ЛИТЕРАТУРА
    Учителят

Юрий Борисов - 19 октомври 2018

 

„2 – 30 – 45. Финджиков. След пет дни! Обеща! Чакам!”

Намерих тази бележка в един кашон с тетрадки и снимки от детството ми. Финджиков – моят учител от първи до четвърти клас. От неговите часове помня само флейтата. Оставяше последните десет минути от всеки час за нея. Тя беше винаги на бюрото му.

*    *    *

Спомням си как в първите една-две минути гледах червендалестото му лице и едрите пръсти, които изненадващо чевръсто се вдигаха и спускаха върху отворите на инструмента. После затварях очи. Музиката влизаше в мен и се разтваряше…

Всички притихваха. Дори Ради Маймуната и Добри Прасето, които стояха зад мен. По принцип в час те непрекъснато пръхтяха, мучаха, бутаха се, а за разнообразие ме цапаха с мастило зад ушите. Флейтата ги усмиряваше.

*    *    *

Взирах се в бележката няколко минути, без да разбера какво означава. И изведнъж споменът изплува.

Бях в десети клас, края на октомври, разхождах се в градската градина. А срещу мен – огромен мъж, с буйна къдрава коса, обърната назад, прошарена. Беше Финджиков.

–        Другарю Финджиков, здравейте!

–        Здравей, млади момко, познаваме ли се?

–        Аз съм Юрий. От 4-ти Б. Помня вашата флейта.

–        Юрий от 4-ти Б? Аз Юрий си го спомням! Ама теб… не те познавам.

По лицето му се разля широка усмивка.

–        Здравей, моето момче! Извинявай, че не те познах! Много се радвам… В кой клас си сега?

–        В 10-ти.

Учителят ме погали по рамото. Лицето му сияеше.

–        Пишеш ли?

–        Какво да пиша?

–        Това, което виждаш… И което чувстваш. Ти трябва да пишеш.

–       И какво например?

Учителят се засмя и погледна нагоре.

–        Например, за тези листа на дърветата. Виж цветовете им. Не са ли прекрасни? Можеш ли да ги опишеш? Да уловиш красотата им? Тъгата им?

–        Защо тъгата?

–        Защото си отиват… защото умират. И те го знаят!

–        Листата?!

–        Да, знаят…

Учителят ме хвана под ръка и седнахме на една дървена пейка.

–        Разкажи, какво правиш?

„Какво да му разкажа?“

–        Намалиха ми поведението!

–        Защо?

–        Защото съм ходел из града с цветни дрехи. Защото ме хванаха два пъти да пуша. И защото съм гледал учителите надменно.

–        А ти наистина ли ги гледаш надменно?

–        Не знам какво значи това. Двама обаче не ги обичам. Тъпи са. А самочувствието им, ужас!

–        Те имат ли флейти?

–      Моля?

–        Затова си ги гледал явно надменно. Защото нямат флейти!

–        Шегувате се!

–        Повярвай ми, флейтата променя нещата… Разбира се, че се шегувам! – разсмя се от сърце  – Моля те, опиши тези есенни листа. Десетина  изречения!

–        Това важно ли е?

–        Важно е! Не се чуди. Аз съм даскал. Няма как да разбереш какво е важно за един даскал.

–        Добре, ще ги опиша!

–        След пет дни искам есето! Съгласен? Ще ми звъннеш, ще дойдеш в къщи, а аз ще ти посвиря. Ей така, като благодарност за написаното.

И драсна листчето, което намерих в кашона.

*    *    *

Погледнах отново бележката. Стана ми мъчно. Много го обичах. Не изпълних странната му молба. Няколко години по-късно научих, че е починал. “Бог да го прости!”, си казах.

Нещо взе да гори в мен.  “Ще ги опиша! Помня тези есенни дървета!”

Написах десетина изречения. За листата, които цял живот събират слънцето в себе си, а като остареят започват да излъчват жълто, оранжево и червено. И зелено, разбира се, като спомен от младостта. За богатството и радостта, които носят. За очакването на зимата. За тъгата им. За обречеността. За красотата, която е възможна преди смъртта.

Нагънах листа на много. Сложих го в една кутийка от копчета за ръкавели. Взех си два дни отпуск и се качих на влака за Стара Загора.

Отидох на гробищата. Намерих го, запалих свещ. Поставих кутийката до паметника и седнах на малката пейка. Наоколо нямаше никого. Напрегнах слух – гробна тишина. Унесох се. Изплува ми образ на междучасие.

… Звънецът бие и момчетата се изстрелваме в коридора. Викаме, блъскаме се, бягаме. Някой подлага крак на друг и “Пльос!” на пода. Разнася се смях…

Нещо като с магнит привлича погледа ми. В дъното на дългия коридор, облегнат на стената, усмихнат, със сияещ поглед, ни гледа Учителят. В ръцете си държи флейтата. Повдига я към лицето си. И изведнъж… долавям мелодията. Нежна, ангелска мелодия. Не знам защо, но тя не идва просто от дъното на коридора. Идва отвсякъде. Много тиха. От много далеч. От вдън земята. От Рая.

Сепнах се. Образът изчезна. Мелодията на флейтата обаче остана още… Станах и тръгнах. “Сега сме квит, Учителю! Обещанията трябва да се изпълняват!”

 

Секретар на Клуб "24 май" Юрий Митков Борисов е доктор по философия. Роден на 12 август 1956 г. Средното си образование завършва във Френската езикова гимназия „Ромен Ролан“  гр. Стара Загора, а висшето - в СУ „Св. Климент Охридски “. В периода 1980 - 1983 е учител по морал и право, естетика, обществознание, логика и психология във ФЕГ „Ромен Ролан“. …