АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Масовите протести и демагогиите на прехода към капитализъм

Васил Проданов - 20 ноември 2018

През последните дни на масови протести недоверието и омразата към политиката и политиците у нас достигнаха равнища, непознати от 1934 г. и Деветнадесетомайския преврат насам. Либералната демокрация като цяло и нейните идеолози и изразители губят доверие. Вече повече от четвърт век политиците взаимно се обвиняват, че са корумпирани, мошеници, управляват ни чрез образи на врага. В резултат голямата част от българите  възприемат всички тях с омраза, като лъжците, довели до това състояние, като алчни некадърници. Майки и протестиращи разнасят тикви с надписи „политик“ или „депутат“. Както изглежда, политиците ни

 „вкупом непотребни станаха“

 Още при първия български капитализъм в края на ХIХ век Алеко Константинов описва в историите за Бай Ганьо демагогията като типична характеристика на ранните опити за въвеждане на либерална демокрация. Демагогия и мошеничество, които водят до поредица от преврати, въстания и конфликти. Сегашният преход към капитализъм, съчетан с либерална демокрация в България, в много по-висока степен води до такова усещане, защото е свързан с грабеж и разрушаване, с мимикрия на новопоявилите се „демократи“ и „европейци“.

В прехода към капитализъм у нас, скрит зад идеологическата мъгла „преход към демокрация“, първоначалното натрупване на капитала е всъщност първоначално разграбване и варварско унищожаване на вече създадения от социализма капитал. Това стана чрез непрестанна политическа демагогия и политически лъжи на партии, политици и нови либерални и „демократични“ идеолози,  които по този начин маскираха прехода към втория български капитализъм в неговата неолиберална и много по-зависима от външни сили версия.

Най-общо могат да се очертаят четири базисни форми на демагогията и лъжите, чрез които се реализира този процес. Първата от тях е

 субективната инструментална демагогия

Тя се проявява в разминаването между думи, обeщания, програми и реални действия, съзнателно предприемани от съответните хора и политически сили. Това е демагогията, която използват и Бай Ганьо, и всеки от онези западни политици, които днес наричат популисти. Говориш това, с което можеш да се харесаш на повече хора и да постигнеш определени резултати, независимо дали го смяташ за истинно или не.

Съвременният политически маркетинг и реклама са насочени именно към това – как  и какво да кажеш, за да привлечеш внимание и поддръжници. СДС например лъжеше през 1990 г., при изборите за Велико народно събрание, как като вземе властта, ще дава такива високи заплати на мъжете, че жените няма да има нужда да работят, ще си стоят вкъщи и ще гледат децата. Политически лидер на една друга партия написа книга, в която се обявяваше за „социалист“, а след това въведе данъчна система, по-дясна от тази на Рейгън и Тачър.

Вторият тип демагогия е

 субективната психоаналитично прикриваща демагогия

на човек, който иска да забрави и да се забрави определено минало, възприемано като срамно. Той го прикрива с реторика, чрез която обвинява другите за това, което някога сам е правил. Този тип демагогия можем да открием при масовата смяна на политически и идеологически идентичности по време на прехода към капитализма. Тя бе извършена както на колективно ниво ‒ от партии, приемащи  нови програми и действия, така и на индивидуално ниво ‒ от отделни хора.

България в това отношение е уникална страна в Източна Европа. В нея до 1989 г. има най-малко дисиденти, противопоставящи се на системата. Разпадането на социализма стана по външни геополитически причини, а не  от действията на вътрешни сили. Геополитическата промяна обаче се възприе най-бързо от политически хамелеони и плазмодии, които се преориентираха с огромна скорост от „верни на Априлската линия“ към „борци за демокрация“.

Най-скоростно го направиха предходни нагаждачи и подмазвачи, често пъти добрали се по този начин до много високи постове. В новата ситуация те рязко смениха ориентацията, партията или позицията си. Извърши се добре познатият в психоанализата процес на проекцията, при който за да скриеш нещо срамно от миналото си, го проектираш агресивно върху някой друг. Завършил си, например, в СССР и си преподавал научен комунизъм, но днес прикриваш това с краен антикомунизъм и русофобия. Бил си комсомолски секретар на гимназията, в която си учил, а днес разказваш как си бил „репресиран от комунистите“. Работил си в ЦК на ДКМС, а след 1989 г. се изявяваш като пещерен антикомунист по телевизиите.

Така в различни периоди след 1989 г. в Народното събрание попадаха стотици хора, преминали инструментално през няколко партии, говорещи различни неща според ситуацията, за да останат в политиката и да се възползват от келепира, който може да се измъкне чрез нея. Лидери на основни парламентарни партии са били преди членове или активисти на други партии. Били са членове на БКП, после ‒ „репресирани от комунистическия режим“ демократи, европейци и либерали, сега стават консерватори и патриоти. Въртят пръст и гледат накъде духа политическият вятър, за да изтичат в неговата посока.

Третият тип демагогия можем да наречем

 обективна демагогия

Тя е свързана с разминаванията между намерения и резултати, характерни за Хегеловата ирония на историята, и с това, че реализацията на едни или други идеи зависи от обстоятелствата, а не просто от намеренията на индивидите и групите. Тъй като обществото в условия на криза става силно неравновесна система, зависеща от малки и често случайни фактори,  особено в началните периоди на разпад на тази система се появяват голямо количество такива демагози, които се опитват да спечелят от очакваната промяна.

От тази гледна точка най-големият демагог на ХХ век е Михаил Горбачов, който обещаваше „повече демокрация, повече социализъм“, а резултатът е олигархичен и бандитски капитализъм. Обещаваше „свят без войни и насилие“, а се получи свят с войни и нарастващо насилие. Обещаваше „отказ от класови в полза на общочовешки ценности“, а т. нар. общочовешки ценности, обявени от един български „демократичен президент“ дори за „нов цивилизационен избор“, се оказаха идеологията на Вашингтонския консенсус, скрита зад фрази като „европейски ценности“, „евроатлантически ценности“, „нормална държава“.

У нас купища политици, самопокръстили се в „демократи“, ревяха „Времето е наше“, а времето се оказа на 1% най-богати и на новите господари на света. Обещаваха как в „демокрацията“ всичко ще зависи от всеки от нас, а се оказа, че зависи от една върхушка новобогаташи, от глобалния капитал, от външни сили и нови господари. Милиони българи се чувстват днес по-безсилни и нещастни от всякога преди това в предходното столетие. Мамеха ни, че като се „върне земята в реални граници“, българите ще станат „милионери“, но милионери станаха стотина агроолигарси, лапащи европейски фондове, а стотици хиляди работещи в кооперативните селски стопанства се превърнаха в скитници, бедняци, клошари, безработни у нас и по света. Лъгаха, че ни вкарват в божието царство на „демокрацията“, за да скрият прехода към капитализъм, при който първоначалното натрупване на капитала се превърна в най-големия грабеж в 1300-годишната българска история.

Четвъртият тип демагогия е

 виктимизираща и стигматизираща демагогия

Тя търси жертви и врагове, чрез които да обясни защо обещаното от политиците не се реализира. Глупакът Горбачов обяви, че навлизаме в свят, в който вече няма да има „образ на врага“, а всъщност преходът към капитализъм се превърна в масирано производство на всякакви врагове. И колкото повече ставаха разрушенията и грабежите на прехода към капитализъм, толкова по-виновни „комунисти“, „ченгета“ и „путинисти“ се намираха край нас.

Такава е тенденцията, която се налага от днешното хегемонно неолиберално идеологическо съзнание. За него всеки, който говори неща, несъответстващи на неолибералните идеологически догми, е популист, бълващ неистини и фалшиви новини, участник в хибридна война, оръдие на „антидемократичната пропаганда“ на Путин. Така пропагандно-идеологически еничари, които вземат стотици хиляди левове от чужди фондации и финансиращи структури на неолибералната пропаганда и агитация, правят маккартистки стигматизиращи списъци на медии и хора, които се разминават с ортодоксията и догмите на хегемонното неолиберално идеологическо съзнание. Опиташ ли се да излезеш от системата, независимо как ‒ надясно или наляво, ставаш „популист“, „антидемократ“, „комунист“. В неолибералните глави на „демократичните“ политици, идеолози и „експерти“ на прехода има една неолиберална истина, една посока на светлото неолиберално капиталистическо бъдеще и всичко друго е заклеймено.

Реставрацията на капитализма неизбежно доведе до разпадни процеси, при които всеки мрази всеки. Политическите нищожества, които с ревове „демокрация“ реставрираха капитализма, громейки лошия „комунизъм“, ни вкараха в един социално и морално разпадащ се свят, в който по всяка време можеш да бъдеш ограбен, измамен, пребит и убит.  В свят, в който всеки мрази всеки. В свят, в който дори ако направиш забележка на някого във влака, той може да извади нож и да те убие. Ако погледнеш някого на накриво, може да ти зашлеви шамар. Ако минаваш вечер по безлюдна улица, можеш да бъдеш нападнат, изнасилен, убит. Ако задминеш някого с колата си, той може да те настигне, спре и пребие.

Лъжат те по телевизора, по телефона, в магазина. Мразят те в реалното и във виртуално пространство все по-нарастващо количество хейтъри. Насилието и омразата са всекидневие, родено от варварското унищожаване на съграденото при социализма и от безбройните политически лъжи при първоначалното разграбване на капитала в България.

В същото време в глобален план неолибералните „истини“ и техните политически и пропагандни глашатаи се ползват с все по-малко доверие. Техният ментор и работодател Джордж Сорос днес е един от най-ненавижданите в света. Нарастват конфликтите от всякакъв род, навсякъде по света се засилва поляризацията на отношенията между политическите сили и взаимните обвинения в лъжа, фалшиви новини, демагогия, корупция, заговор на всякакви вътрешни и външни врагове.

Демагогският свят на неолибералния капитализъм се тресе от противоречия и демагогията не отслабва, а се проявява вече не само в либерални, но и в различни консервативни и популистки версии. Затова и доверието към политици, съдебна власт, политически институции, медии ‒ от САЩ през Великобритания и Германия до България ‒ е стигнало днес историческия си минимум, а либералната демокрация се проявява във все по-олигархични, нелиберални и милитаристични версии, допълнително усилващи всички конфликти и противоречия. Хората не вярват на политици, не вярват на либералната демокрация, не вярват на системата, в която са вкарани. Затова и говорят за „смяна на системата“. Затова и в условията на либерална демокрация и клептократски капитализъм все повече и по-масово политиците

 „вкупом непотребни ще стават“

 И не само у нас. Нарастваща част от политиците стават „непотребни“ и в други части на света. В Америка на Тръмп американци ненавиждат американци в мащаби, невиждани от времето на Гражданската война там. Във Франция Макрон още от началото на мандата си е с исторически ниско доверие, сравнимо с това на неговия предходник Оланд. В Германия Меркел безславно си отива, а „системните“ християндемократи и социалдемократи са на исторически ниски нива на доверие и подкрепа от Втората световна война насам. Така е и у нас, с днешните версии на Алеко Константиновия Бай Ганьо и байганьовщината, разрушили социализма и осигурили първоначалното не натрупване, а разграбване на капитала при прехода към капитализъм.

 

Васил Проданов е член-кореспондент на БАН, професор, доктор на философските науки. Дългогодишен директор на Института за философски изследвания към БАН. В момента е преподавател в УНСС. Автор на 21 книги и стотици научни публикации в България, САЩ, Русия, Германия, Франция, Испания, Холандия, Полша и много други страни. За контакт: vprodanov@hotmail.com