най-голяма почит сред историците. Голямата им стойност е в това, че дневниковите записки следват непосредствено събитията. Това ги прави неподвластни на по-късната конюнктура, на случилото се впоследствие, на чуждите мнения и най-вече на последиците от станалото. Докато спомените, които през последните две-три десетилетия се появиха в огромен брой, се пишат много по-късно, обикновено след като политиците са приключили кариерата си и се опитват не само да направят равносметка на дейността си, а да я защитят, като се покажат в най-благоприятна светлина. И така често се разминават с хода на историческото развитие.

Не искам да ги съдя, а добронамерено да обясня разминаванията с изменчивостта и често лъжовността на човешката памет. И който не вярва, нека се опита да си припомни важно събитие от миналото и после да сравни спомените си с тези на други участници, а и на документите. Често картината е различна, дори и когато няма съзнателно желание да се представи лицето в по-благоприятна светлина, което едва ли може да се каже за повечето припомнящи си политици (един от ярките примери беше споменът на бившия президент Плевнелиев за 10 ноември 1989 г.).

За да демонстрирам голямото значение на дневниците като исторически извор ще дам само два от множеството възможно примери. Първият е дневникът на министър-председателя на Царство България от Втората световна война проф. Богдан Филов, а вторият е дневникът на българския комунист с национална и интернационална кариера, оглавил Комунистическия интернационал в последните му години (1935–1943) Георги Димитров. Без сведенията от тези два дневника трудно днес бихме могли да разберем духа на тяхното време. И никак не е случайно, че първият дневник е подготвен за издаване и публикуван през 1986 г. именно от Илчо Димитров.

Не мога да твърдя със сигурност, но ми се вижда логично, че идеята на Илчо Димитров да си води дневник е дошла от изследователската му работа, когато е оценил значението на личните дневници за реконструиране на миналото. По сведение на сина му проф. Иван Илчев, също известен историк, първите си исторически записки баща му е започнал през 1966 г. (ако не се броят биографично-младежките от 1957 г). Прави го вече като зрял историк с малко повече свободно време, докато е на специализация в чужбина. Но за съзнателно водене на дневник като историческо свидетелство съм склонна да приема дневниците му от 80-те години, когато е не само един от най-уважаваните историци, а и политическа фигура в БКП, а от 1986 г. и в правителството като просветен министър.

Още повече, че през същия период той отделя все повече време на публикуването на важни лични свидетелства, които могат да покажат и разкажат на съвременните българи какво са мислели и как са действали историческите лица. Той става съставител и редактор на спомените на Стойчо Мошанов (Моята мисия в Кайро. Български писател, 1991), на Константин Муравиев (Събития и хора. Български писател, 1992), публикува своите по-раншни разговори с политици отпреди 1944 г. (Миналото, което беше близо, а става все по-далечно. Срещи и разговори. УИ „Св. Климент Охридски”, 1992).

В този контекст бих поставила този дневник, в който Илчо Димитров записва всичко, направило му впечатление през деня. Усилието редовно да отделяш от времето си, което би могъл да прекараш в приятна обстановка или сред достъпните за онова време забавления – например четенето, за мен е истинската проява на дълга на историка. Дълг не толкова към отминалото време, колкото към бъдещето, към бъдещите историци, които ще се опитват да разберат пред какви решения и дилеми са били изправени техните предшественици. Този дълг Илчо Димитров изпълнява добросъвестно и като имам предвид подробните бележки – по достоен за уважение начин.

Но дневникъг е само исторически извор. За да се превърне в обществен факт е необходимо още нещо – чувството за дълг към историята и на човека, положил огромни усилия, за да превърне ръкописните бележки в книга, достъпна на всички изкушени от миналото, четенето и познанието. И в този случай признанието е за проф. Иван Илчев, който очевидно е наследил от баща си чувството за дълг към историята.

След толкова много думи все пак трябва да кажа какво е написано в дневника? Ако някой очаква да го разкажа, трябва да го разочаровам. Дневник не може да се разкаже, защото той е детайлна картина на важните за автора му събития от дълъг период от време. Това, което може да се разкаже и дори да се покаже, е онова, което винаги е характеризирало историците – американският писател сатирик Амброуз Биърс в своя „Речник на дявола” е определил историка с две кратки многозначителни думи: „голям клюкар”. Може и да не звучи добре, но съм съгласна с него. Ако историците не знаеха толкова много скрити подробности от живота на своите герои, те нито можеха да обяснят събитията, нито да бъдат интересни на читателите си. Защото каквото и да смятаме за любителите на исторически четива, желанието да научат клюките от миналото е едно от най-силните. Доказателство отново са писанията на Симеон Радев.

Та как представя Илчо Димитров своите герои? Най-мекото, което мога да кажа, е: критично. В дневника няма изцяло положителни герои – присъстват недостатъците на всички, като се започне с основното действащо лице Жан Виденов, макар че при него отношението е бащински критично, и се стигне до личните приятели на автора, често изявени политици. При това оценките са искрени, а и поне доколкото мога да съдя от моя опит с някои от тях – верни. Характеристиките са цветисти и многобройни, бих могла да ги цитирам, но предпочитам всеки да ги намери и прочете сам.

Това, което обаче няма да спестя, е пълното отхвърляне, да не кажа отвращение, на автора от ренегатството. И тук няма как да не се съглася с него, тъй като, за съжаление, ренегатството стана водеща черта на прехода.

И обратно, дълбокото ми уважение спечели позицията на Илчо Димитров от годините на прехода – да избере губещата страна. Не за друго, а защото както много историци знаят, гледната точка на победените в даден конфликт винаги е по-интересна, а и по-поучителна от тази на победителите, особено на онези, които вярват, че победата им е дадена завинаги.

в. К (продължението на традиционния в. „Култура”), бр. 2, 12 октомври 2018 г., с. 8.

 

 

 

Проф. д-р по история Искра Баева е родена в София, завършила е специалност история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1974 г. Защитила е през 1982 г. дисертация на тема „Полската селска партия на Станислав Миколайчик, 1945-1948 г. “, след което става преподавателка по съвременна световна история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.…