ЛИТЕРАТУРА
След края

Юрий Борисов - 26 октомври 2018

  Нончо Нонев следеше машинално движенията на актьорите. Не внимаваше особено какво се случва на сцената. По-често от друг път се занимаваше с някакви  свои мисли. Тази пиеса я гледаше за четвърти път и много от репликите ги знаеше наизуст.

Нонев чакаше края. Дори само като си помислеше за края, някаква чудна топлина плъпваше по тялото му.

Най-накрая краят дойде. Залата избухна в ръкопляскания, зрителите станаха на крака, а актьорите се хванаха за ръце и започнаха бавно, ритуално и тържествено да правят дълбоки поклони.

Този миг чакаше Нонев. За него си беше купил билет. За него гледаше пиесата за четвърти път. Мигът беше великолепен. Такава взаимна благодарност, такова взаимно уважение и такава взаимна обич можеше да има само тук, в театъра, и сега, в този миг, когато пиесата беше приключила. Сърцето му ликуваше.

От сцената му се кланяха! Широките усмивки на артистите бяха и за него. Благодаряха му искрено, че е тук, че е проявил интерес към тяхното творчество, че е отделил два часа от своето съботно време, за да ги уважи. Той, станал на крака, с енергичното си ръкопляскане също им благодареше, уважаваше ги, почиташе ги,  признаваше ги, обичаше ги.

Дълбоки поклони срещу ставане на крака и ръкопляскане. И всичко това –  непринудено, лъчезарно, елегантно, от цялата душа. Къде другаде и кога можеше да бъде потопен в такава човешка взаимност? Никъде!

Не, че не беше опитвал и на друго място да постигне това сливане, тази хармония! На няколко пъти се поклони доземи на свои подчинени в знак на благодарност за добре свършена работа, но насреща си получи ококорени физиономии и, ако беше чул правилно – тихо хихикане. Иронични усмивки. Никакво разбиране, никаква взаимност. Също на няколко пъти стана на крака и силно изръкопляска на своя пряк началник, а вместо благодарност – всякакви тъпи реакции. Веднъж му вика „Ти подиграваш ли ми се?“, втори път – „Нончо такъв!“. В устата му звучеше като „Мунчо такъв!“.

Ей затова Нончо Нонев обичаше съботата. Ей затова обичаше да ходи на театър. Защото нямаше по-велико изживяване от това, след края на спектакъла. Ставане на крака и дълбоки поклони, които събираха в себе си всичко най-благородно и най-човешко, което съществува на земята. Няма иронии, няма взаимно дебнене, няма фалш, няма хихикане. Има огромна взаимна благодарност и невероятна взаимна обич. Този миг събираше в себе си красотата на целия свят.

Когато ръкоплясканията и поклоните свършиха, Нончо Нонев излезе от салона, взе си балтона и тръгна към изхода. Погледна към касата. Тя работеше! По това време беше нормално да е затворена, но беше отворена! Нонев застана пред нея, погледна мило младото момиче срещу себе си и си купи билет за следващата събота.

Секретар на Клуб "24 май" Юрий Митков Борисов е доктор по философия. Роден на 12 август 1956 г. Средното си образование завършва във Френската езикова гимназия „Ромен Ролан“  гр. Стара Загора, а висшето - в СУ „Св. Климент Охридски “. В периода 1980 - 1983 е учител по морал и право, естетика, обществознание, логика и психология във ФЕГ „Ромен Ролан“. …