Движението е всеприродно състояние Времето е враснало в него, както корените на едрите дъбове са обгърнали земята. Хем са я обгърнали, хем тя е прираснала около тях. Това е комай единственият случай на съешаване на материалните неща едно в друго, което е достъпно за очите и ръцете на човека Вижда се и се пипа. Другите – любов, приятелство, родителство, не се виждат, не се пипат. Те се усещат, което е различно от докосването.

Та за движението. То се установява по промяната. Промяната е сигурен признак, че е имало или го има това всеприродно състояние. Магията на промяната е очакването за нея. Човешките същества имат заложено от природата очакване за промяна към нещо по-добро под формата на надежда. Едновременно с това в човека има и очакване за нещо лошо, т. е. нещо, което не му харесва, под формата на страх. Страхът и надеждата са двете лица на промяната, по които човекът разпознава движението.

Страхът е лош съветник, защото е брат на бездействието, на парализиращата немощ. Това са веригите, които, задържайки надеждата, просто я убиват. В тях тя е неподвижна, което я прави веднага мъртва. Заедно с нея умира и човекът. Или пък живее мъртъв, чакайки с неосъзнато или осъзнато нетърпение елементарния акт на физическото приключване на сагата.

Надеждата за по-добро, т.е. за нещо, което му харесва, въвлича човека в движението, размърдва мозъка и опорно-двигателния му апарат и го прави жив. Те двамата, човекът и надеждата, са единствените посрещачи на добрата промяна, защото и двамата са принудили и завели нещата до триумфалната арка на кратката радост от успеха, от победата. Оттам отново – виж началото. До края. И пак отначало.