ОТ ЧУЖДИТЕ МЕДИИ
Либерали срещу популисти – едно лъжливо противопоставяне

Серж Алими, Пиер Рамбер - 02 ноември 2018

Отговорите на кризата от 2008 г. дестабилизираха политическия и геополитическия ред. Либералните демокрации, възприемани дълго време като връх на управлението, днес са в отбранителна позиция. Изправени срещу градските „елити“, националистическите десници извършват културна контрареволюция на терена на имиграцията и традиционните ценности. И те обаче, като своите съперници, преследват същия икономически проект. А медийното преекспониране на това противопоставяне има за цел да ограничи народите до избора на едната от тези две злини.

БУДАПЕЩА, 23 май 2018 г. Облечен в широко тъмно яке и лилава риза, под която се вижда тениска, Стив Банън – бивш стратег на Белия дом и бивш вицепрезидент на банката „Голдман Сакс“, говори пред унгарски интелектуалци и важни персони: „Фитилът на революцията „Тръмп“ беше запален в 9 часа на 15 септември 2008 г., когато банката „Лемън Брадърс“ бе принудена да обяви фалит.“ Той не отрича: тук кризата беше особено тежка. „Самите елити се спасиха, като изцяло социализираха риска, продължава Банън, чиято политическа активност е финансирана от спекулативни фондове. Но човекът от улицата беше ли спасен?“ Такъв „социализъм за богатите“ можеше да провокира в много точки на света „истинска популистка революция. През 2010 г. Виктор Орбан дойде на власт в Унгария“; той беше „Тръмп преди Тръмп“.

Едно десетилетие след финансовата буря световният икономически колапс и кризата с публичния дълг в Европа изчезнаха от терминалите на „Блумбърг“, където блещукат жизнените криви на капитализма. Тяхната ударна вълна обаче усили две големи дерегулации.

На първо място, тази на международния либерален ред, установен след Студената война и центриран около НАТО, западните финансови институции и либерализирането на търговията. И ако противно на обещаното от Мао Дзедун, източният вятър все още не надвива западния, геополитическото пренареждане вече е започнало. Близо тридесет години след рухването на Берлинската стена китайският държавен капитализъм разширява своето влияние. „Социалистическата пазарна икономика“, основана на просперитета на една въздигаща се средна класа, свързва своето бъдеще с продължаващото глобализиране на търговията, което обезкостява индустрията на повечето западни страни. Включително индустрията на САЩ, която Тръмп обеща да спаси от „посичане“ още в първата си официална реч като президент.

Сътресението от 2008 г. и неговите производни разклатиха и онзи политически ред, който виждаше в демокрацията на пазара завършена форма на историята.

Високомерната технокрация, разположена в Ню Йорк или в Брюксел, която се изживява като миропомазана и налага непопулярни мерки от името на експертността и модерността, отвори пътя на гръмогласни и консервативни управляващи. От Вашингтон през Будапеща до Варшава, Тръмп, Орбан и Ярослав Качински настояват за точно толкова капитализъм, колкото Барак Обама, Ангела Меркел, Джъстин Трюдо или Емануел Макрон. За капитализъм, управляван обаче от друга култура, „нелиберален“, национален и авторитарен, възнасящ по-скоро изконните ценности на своята страна, отколкото ценностите на големите метрополии.

Това противопоставяне разделя управляващите класи. То е избутано на сцената и усилено от медиите, които ограничават хоризонта на политическия избор само до тези двама враждуващи „братя“. Впрочем намеренията на новодошлите не са по-различни – и те като другите искат да увеличат богатството на богатите. Експлоатирайки обаче отвращението и гнева, които либерализмът и социалдемокрацията предизвикват в преобладаващата част от народните класи.

„Ние отново изградихме Китай“

Отговорът на кризата от 2008 г. направи очевадни три опровержения на проповедите за „доброто управление“, което десноцентристките и левоцентристките лидери изнасят от разпадането на СССР насам. Нито глобализацията, нито демокрацията, нито либерализмът излизат невредими от това.

Първо, глобализирането на икономиката не е добро за всички страни. То не е добро дори за мнозинството от трудовите хора на Запад. С избора на Тръмп в Белия дом влезе човек, отдавна убеден, че глобализацията далеч не е изгодна за САЩ, че тя ускорява техния залез и осигурява възхода на стратегическите им конкуренти. С него „Америка преди всичко!“ получи предимство пред либералното „Всички печелят“ (Win – Win). Така, на 4 август в Охайо, един обичайно оспорван индустриален щат, където спечели с повече от осем процента пред Хилари Клинтън, американският президент припомни огромния (и растящ) търговски дефицит на САЩ – „817 млрд щ.д. годишно!“ След което предложи и своето обяснение: „Аз не се сърдя на китайците. Но дори те не могат да повярват, че бяха оставени да действат за наша сметка! Ние наистина изградихме отново Китай; време е да изградим отново своята страна! Охайо загуби 200 000 производствени работни места, откакто [през 2001 г.] Китай стана член на Световната търговска организация. СТО e едно тотално бедствие! В продължение на десетилетия политиците ни позволяваха на други страни да крадат нашите работни места, да грабят нашите богатства и да плячкосват нашата икономика.“

В началото на миналия век протекционизмът осигури индустриален възход на САЩ и на много други нации. Хазната впрочем дълго време беше финансирана от митата, тъй като преди Първата световна война нямаше данък върху доходите. Цитирайки Уилям Маккинли, републикански президент от 1897 г. до 1901 г. (убит от анархист), Тръмп заявява: „Той е разбирал решаващата важност на митата, за да се поддържа силата на една страна.“ И Белият дом вече прибягва към тях без колебание – и без да се притеснява от СТО. Турция, Русия, Иран, ЕС, Канада, Китай – всяка седмица нова партида търговски санкции се стоварва срещу държавите, приятелски или не, които Вашингтон е взел на мушка. Позоваването на „националната сигурност“ позволява на Тръмп да се освободи от опеката на Конгреса, където депутатите и лобистите, финансиращи техните кампании, остават обвързани със свободната търговия.

В Съединените щати Китай създава консенсус, но срещу себе си. Не само по търговски причини. Пекин се възприема и като главен стратегически съперник. Недоверие пораждат неговата икономическа мощ, осем пъти по-голяма от тази на Русия, и експанзионистичните му домогвания в Азия, както и авторитарният му политически модел, конкуриращ този на Вашингтон. Освен това, дори когато отстоява валидността на своята теория от 1989 г. за необратимия и универсален триумф на либералния капитализъм, американският политолог Франсис Фукуяма внася едно съществено уточнение: „Китай е най-голямото предизвикателство пред теорията за „края на историята“, защото се модернизира икономически, като продължава да бъде диктатура. (…) Ако през следващите години неговият растеж продължи и той запази мястото си на най-голяма икономическа сила, ще приема, че моята теза е окончателно опровергана.“ [1] В края на краищата Тръмп и неговите вътрешни противници са съгласни поне в едно: според първия международният либерален ред струва много скъпо на Америка, а според вторите успехът на Китай заплашва да я повали.

От геополитиката до политиката има една крачка. Глобализацията предизвика закриване на работни места и потъване на западните заплати. В САЩ само през последните десет години техният дял е спаднал от 64% на 58% от брутния вътрешен продукт (БВП). Това означава годишна загуба от 7500 долара (6500 евро) на работник [2]!

И точно в индустриалните региони, опустошени от китайската конкуренция, американските работници завиха най-много надясно през последните години. Тази електорална промяна може да се обясни, разбира се, и с редица „културни“ фактори (сексизъм, расизъм, привързаност към огнестрелните оръжия, враждебност към абортите, към хомосексуалните бракове и т.н.) В такъв случай обаче трябва да си затворим очите пред едно не по-малко силно икономическо обяснение: в периода от 1992 г. до 2016 г. броят на окръзите, в които над 25% от работните места зависеха от производствения сектор, намаля от 862 на 323. И равновесието между демократите и републиканците в тях значително се промени. В продължение на четвърт век вотът се разпределяше почти по равно между двете големи партии (приблизително по 400 за всяка); през 2016 г. 306 избраха Тръмп и 17 Хилари Клинтън [3]. Присъединяването на Китай към СТО, насърчавано именно от президент на демократите (Бил Клинтън), трябваше да ускори трансформацията на тази страна в едно либерално капиталистическо общество. Точно това обаче отблъсна американските работници от глобализацията, либерализацията и вота за демократите.

Малко преди краха на „Лемън Брадърс“ бившият президент на Федералния резерв Алън Грийнспан спокойно обясняваше: „Благодарение на глобализацията американските публични политики бяха масово заместени от глобалните сили на пазарите. Вън от въпросите на националната сигурност, принадлежността на следващия президент е почти без значение“  [4]. Десет години по-късно никой няма да заложи на такава диагноза.

В страните от Централна Европа, чието развитие все още се основава на износа, поставянето на глобализацията под въпрос не е свързано с търговията. „Силните мъже“ на властта обаче отхвърлят налаганите от Европейския съюз „западни ценности“. Преценяват ги като слаби и упадъчни, защото облагодетелстват имиграцията, хомосексуализма, атеизма, феминизма, екологията, разграждането на семейството и т.н. Те оспорват също така демократичния характер на глобалния капитализъм. И не без основания. Защото от гледна точка на равните политически и граждански права след 2008 г. категорично стои въпросът дали правилата важат за всички: „Нито едно наказателно преследване срещу високопоставен финансист не е дало резултат, разкрива журналистът Джон Ланчестър. А по време на скандала със спестовните банки през 80-те години бяха повдигнати обвинения на хиляда и сто души.“ [5] През миналия век затворниците от френските затвори се присмиваха: „Който открадне яйце, отива в затвора; който открадне вол, отива в Двореца Бурбон (в парламента – б.пр.).“

Народът избира, но капиталът решава. Управлявайки в разрез със своите обещания, либералните ръководители – и отдясно, и отляво – засилват това подозрение почти след всички избори. Избран, за да скъса с консервативните политики на своите предшественици, Барак Обама намали публичните дефицити, оряза социалните разходи и вместо да възстанови публичната здравна система за всички, принуди американците да купуват здравни осигуровки от частен картел. Във Франция Никола Саркози повиши с две години възрастта за пенсиониране, макар че официално се беше ангажирал да не я променя. Със същата лекота Франсоа Оланд гласува Пакта за европейска стабилност, който беше обещал да предоговори. В Обединеното кралство либералът Ник Клег се съюзи, за обща изненада, с Консервативната партия, а като стана вицепремиер, прие да се утроят университетските такси, които се беше клел да намали.

През 70-те години на миналия век някои комунистически партии от Западна Европа обясняваха, че евентуалното им идване на власт чрез избори ще бъде „еднопосочен билет“, тъй като, веднъж започнало, изграждането на социализма не може да зависи от електорални обрати. С победата си над „съветската хидра“ „свободният свят“ хитро пригоди това разбиране към своите интереси. Избирателното право не е отменено, но на избирателите се вменява, че е добре да потвърдят предпочитанията на управляващите класи. Иначе изборът ще бъде повторен.

„През 1992 г. датчаните гласуваха против Договора от Маастрихт, но бяха принудени да застанат отново пред урните, припомня журналистът Жак Дион. През 2001 г. ирландците гласуваха срещу Договора от Ница, но бяха накарани да прегласуват. През 2005 г. французите и холандците гласуваха против Договора за Европейска конституция, но тя им беше наложена под името Лисабонски договор. През 2008 г. ирландците гласуваха срещу Лисабонския договор, но бяха принудени да прегласуват. През 2015 г. 61,3% от гърците гласуваха срещу Брюкселската оферта на кредиторите за „финансова помощ в замяна на реформи“, но в крайна сметка им я наложиха“ [6].

Точно през същата година, обръщайки се към едно ляво правителство, избрано няколко месеца преди това и принудено да приложи шокова терапия на своето население, германският министър на финансите Волфганг Шойбле обобщи важността, която той приписва на демократичния цирк: „Изборите не трябва да позволяват промяна на икономическата политика.“ [7]

На свой ред еврокомисарят по икономическите и финансовите въпроси Пиер Московиси ще обясни по-късно: „Двадесет и три личности всичко на всичко, заедно със своите заместници, взимат или не фундаментални решения, които засягат милиони, в случая гърците, по изключително технически параметри. Тези решения не подлежат на демократичен контрол. Еврогрупата не се отчита на никое правителство, на ничий парламент и най-вече на Европейския парламент“ [8]. Парламента, в който Московиси се гласи да заседава догодина.

Авторитарно и „нелиберално“ по своята същност, това презрение към народния суверенитет подхранва едни от най-силните пропагандни аргументи на консервативните лидери от двете страни на Атлантическия океан. Противно на левоцентристките и десноцентристките партии, които се ангажират да съживят издъхващата демокрация (без да намират средствата за това), господата Тръмп и Орбан, както и Качински в Полша или Матео Салвини в Италия, легитимират нейната агония. Запазват мажоритарното гласуване и обръщат нещата: на безотечествения и експертен авторитаризъм на Вашингтон, Брюксел или Уолстрийт противопоставят един национален и откровен авторитаризъм, който представят като отвоювана победа на своите народи.

Масивна намеса

Третото опровержение на доминиращата през последните години реч (след това за глобализацията и за демокрацията), засяга икономическата роля на публичната власт. Всичко е възможно, но не за всички. Рядко преди този принцип е бил демонстриран така ясно, както през изтеклото десетилетие. Трескаво печатане на пари, национализации, презрение към международните договори, своеволни действия на елита и т.н. – за да бъдат спасени, без никаква компенсация, банките, от които зависи оцеляването на системата. Повечето от тези операции, обявени за невъзможни и немислими, бяха извършени без много шум и от двете страни на Атлантика. Тази масивна намеса показа, че държавата е силна и способна да мобилизира своята мощ в една област, от която изглеждаше, че се е самоотстранила [9]. Но ако държавата проявява сила, то е преди всичко, за да осигури стабилна рамка на капитала.

Жан-Клод Трише, президент на Европейската централна банка (ЕЦБ) от 2003 до 2011 г., беше непреклонен при съкращаването на социалните разходи, за да се свие публичният дефицит под 3% от БВП. За да бъде спасена банковата система обаче, той позволи поетите от правителствата финансови ангажименти в края на 2008 г. да достигнат в средата на 2009 г. „27% от БВП в Европа и в САЩ“ [10].. Десетките милиони безработни, изгонени от конфискуваните им домове, болните, изсипани в болници с изчерпани лекарства, като в Гърция, никога не бяха удостоени с привилегията да бъдат „системен риск“. „Чрез своята политика правителствата от еврозоната хвърлиха десетки милиони граждани в дълбоките води на една депресия, сравнима с тази от 30-те години на миналия век. Това е едно от най-тежките самоналожени икономически бедствия, които някога са били наблюдавани“, отбелязва историкът Адам Туз [11].

Дискредитирането на управляващата класа и реабилитацията на държавата като власт отвориха пътя за нов стил на управление. Когато през 2010 г. попитаха унгарския премиер дали не се притеснява, че идва на власт в момент на световна буря, той се усмихна: „Не, аз обичам хаоса. Защото, тръгвайки от него, мога да създам нов ред. Реда, който аз искам“ [12].Също като Тръмп, консервативните лидери от Централна Европа успяха да впрегнат популярната идея за силната държава в услуга на богатите. Вместо да гарантира социалните права, пренебрегвани от собствениците, публичната власт затваря границите за мигранти и се обявява за защитник на „културната идентичност“ на нацията. Бодливата тел олицетворява завръщането на държавата.

Тази стратегия, която откликва на народното искане за закрила по един превратен начин, за момента изглежда работи. Казано с други думи, докато причините за финансовата криза, извадила света от релси, остават непокътнати, политическият живот на страни като Италия и Унгария, или на области като Бавария, е обсебен от въпроса за бежанците. Захранена с приоритетите на американските университети, една част от западната левица, твърде умерена или твърде радикална, предпочита да се изправи срещу десницата на този терен [13].

В опита си да спрат Голямата рецесия правителствените шефове оголиха истината за симулативната демокрация, силата на държавата, политическата природа на икономиката и антисоциалния уклон на своята обща стратегия. Оказа се, че клонът, на който стоят, е твърде разклатен, както показва електоралната нестабилност, свалила политическите карти. След 2014 г. повечето изборни резултати на Запад сигнализират за разложение или отслабване на традиционните сили. Симетрично върви възходът на маргинални довчера личности или течения, които оспорват господстващите институции. Правят го често с противоположни аргументи, като Тръмп и Бърни Сандърс, например, и двамата ‒ врагове на „Уолстрийт“ и на медиите. От другата страна на Атлантика е в ход същият сценарий. Там новите консерватори определят европейската конструкция като твърде либерална от гледна точка на социалните и миграционните планове, докато новите гласове отляво, като „Подемос“ в Испания, „Непокорна Франция“ или Джеръми Корбин, лидера на Лейбъристката партия в Обединеното кралство, критикуват политиките на строги икономии.

Тъй като „силните мъже“ нямат намерение да обръщат масата, а само да сменят играчите, те могат да разчитат на част от управляващите класи. В ярка реч в Румъния на 26 юли 2014 г. Виктор Орбан подчерта: „Новата държава, която ние създаваме в Унгария, е илиберална. Това е една нелиберална държава“. Противно на това, което повтарят големите медии обаче, неговите цели не се ограничават до отказа от мултикултурализма и „отвореното общество“ и утвърждаването на семейните и християнските ценности. Той обявява и икономически проект, който „ще създаде конкурентна нация в голямото световно състезание на следващите десетилетия“ . „Ние не смятаме, казва Орбан, че една демокрация непременно трябва да бъде либерална, както и че ако една държава престане да бъде либерална, тя престава да бъде демокрация“. Взимайки пример от Китай, Турция и Сингапур и по повод известното „There is no alternative“ (Няма алтернатива) на Маргарет Тачър, унгарският премиер обобщава: „През следващите десетилетия обществата с либерална демокрация вероятно няма да са в състояние да поддържат своята конкурентоспособност“  [14]. Подобна перспектива съблазнява също полските и чешките ръководители, както и крайнодесните френски и немски партии.

Глупостите на „приобщаващия капитализъм“

Пред брилянтния успех на своите конкуренти либералните мислители загубиха от великолепието и блясъка си. „Контрареволюцията се храни от поляризацията на вътрешната политика, като замества компромиса с антагонизмът. Така тя се цели в либералната революция и в осъществените придобивки на малцинствата“, потръпва Майкъл Игнатиев, ректор на Централноевропейския университет в Будапеща, институция, основана по инициатива на либералния милиардер Джордж Сорос. „Ясно е, че краткото господство на отвореното общество свърши“  [15]. Според Игнатиев авторитарните управляващи, които взимат за мишени правовата държава, баланса на властите, свободата на частните медии и правата на малцинствата, атакуват всъщност основните стълбове на демокрацията.

Британският седмичник „Икономист“, изпълняващ ролята на бюлетин за връзка между световните либерални елити, е съзвучен с тази представа. Когато на 16 юни вестникът се паникьосва от „тревожното влошаване на демокрацията след финансовата криза от 2007 – 2008“, той не свързва това нито с дълбоките имуществени неравенства, нито с унищожаването на индустриалните работни места от свободната търговия, нито с незачитането на волята на избирателите от управляващите „демократи“. Вината е на „силните мъже, които саботират демокрацията“. Срещу тях, надява се изданието, „независимите съдии и будните журналисти са първата защитна линия“. Една дига, колкото тънка, толкова и крехка.

Дълго време висшите класи се възползваха от електоралната игра благодарение на три взаимно допълващи се фактора: намаляващата избирателна активност; „полезният вот“, дължащ се на отблъскващото поведение на „екстремистите“, и претенцията на центристките партии да представляват интересите едновременно и на буржоазията, и на средната класа. Реакционните демагози обаче мобилизираха отново част от въздържащите се избиратели. Голямата рецесия отслаби средната класа. А политическото посредничество на „умерените“ и на техните „блестящи“ съветници отключи кризата на века.

Разочарованието от утопията на новите технологии допълва горчивината на любителите на отворените общества. Демократичните босове от Силициевата долина, славени довчера като пророци на либерално-либертарианската цивилизация, създадоха толкова мощна машина за следене и обществен контрол, че китайското правителство я копира, за да поддържа реда. Надеждата за една световна агора, подхранвана от една универсална свързаност, се срутва, за огромно съжаление на своите някогашни поклонници: „Технологиите, чрез манипулациите, които допускат, чрез фалшивите новини, но най-вече по силата на това, че управляват по-скоро емоциите, отколкото разума, укрепват още повече позицията на циниците и диктаторите“, ридае един редактор [16].

С наближаването на тридесетгодишнината от падането на Берлинската стена глашатаите на „свободния свят“ се страхуват, че празникът ще бъде помрачен. „Преходът към либералните демокрации беше широко управляван от един образован и подчертано прозападен елит“, признава Фукуяма. За съжаление обаче по-малко образованите класи „никога не бяха съблазнени от този либерализъм, от идеята да имат мултирасово и мултиетническо общество, в което всички традиционни ценности се стопяват пред гей брака, имиграцията и прочие“  [17]. Но на кого да се припише вината, че просветеното малцинство не може повече да води масите? На мързела на всички млади буржоа, които – дразни се Фукуяма ‒ „просто си седят вкъщи, за да се поздравяват със своята широта на духа и липса на фанатизъм (…) И които се мобилизират срещу врага само на терасата на някое кафене с чаша мохито в ръката“ [18].

Това наистина няма да е достатъчно… Нито дори прескачането по медиите или наводняването на социалните мрежи с възмутени коментари, предназначени за „приятели“, също толкова възмутени от същите неща. Обама го разбра. На 17 юли той представи подробен и отчасти прозорлив анализ на изминалите десетилетия. И той обаче не можа да избяга от фикс идеята, обладала неолибералната левица, откакто тя прие капиталистическия модел. А именно – както бившият левоцентристки премиер на Италия Паоло Джентилони припомни на Тръмп на 24 януари 2018 г. в Давос – „Рамката може да се коригира, но не може да се променя“.

Глобализацията, отбелязва Обама, беше съпътствана от грешки и алчност. Тя отслаби синдикатите и „позволи на капитала да бяга от данъците и от законите на държавите, като премества стотици милиарди долари с едно просто натискане на клавиш от компютъра“. Точно така. А лекарството? Един „приобщаващ капитализъм“, просветен от хуманния морал на капиталистите. То е все едно да лекуваш рана на дървен крак, но така, според Обама, ще се коригират някои недостатъци на системата. Той не вижда друго в аптеката, пък и това отговаря на разбиранията му.

Бившият американски президент не отрича, че кризата от 2008 г. и лошите мерки, които бяха взети (вероятно и от самия него), допринесоха за възхода на „политиката на страха, негодуванието и отстъплението“, на „популярността на „силните мъже“, на „китайския авторитарен модел, предпочитан пред една демокрация, в която няма ред“. Той обаче приписва главната отговорност за смущенията в реда на „популистите“, които съживяват несигурността и заплашват света с връщането на един „стар ред, по-опасен и по-брутален“. Така той щади социалните и интелектуалните елити, (към които принадлежи), които създават условията за кризата и често се възползват от нея.

Една такава панорама има своите предимства за този елит. Да повтаряш, че ни заплашва диктатура, внушава, че господства демокрация, макар и такава, която изисква някакви корекции. Идеята на Обама (или тази на Макрон, която е същата), че има „две твърде различни визии за бъдещето на човечеството, които се състезават за сърцата и душите на гражданите по света“, всъщност прикрива общото между тези „две визии“. А то не е нищо повече от начина на производство и формата на собственост. С други думи, ако използваме понятията, използвани и от бившия американски президент – „несъразмерното икономическо, политическо и медийно влияние на тези, които са на върха“. На тази плоскост нищо не отличава Макрон от Тръмп. Както впрочем го показа общото им усърдие още с идването си на власт да намалят данъците за капитала.

Упоритото отнасяне на политическия живот в следващите десетилетия към сблъсъка между демокрация и популизъм, отвореност и суверенизъм, няма да донесе никакво облекчение за онази растяща част от народните маси, разочаровани от „демокрацията“, която ги е изоставила, и от левицата, която се е превърнала в партия на дипломираната буржоазия. Десет години след избухването на финансовата криза победната битка срещу „бруталния и опасен ред“, който се очертава, изисква нещо съвсем друго. Най-напред – развитие на една политическа сила, способна да се бори едновременно както с „просветените технократи“, така и с „разярените милиардери“ [19]. Сила, отказваща да подкрепя един от двата блока, всеки от които по свой начин поставя човечеството в опасност.

 

Бележки под линия

[1] Francis Fukuyama, „Retour sur „La Fin de l’histoire?“ (Връщане към „Краят на историята“), Commentaire, № 161, Париж, printemps 2018.
[2] William Galston, „Wage stagnation is everyone’s problem“, The Wall Street Journal, New York, 14 август 2018. Sur les destructions d’emplois dues à la mondialisation, cf. Daron Acemoğlu et al. (За унищожението на работни места от глобализацията вж.) , „Import competition and the great US employment sag of the 2000s“, Journal of Labor Economics, vol. 34, № S1, Чикаго, януари 2016.
[3] Bob Davis и Dante Chinni, „America’s factory towns, once solidly blue, are now a GOP haven“, Bob Davis и Jon Hilsenrath, „How the China shock, deep and swift, spurred the rise of Trump“, The Wall Street Journal, съответно 19 юли 2018 и 11 август 2016.
[4] Цитиран от Adam Tooze, Crashed: How a Decade of Financial Crises Changed the World, Penguin Books, Ню Йорк, 2018.
[5] John Lanchester, „After the fall“, London Review of Books, vol. 40, № 13, 5 юли 2018.
[6] Jack Dion, „Les marchés contre les peuples“, Marianne, Париж, 1 юни 2018.
[7] Yanis Varoufakis, Adults in the Room: My Battle With Europe’s Deep Establishment, The Bodley Head, Лондон, 2017.
[8] Pierre Moscovici, „Dans ce clair-obscur surgissent les monstres. Choses vues au coeur du pouvoir“ (В това светло-черно се раждат чудовища. Неща, видяни в сърцето на властта), Plon, Париж, 2018.
[9] Вж. Frédéric Lordon, „Le jour où Wall Street est devenu socialiste“ (Денят когато „Уолстрийт“ стана социалистически), Le Monde diplomatique, октомври 2008.
[10] „Jean-Claude Trichet: „Nous sommes encore dans une situation dangereuse“, Le Monde, 14 септември 2013
[11] Adam Tooze, Crashed, op. cit.
[12] Drew Hinshaw и Marcus Walker, „In Orban’s Hungary, a glimpse of Europe’s demise“, The Wall Street Journal, 9 август 2018.
[13] Вж. Pierre Bourdieu и Loïc Wacquant, „La nouvelle vulgate planétaire“ (Новата планетарна вулгата), Le Monde diplomatique, май 2000.
[14] „Prime minister Viktor Orbán’s speech at the 25th Bálványos Summer Free University and Student Camp“, 30 юли 2014, http://2010-2015.miniszterelnok.hu.
[15] Michael Ignatieff и Stefan Roch (координатори), Rethinking Open Society: New Adversaries and New Opportunities, CEU Press, Будапеща, 2018.
[16] Éric Le Boucher, „Le salut par l’éthique, la démocratie, l’Europe“ (Оздравяване чрез етика, демокрация и Европа), L’Opinion, Париж, 9 юли 2018.
[17] Cité par Michael Steinberger, „George Soros bet big on liberal democracy. Now he fears he is losing“, The New York Times Magazine, 17 юли 2018.
[18] „Francis Fukuyama: „Il y a un risque de défaite de la démocratie“ (Има риск от поражение на демокрацията), Le Figaro Magazine, Париж, 6 април 2018.
[19] Thomas Frank, „Four more years“, Harper’s, април 2018.

Le Monde diplomatique – септември 2018
Превод Юрий Борисов

Източник - Монд дипломатик - българско издание