7.

Революцията от октомври 1917 година не може да бъде разбрана, без да се познава марксисткото учение за революцията и държавата, което В. И. Ленин развива в книгата си „Държавата и революцията” (1917). Октомври 1917 г. е пътят към нов тип държава, теоретично обоснован от Маркс и Енгелс, но конкретно описан и практически постигнат от В. И. Ленин и болшевиките. Болшевиките променят хода на революцията, след като са предварително идейно-теоретично подготвени за средствата и пътищата за постигане на историческата цел. Всичко е разчетено точно и с подробности, разяснено е на достъпен език, мотивирано е от историческите реалности и потребностите на човечеството.

В. И. Ленин яростно защищава революционния характер на марксисткото учение. Марксизмът е учение за това как пролетариатът ще разруши буржоазната система и ще утвърди нов обществен ред. Разбира се, това учение е универсално – то открива истината за характера на обществено-икономическото развитие, за хода на историята, механизмите, които поддържат и движат обществото. Но главното според Ленин е „революционната му душа”. Именно тази негова душа се мъчат да прикрият и дори да унищожат редица руски марксисти, именуващи се „социалдемократи”, които практически утвърждават и укрепват буржоазното статукво и обезсилват пролетариата в неговата месианска роля в историята. Те извеждат на преден план онова, което е „общотеоретично”, чисто „научно” и него се мъчат да канонизират и обявят за най-важно и от него да не се отклонява пролетариатът нито за миг.

В условията на протичащата вече революция след февруари 1917 г. е необходимо да се очертаят най-важните задачи за момента и той да бъде използван така, щото пролетариатът да вземе нещата в ръцете си и установи новия ред. А главното според Ленин е да се осъзнае, че революцията трябва да разруши досегашната буржоазна държава. Марксизмът учи, че „държавата е продукт и проява на непримиримостта на класовите противоречия. Държавата възниква там, тогава и дотолкова, където, когато и доколкото класовите противоречия обективно не могат да бъдат примирени. И обратното: съществуването на държавата доказва, че класовите противоречия са непримирими” (пак там. стр. 318, подч. в оригинала).

Буржоазните партии, а и социалдемократите, призовават за примирение между класите, защото в помирението е редът. Противоречията трябвало да се притъпяват, да се търси и намира компромис, за да не нарушава редът и разваля държавата. Определението за държавата на Маркс, което се поддържа и развива от Ленин, показва истинския характер на държавата, който не позволява желания от буржоазните партии мир. Защото мирът между класите е в полза на господстващата класа, обслужва техните интереси и прави експлоатацията вечна и я оправдава. Тук само вмятам, че в зората на Модерната епоха буржоазията започна разрушаването на средновековната държава с аргументи, които почти напълно покриват марксисткото определение за държавата. Щом властта не е от Бога и щом е създадена не за доброто на хората, а за потискането им, тогава е не само допустимо, но и напълно оправдано да бъде разрушавана и заменяна с друг тип държава. Но в началото на ХХ век същата тази буржоазия е променила мнението си и настоява за помирение, потискане на противоречията, съблюдаване на мира и реда.

Ленин разобличава конфромистката роля на есерите и меншевиките, които колаборират с буржоазията и не желаят да действат за разрушаването на буржоазната държава, а активно ратуват за помирение и съгласие, за да се запази статуквото. И на практика подриват революцията, пречат й да се разгърне и задълбочи. А логиката на историческия процес, заради която е и Революцията от февруари 1917 г., изисква безкомпромисност и използване на създалата се ситуация. Още повече че самата буржоазна държава в момента е значително отслабена, едва се крепи заради бездарните си ръководители, и не е в състояние да гарантира ред и сигурност за населението. Тя самата е вече изпитание – още повече че армията на фронта търпи поражения и войната е на път да бъде изгубена катастрофално. С други думи, Ленин не подбужда към използване на момента за тясно партийни цели, а за спасението на Русия.

„Демократичната република, подчертава В. И. Ленин, е най-добрата възможна политическа обвивка на капитализма и затова капиталът, овладял тази най-добра обвивка, вкоренява своята власт толкова сигурно, толкова трайно, че никаква смяна нито на лицата, нито на учрежденията, нито на партиите в буржоазнодемократичната република не разклаща тази власт.” (пак там, стр. 324) Този цитат е точна характеристика на толкова прехваляната „демокрация”, която не е нищо повече от една най-обикновена обвивка на капитализма, т. е. на господството на капитала. Уж е демокрация, уж има свободи, но всичко е само прикритие на истинския двигател и господар на държавата, който позволява тези свободи до определена степен. До такава именно степен, която няма да го застраши и му попречи да върши своята работа. Буржоазната държава поради това трябва да бъде заменена с пролетарска. Но, подчертава В. И. Ленин, „смяната на буржоазната държава с пролетарска е невъзможно без насилствена революция”. (пак там, стр. 332, подч. м. – П. А.) А след насилствената революция се установява „политическото господство на пролетариата, неговата диктатура”. Тази диктатура е „такава власт, която не се дели с никого и която се опира непосредствено на въоръжената сила на масите”. ( стр. 335) Само убеден, политически осъзнат и добре организиран пролетариат е способен да смаже съпротивата на буржоазията и да се превърне в господстваща класа, която „да организира за новия начин на стопанисване всички трудещи се и експлоатирани маси”.

„На пролетариата е необходима държавна власт” – това е теоретичният извод и политическото внушение на В. И. Ленин, направени в един толкова сложен и драматичен период в руската история. Това е историческа задача, която трябва да бъде изпълнена от болшевиките точно в този момент, който е най-подходящ. Умението на политическият водач е в това да улучва момента и да мобилизира партията си да не го пропуска.

В крайна сметка защо Ленин държи пролетариатът непременно да изпълни с ново съдържание започналата революция, насилствено да завземе властта и да унищожи буржоазната държава?

Смутното време освободи огромна обществена енергия и въвлече в политическия живот хора, които никога преди това не са се занимавали с политика и не са претендирали за правото да решават обществените дела, камо ли да управляват държавата. Тези нови хора са все от социалните низини, необразовани, озлобени от живота, който водят, бедни, гладни, настроени да отмъщават на довелите ги до подобно състояние. Те са повлечени от „поднебесните сили на злобата” и бесовете и нищо вече не е способно да ги възпре и успокои. Тези „поднебесни сили на злобата” сега са по-могъщи и от най-добре въоръжената и организирана армия. Те са ударната мощ на революцията, която Ленин организира и ръководи. Ако тези хора бяха оставени на волята им, щяха да разрушат и малко останалото от разрушената Русия. Ленин обаче успя да овладее и насочи масата, да й даде идеологическо оръжие и да й внуши, че разрушаването на буржоазната държава е необходимо, за да се създаде друг тип държава, която ще бъде остроена по справедлив начин и ще се управлява от народа, а не от избрано малцинство. Разрушителната енергия се трансформира в съзидателна, за да се отстрани най-главната опора на социалната несправедливост. Друг е въпросът дали резултатът от революцията оправдава революцията. И дали е имало друга възможност за изход от кризата.

Предлаганото от социалреволюционерите и кадетите помирение практически е било невъзможно поради непреодолимата поляризация на обществото и неспособността на държавата да разрешава и най-елементарните проблеми, камо ли да бъде годна да събере заедно враждуващите и да потърси заедно с тях необходимите компромиси. Цената на всичко това е много висока и се измерва с кръв, смърт, материални разрушения, човешки страдания и неволи.

8.

Когато е притисната до стената и е застрашено богатството й, буржоазията винаги призовава за мир и разбирателство. Но призивите й са по-скоро печелене на време, протакане, опити са измъкване и благоприятно за нея разрешаване на кризата. Нейният егоизъм я прави политически безотговорна и готова във всеки миг да разруши държавата и обществото заради някаква изгода и задоволяване на интереси. Такава авантюра бе революцията от 1905 г. и особено тази от февруари 1917 г., когато в разгара на войната Николай ІІ бе принуден да абдикира. Тогава именно хаосът стана неовладяем и Русия започна да се разпада неудържимо. Избухна гражданска война, която още повече раздели народа и обществото и направи невъзможно помирението.

Революциите като средство за промяна на политическата власт и смяна на обществено-икономическата система станаха възможни в модерната епоха. Революцията е всенародно дело, мащабен проект на насилие и кръвопролитие, което разрушава един тип държава, за да създаде на неговото място друг тип политическо устройство, направено по образ и подобие на новата управляваща класа. Но ако на буржоазията принадлежи капитала, който е огромна сила и в буржоазната държава е всемогъщ господар, то пролетариатът има само две ръце и своя труд, който му се налага да продава, за да съществува. От тук са коренните различия не само в битието на двете класи, но и в начина на провеждане на техните революции и в характера на държавите, които създават след победата си. Буржоазията може да си позволи това, което нарича „демокрация”, т. е. избирателно право, свобода на словото, разномислие. Ленин правилно нарича демокрацията „обвивка на капитализма”, видимост, прикриваща реалната същност. Защото „демокрацията” в буржоазната държава е допустима до определена степен и в определени норми и посоки. Чрез нея буржоазията оправдава милостинята, която отпуща на работника, наричана от Маркс „екзистенц минимум”. Т. е. даване толкова, колкото да е достатъчно за съхраннение на работната сила и тя да бъде способна да възпроизвежда капитала. И нищо повече! Приказките, че се повишава стандартът на живота са съвсем изпразнени от съдържание, защото стандартът на живота се увеличава с далеч по-бавни темпове от нарастването на производителността на труда, увеличението на капитала, растежа на производството и печалбите на корпорациите. За да произвежда повече, по-качествено и с повече възможности за увеличаване на печалбата, на пролетариата е необходимо да се създават добри жизнени условия. И нищо повече. Но и стандартът на живот се расте единствено в богатите държави. В бедните дори не помръдва.

Капиталът има повече възможности и лостове да държи в подчинение потисната класа, да я управлява и манипулира, да я обезсилва в нейните социално-политически претенции. Той може да купува! И купува, когото сметне за необходимо да купи. Особено лидерите на работническите и синдикалните организации и движения. Купуването е форма на терор и тоталитаризъм, на недопускане на брожения и изразяване на недоволства.

Пролетариатът няма тези възможности и този морал. Поради това е приннуден, след като извърши революцията, да наложи своята „диктатура”. Той няма как да купува тези, на които вече е отнел богатството и властта. А те никога няма да се сдобрят с него и му простят това, което той е направил с тях. Ще му пречат с всички средства, които имат и които владеят. Щом държавата е организация за потискане, инструмент за подчинение, какво би трябвало да направи пролетариатът в момента, в който овладее държавата? Това е политическа и историческа логика, а не проявление на разпуснатост, безкултурие, жестокост. Нима френската буржоазия е била деликатна и културна в отношението си към победената от нея аристокрация след Френската буржоазна революция. Буржоазната диктатура в Западна Европа е не по-малко твърда и жестока и е взела не по-малко жертви от пролетарската в Русия.

Като говорим за двата типа държави, революции и диктатури, можем все пак да си зададем въпроса дали е било възможно всичките те да не бъдат извършени и да не се е проливала толкова кръв. Този въпрос постоянно се задава, но само за Руската революция от октомври 1917 г. и то повече във връзка с продължението й в обявените и заклеймени от Никита Хрушчов репресии след 1937 г. Крахът на социализма и разпадът на СССР също поставят под съмнение необходимостта и целесъобразността на тази революция, а и на социализма като социално-икономическа система.

Нравствения облик на революцията търсят единствено в социалистическата – сякаш буржоазната е лишена от грехове и престъпления. Сякаш буржоазната не разрушила човешки съдби, не е взимала човешки живот. Но въпреки това въпросът е изключително важен и на него трябва да се отговаря постоянно. Защото е въпрос и за смисъла на революцията и социалните борби, за възможностите човек да постигне социална справедливост и осигури равни условия на живот на всички хора.

В крайна сметка и днес хората се питат дали е възможно да се постигне реално това, което Маркс и Енгелс прогласиха, че е възможно. Т. е. да се създаде нов свят „без експлоатация”, на свобода и равенство? И по какъв начин ще се създаде? А и струва ли си да се създава?

Днешните либерални и неолиберални  идеолози, а и социалистите и социалдемократите смятат, че най-непримиримите противоречия и класови конфликти се разрешават от буржоазната демокрация с въвеждането на принципа на т. нар. „социална държава”, с държавното регулиране на икономиката и с защитата на трудовите права от синдикатите. В редица държави днес на власт чрез парламентарни избори идват социалистически и социалдемократически партии, които имат възможност да провеждат активна социална политика и да снемат по този начин тежкия товар върху хората на наумния труд. Но тези примери са от западноевропейските държави, които са с висок стандарт и имат възможност да осигуряват висок „екзистенц минимум”. Видно е още, че днешната социална държава се различава от социалната държава от времето на социализма и противопоставянето на двете социално-икономически системи. Сега редица социални и трудови права са отнемат, премахват се привилегии за хората на наемния труд, въвеждат се платени социални услуги там, където по-рано тези услуги са били безплатни.

Но трябва да се помни категоричният извод на Маркс и Енгелс, че „работническата класа не може просто да завладее готовата държавна машина и да я пусне в движение за собствените си цели.“ (К. Маркс. Фр. Енгелс „Комунистически манифест“) Тази държавна машина е създадена в определени условия за обслужване на определени класови и политически интереси и исторически цели и не е възможно да бъде преустройвана, усъвършенствана и задействана в същия си вид, ала за други цели и интереси. Капиталът, рано или късно, ще си я отвюва отново. Както винаги е ставало и винаги ще става! И най-левите партии, дори и когато са в опозиция, служат на капитала, подчциняват му се и изпълняват неговата воля – въпреки риториката, която поддържат, въпреки политическите програми, които прокламират. Друго не е възможно – особено когато лявата партия е управляваща. Държавата има своите изисквания и никой политически субект, дошъл чрез избори на власт, не може да си позволи да я отклони от пътя й и да промени характера й. Т. е. „да я пусне в движение за собствените си цели”.

9.

Друг е въпросът каква държава, икономика и общество се създават след утвърждаването на пролетарската диктатура. Защото новите икономически отношения, основани върху общонародната собственост върху средствата на производство, т. е. след ликвидирането на частната собственост върху тях, изискват реална икономическа активност, въпреки че по същество са премахнати пазарните отношения. Пазарът е превърнат в обикновена площадка, от която потребителят взима срещу определена цена необходимата му стока или услуга, като почти няма възможност да избира съобразно своите изисквания и претенции към нея. Липсват реалните стимули за висока и качествена продукция. И при социализма човекът е буржоазен, материален, рационален; въпреки вярата му в идеологията, той предпочита да живее богато, спокойно и без лишения. И предпочита да работи за себе си. Той е склонен да върви след идеологията до определено време, след което тихомълком я изоставя. Щом не му се въздява според труда и способностите (макар този да е принципът на социалистическото разпределение на благата), човекът практически излиза от обществото и отказва да работи за него и всеобщото благосъстояние.

Николай Бердяев правилно определя диктатурата на пролетариата като идеократична държава. Т. е. държава основана на идеи и подчиняваща цялото общество на определена идеология. Буржоазната държава се основава на закона и на институциите, създадени по невогото повеление и необходимост. Тя има зад себе си обаче капитала, на него служи и той я пази заради своя интерес. Тази държава овладява недоволствата и поставя народа в своя зависимост не само чрез законите и нормите, които е изработила, но като наема техния труд и практически купува всичко в тях: ум, съзнание, съвест, поведение, служение на идеи. Диктатурата на пролетариата няма тези възможности, макар че е в състояние да поддържа в продължение дори на десетилетия идеологическо напрежение, чрез което овладява цялото общество. Тя формира и внушава ентусиазъм, безкористие, всеотдайност, идолопоклонство, но не за дълго. Буржоазният човек не е в състояние вечно да бъде идеалист.

Историческият опит на социаизма показа, че той рухна, след като бе постигнал огромни икономически, политически и военни успехи (особено във Втората световна война), в невъзможността да постави икономиката си на нови релси и да премине успешно в информационната епоха. От тук започнаха и вътрешните му проблеми, разколебаването на вярата в идеологията и изобщо във възможностите му да осигури и гарантира онова, което идеологията му обещава. Системата се бюрократизира, комунстическата партия обсеби напълно държавата, ерозира я и я обезсили. Обществото, след като се деморализира, се демобилизира и рухна.

Социализмът не беше готов да понесе изпитанията на постмодерното време. То се оказа слабо тогава, когато би трябвало да обере плодовете на своя упорит политически труд. Но точно тогава се срина. Студената война го победи. Мнозина са убедени, че е завинаги и че социализмът изобщо няма бъдеще. И че Октомврийската революция е огромна историческа грешка, допусната от хора зли, жестоки и безсъвестни, вкарали заради авантюрата, на която се бяха отдали, целия свят в непосилни изпитания.

Историческият опит обаче трябва да се изучава, а не върху него да се изпълняват идеологически и пропагандни упражнения. Едно такова събития като Руската революция и особено резултатите и последиците от него не може да бъде оценявано с една-две думи. Защото то носи в себе си поуки, които сме длъжни да видим и се съобразим с тях.

Първата световна война, благодарение на която Руската революция ускори хода си и придоби нов характер, без да е насочена пряко срещу Русия, е поредният опит в противоробрството „Европа-Русия” да бъде разрушен руският свят, а Руската империя да се разпадне и прекрати съществуването си, за да се отслаби до минимум силата на Русия и Православието. Тази цел бе почти постигната през февруари 1917 г. Не е случайно, че Западът богати финансира Бялата армия и изобщо десните политически движения не защото воюват с болшевиките, а защото пощряват териториания разпад на държавата. Впрочем, голяма част от белия генаралитет преминава на страната на червените, когато виждат коварната роля, в която белите са впрегнати от Европа. По изчисления на руския военен историк А. Г. Кавтаридзе почти половината от офицерите и генералите от Генералния щаб на бялата армия преминават на страната на Червената. Установено е, че повече от два пъти броят на кадровите офицери от редовната руска армия воюващи на страната на болшевиките надвишава този на воюващите в бялата армия. Тези офицери не са болшевики и дори не симпатизират на болшевиките, но одобряват усилията и действията им да съхранят Русия. (Вж. Кавтаридзе А. Г. „Военные специалисты на службе Республики Советов 1917-1920 гг.”, М., 1988) Все повече изследователите днес открояват „заслугите” на руското масонство във Февруарската революция и в Гражданската война.

Можем да си представим какво би станало с Русия, ако разложителният процес не бе спрян от Октомврийската революция. Това е, така да се каже, нейният „цивилизационен принос” за запазване на цивилизационното многообразие в света.

В социално-икономически и политически план Октомври 1917 г. ускори и наложи индустриализирането на Русия, за да приключи започналата от Петър І руска буржоазна революция. Промени се структурата на обуржоазеното руско общество, което пък даде възможност да се извърши радикалната смяна на икономическата система и се установи нов тип политическа власт. Капиталистическата система бе силно разклатена и стана видно, че е наближил нейният край. Капитализмът изпадна от тогава в системна криза и макар все пак да победи социализма, по всичко личи, че няма да се съвземе. Октомври 1917 показа, че идва времето „след капитализма”, че то е неизбежно и че трябва да сме готови за него. Иначе е възможно да се повторят грешките от 70-годишното съществуване на социалистическата система.

С други думи, Руската революция, като всяка революция е край и начало, разрушение и съзидание.

Руската революция от 1917 г. искаше (и вярваше в това) да създаде Царството Божие на Земята. Тя се опита да установи едно ново християнство, но без Иисус Христос. Това е нейният най-голям грях и съблазън за всички, които тръгнаха след нея, следваха я, живееха и умираха заради нея. Но както стана дума и по-горе, тази революция е вдъхновена, идейно оправдана и ръководена от буржоазни хора. Подобни на тях, но не винаги и навсякъде, а и не в същата мяра са и участниците в нея. А бержоазният човек е отхвърлил Иисус Христос, религията, Църквата и християнските ценности, обявявайки ги дори за свои врагове. Модерната епоха навсякъде идва с обещанието, че ще установи най-сетне Царството Божие на земята и ще възвести веднъж за винаги равенство, справедливост, братство и солидарност.

Виждаме как са изпълнени тези обещания.

Днес е необходимо да се изучи историческият опит на руската революция – особено нейните грешки и причините социализмът да преживее толкова късо историческо време. Аз мисля, че нейното време не е приключило и че разрушително-съзидателната й сила ще се прояви отново – този път много по-успешно и за по-дълго от предишния…

(край)

Източник -