АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Природа, общество и икономика: пропорционалност на развитието (втора част)

Боян Дуранкев - 09 декември 2018

Ако искате картина на бъдещето, представете си ботуш, който стъпва върху човешко лице и остава там завинаги.    Джордж Оруел

1.2. Равновесие и устойчивост

От гледна точка на теорията на системите въпросът за равновесието и устойчивостта на глобалната система е в значителна степен опростен.

Исторически погледнато, теорията за равновесните системи възниква през ХVII век в социалните науки. Частично този въпрос се третира в трудовете на Спиноза, Хобс и Лайбниц. Разглеждайки социалните проблеми от позицията на „социалната физика”, мислителите от тази епоха са търсели разрешение на обществените проблеми във формирането на равновесие между различните части на обществото, напомнящо равновесието във физически смисъл. По-разгърнато тази теория е намерила място в трудовете на Фурие един век по-късно. На базата на открити от него начини на изчисляване на равновесието и хармонизирането на страстите той е направил опит да създаде истински план за изграждане на идеалното човешко общество. По-същественото в случая е, че Фурие пръв разгледа идеята за равновесието като универсална.

През втората половина на ХIХ век идеята за равновесието на системите е изследвана от социолозите-позитивисти. В началото на ХХ век теорията за равновесието търпи позитивни изменения под влияние на развитието на другите науки. Равновесието се третира все повече не във физическия му смисъл, а като принцип на развитие на живите организми, където то се обезпечава за сметка на сложни процеси на вътрешно регулиране. Опит за извеждане на „завършен” вид теорията за равновесието получава в изследванията на представителите на структурно-функционалния анализ. Без да се приема за най-съществена, теорията за равновесието играе днес важна роля при изучаването на сложните динамични системи. На нейна основа може да се обяснят някои от съществените изменения в глобалната система.

Глобалната система се намира в динамично равновесно състояние, ако външните фактори, изменението на вътрешните й елементи и на връзките между тях (преки и косвени) и в тях не водят до сривове в системата, елементите поотделно или връзките между тях и в тях за един продължителен период от време. Ако или периодът е кратък, или има минимални сривове в елементите чрез връзките между тях (преки и косвени) и в тях, но те не нарушават развитието на системата като цяло, равновесието е статично.

Глобалната система е в неравновесно състояние, ако измененията в някой от елементите й или във връзките между тях и в тях са заплаха за съхранението на хомогенността й. Едно голямо земетресение може да предизвика съществени и драматични разрушения, причиняващи много смърт. Но системата сравнително бързо ще може да се възстанови, макар и с многочислени жертви. Използването на атомни бомби ще има по-малко влияние върху геосферата, отколкото земетресението, но ще разруши съществени елементи на културата, икономиката и биосферата, които могат да унищожат глобалната система.

Ако глобалната система се намира в динамично равновесно състояние, при което човечеството действа целесъобразно и организирано – или като не вреди, или като подпомага развитието на останалите системи, развитието на системата в цялост е устойчиво ens reale. Обратно, устойчиво развитие не е възможно без целесъобразна и планомерната човешка дейност, изхождайки от осъзнатата необходимост.

В тесен смисъл, общество в „устойчиво равновесие” е онова, което „при изменящите се вътрешни и външни условия е в състояние да постига винаги ново, задоволително равновесие както вътре в себе си, така и в отношенията си към цялостната жизнена среда”  (1).

1.3. Развитие на системите „природа – общество – икономика“

От позициите на равновесието и устойчивостта е възможно да се изведе развитието. Въпреки безспорния напредък на философията, социалните науки и икономическата наука, не е лишен от основания въпросът съществува ли точна дефиниция на понятието системно развитие? Именно в тази област дискусията продължава да е особено ожесточена.

Във философски смисъл развитието представлява закономерно, целенасочено и необратимо изменение на материалните и идеалните системи, подчинено на обща главна цел. В резултат на развитието възникват нови качествени състояния на системите, които се изразяват в промени на съставите и структурите. Благодарение на него възникват нови качествени състояния, които променят и системите, и околната им среда. Твърди се, че развитието е едно от всеобщите свойства на материята.

От гледна точка на глобалната система обаче нещата се усложняват. Възможно ли е една или няколко подсистеми на глобалната система да се развиват прогресивно, а тя – като цяло – да се характеризира с обратния процес? Къде са границите на негативните промени? Възможно ли е, по-нататък, измененията в „пласт-майка” да предизвикат развитие в дъщерен пласт? Предизвикват ли дъщерните пластове развитие на „майките”? Кои са мярата, критерият и показателите за развитие?

От развитието на човечеството и особено през последните столетия – със съществените количествени и качествени натрупвания в икономиката и културата – е прието да се счита, че каквото е добро за човечеството, по всяка вероятност е ако не също добро, то поне приемливо за другите „светове”. Развитието се прие като единствена привилегия (и преимущество!) на човека. Освен това, всяко изменение в техниката, обществения живот и в личните дела днес все по-често се тълкува като линейно развитие. Често това става за самооправдание на целенасочените действия или бездействия, но даже и тогава „позитивизмът на развитието” се приема като неоспорим факт. „Човешкото” стана синоним на развитието, който постепенно започна да го измества.

Отклоненията от доктринерското разбиране за развитието като непрекъснат праволинеен процес, за еволюцията и революцията, могат да бъдат свързани преди всичко с научните изследвания на Хегел, Енгелс, Маркс и Ленин. Великата основна мисъл, че светът се състои не от готови, завършени предмети, а представлява съвкупност от процеси, в които предметите изглеждащи неизменни, тъй както и техните мисловни отражения в нашата глава, понятията, се намират в непрекъснато изменение, ту възникват, ту се унищожават – тази мисъл на Хегел е вече неоспорима. Диалектиката доказа, че „няма нищо веднъж завинаги установено, безусловно, свято. Върху всичко и във всичко тя вижда печата на неизбежния упадък и пред нея не може да устои нищо освен непрекъснатия процес на възникването и унищожението, на безкрайното издигане от низшето към висшето”  (2). Според Ленин, съществува „развитие, което като че ли повтаря прекрачените стъпала, но ги повтаря по-иначе, на по-висока база („отрицание на отрицанието”), развитие, така да се каже, по спирала, а не по права линия; – развитие скокообразно, катастрофално, революционно; – ”прекъсвания на постепенността”; – превръщане на количеството в качество; – вътрешни импулси за развитие, произтичащи от противоречието, от сблъскването на различните сили и тенденции, които действат върху дадено тяло или в границите на дадено явление, или вътре в дадено общество;”  (3), което е съществена крачка в посока към системния подход. Още по-точно е известното му изказване за развитието като „най-тясна, неразривна връзка между всички страни на всяко явление, връзка, която дава единен, закономерен световен процес на движението”  (4).

Тези нови тези за развитието – „непрекъснатото изменение, ту възникване, ту унищожаване”, като по „спирала”, като „отрицание на отрицанието”, като „люлеене” на глобалната система, внасят съществени промени в теорията за развитието. В тях не всичко е развиващо се напред, възможно е развитието на системите (казано на съвременен език) да е действително спираловидно, да е свързано с възникването на нови пластове-системи или с тяхното унищожение. Бебето се развива в млад и здрав човек, но и последният „се развива” в старец. Развитието в смисъла на диалектическата философия, както и в смисъла на теорията за системите, е най-малкото двузначно – положително и отрицателно – спрямо себе си или спрямо околната среда. Още по-точно, то е n-мерно, където n клони към безкрайност.

Натрупването на все повече факти за измененията в глобалната система обаче предизвика мощна скептична вълна. Тя беше или прикрито песимистична, подсказваща възникването на „огромни вълни на упадък”, или открито песимистична, изразяваща се в „праволинейната деградация” на общество, природа и т.н.

Реалистичната традиция, базираща се върху диалектиката и теорията за системите е също категорична – процесите и явленията са едновременни (в исторически дълъг период от време) или разновременни (в кратък отрязък от време) – когато една промяна в дадена система предизвиква множество промени вътре в нея и в околната й среда, но и в двата случая – взаимосвързани.

От тази гледна точка развитието на глобалната система е свързано и с общи (универсални), и със специфични промени на възникване и унищожаване на елементи на подсистемите. За съхраняването на системата в цялост обаче е необходимо развитието на всяка система  да е условие за развитие на останалите, както и обратното. По този начин човечеството се оказва в пресата на измененията на останалите пластове, неговото развитие е продукт на развитието и на другите, но и то самото е причина за изменението на останалите.

Разбира се, желателно би било цялото човешко и глобално развитие да е прогресивно, но ако е такова, то ще е действителното (макар и желано) отрицание на диалектическата философия и на теорията за сложните системи. Впрочем, именно системният подход допуска в един единствен случай този вариант, следователно и той е допустим, но само за исторически определен период.

И ако развитието е многопосочно, то прогресът е строго еднопосочен, макар и неправолинеен. Още от времето на древния Рим под „progressus” се разбира само движението напред. При него заден ход няма. Но от гледна точка на развитието прогресът дава на много процеси и явления „заден ход”, регрес.

Прогресът представлява желано, направлявано, организирано развитие на човека, социалните групи, обществото и човечеството като цяло. Разбира се, прогресът не е продукт на теодицията или само на разума – за неговата проява са необходими много други елементи на развитието. Но той е пряко свързан с оценъчни критерии на основа на целите, стремежите и идеалите на хората. Именно по тази причина прогресът може да забави, спре или върне позитивното развитие на глобалната система.

Стандартното понятие за прогрес – в смисъла на западноевропейската традиция – е свързано с няколко специфични особености. От една страна, с вярата за Бога-творец, създаващ един добър свят; от друга страна, с развитието на естествените науки (особено след откритията на Галилей, Нютон и Дарвин); от трета страна, с неоспоримостта на принципите за свободата на личността и демократичността на общественото управление (последователно развивани от Адам Смит, Огюст Конт, Карл Маркс и т.н.). Тези специфики навеждат европейските философи до мисълта, че колелото на историята не може да бъде спряно, следователно прегради за прогреса и развитието не може да има.

Според Режи Дебре  (5) идеята за „прогрес” е една от най-красивите емблеми на онова, което днес се нарича „идеология”  (6). Според него, илюзията и заблуждението се крепят на смесването на два вида темпоралност: кумулативното време на „научно-техническото развитие”, което се отличава с линейна еволюция към постоянно обновление, и репетитивното време на политико-символната вселена. В единия случай се внасят последователни и все по-успешни решения за количествено определими проблеми; в другия – при всяко поколение се открива, че съществуват проблеми без окончателни решения.

Техническият прогрес е еднопосочен, а социалният прогрес е базиран на повторяемост, т.е. не е „чиста форма на прогрес”. Самолетът ни премества хиляди пъти по-бързо, отколкото една колесница, компютърът е многократен напредък над сметалото, но Михаил Горбачов не е личност, превъзхождаща нравствено хиляда пъти Исус Христос, както и многочислените книги на Дж. Х. Чейс не са многократно извисени над малочислените произведения на Омир. В техническия и научния инструментариум, твърди Дебре, има едно „преди” и едно „след”, обективни и поддаващи се на проверка; във формите на надмощие на човека има само субективни и обратими „преди” и „след”. Техниките са еднородни, но културите са различни.

Освен всичко друго, различните народи, различните групи в тези народи и различните индивиди в тези групи живеят в едно и също календарно време, но личните им часовници сочат различни етапи на развитие. В някои отношения те са в процес на дезинтегриране и разпадане  (7). Гражданинът на Монте Карло едва ли страда душевно от глада в Руанда или изпитва удоволствие от демократизацията на България. Гражданинът на Ангола едва ли се вълнува от проблемите на бездомните кучета в София или от автомобилното задръстване в Лос Анжелос.

Но не „разликите в скоростта” на движение са основата на различията. Съществените различия идват от гледна точка и на посоката на движенията, и на последователността на етапите, и на индивидуализирането (или „национализирането”) на разбиранията за прогрес. Днес може определено да се твърди, че хомогенността на човечеството просто е разрушена. Не е случайно разделянето на „първи свят”, „втори свят”, „трети свят” и „четвърти свят”. Изглежда, че понятието „прогрес” има най-малко четири смисъла. Всъщност пред всички страни стоят общи проблеми, но в различни съотношения.

Идеолозите на прогреса смятаха, че човешката история е универсална. От само себе си се подразбираше, че човешкият дух е единен (Кондорсе) и че човешкият род е един единствен народ (Конт). Хомогенността на територията и рода би следвало да предизвика единство на хомогенната история. Всъщност отдалечеността – и териториална, и темпорална (от гледна точка на етапите) и културна – създаде много светове върху единната Земя. Но не това е най-лошото. Най-неблагоприятното явление през последните столетие е поведението на „силните светове”, които се стараят да наложат своя модел и в останалите светове изхождайки от мита, че силата е равнозначна на съвършенство. Всъщност съвършенството трябва да е силата, но не е.

Същевременно на Юг идеята за развитието, прогреса и универсалността играе ролята на движеща сила, докато на Север идеята за прогреса постепенно отстъпва на идеята за частичните и постепенните подобрения. Скептицизмът по отношение на прогреса е привилегия на тези, които са се ползвали от него („анонс на по-лошото”, по думите на Кундера), докато идеята за прогреса е жизнено необходима за онези, които не са се ползвали от него. Но каква полза може да извлече светът от една жива метафора, която, пренесена в друго общество, се сковава идеологически? Защото „всяка идеология е са по себе си противоречие и отричане на безграничната новаторска и преобразуваща роля на човешка сила, която намира израз и в самото понятие за прогрес”  (8).

На тази основа единствената алтернатива на мита за прогреса и по-доброто бъдеще остава борбата срещу по-лошата действителност. Не е ли по-добре, ако всички народи насърчават своята метафора?

Нещата ще заемат естествените си места, ако акцентът бъде пренесен от количеството върху качеството (без да се подценява значението на количеството).

Общочовешкият прогрес означава постъпателно движение напред, развитие (еволюционно и революционно изменение) на всички жители на планетата Земя – и в количествено, и в качествено отношение, нарастване на тяхната хомогенност, социалност и култура. Общочовешкото означава прогресът да бъде „достатъчно достъпен” за всички. Очевидно е, че от тази гледна точка днес хората се намират в преддверието на общочовешкото, сплотяващото и обединяващото. 100 000-те години човешка история не са могли да заличат изцяло принципа на естествения подбор. Той действа, но се проявява по по-цивилизован начин. Нещо повече – за силните този принцип е още по-изгоден. По тази причина нито слабите страни и групи могат да бъдат доволни, нито силните страни и групи – спокойни. Колкото повече нараства напрежението между тях, толкова по-интензивно ще бъде търсенето на пътища към общочовешкото. Обратно, ако тази обективна необходимост не бъде удовлетворена, човечеството може да поеме завинаги „към вечния мир”.

Но развитието не търпи само прогрес или само регрес.

И така, равновесието в глобалната система може да бъде динамично и устойчиво, да търпи непрестанно развитие и да се базира на прогреса ad infinitum. Но то може и да бъде статично и неустойчиво – отново като израз на процесът на развитието и даже като проява на прогреса.

1.4. Съвременните глобални проблеми

Горните разсъждения позволяват да бъдат изведени основните причини за съществуването на глобалните проблеми, а също и възможните пътища за тяхното развитие.

Изследването на глобалните проблеми е породило определения, които по численост многократно надминават самите проблеми. В общия случай се изтъква, че става дума за глобални проблеми, които имат планетарен характер и безпрецедентни мащаби, далеч надхвърлящи рамките на всяка една страна. Те са проблеми от гледна точка на сегашното състояние и съществуването на човечеството като цяло, като не е възможно да бъдат решени единствено с усилията на една страна или за няколко години. Глобалните проблеми са породени както от действието на човечеството, така и от външни фактори. Някои от тях могат, следователно, да бъдат решени (във философския смисъл на това понятие).

Взаимната обусловеност и комплексният им характер разкриват, че те не могат да бъдат решени изолирано един от друг или само с помощта на един клон от науката. За тяхното решаване са необходими интердисциплинарни изследвания и системен подход.

Глобални проблеми е по-широко понятие от глобални проблеми на съвременността, подчертават мнозина изследователи. В последното се влага съдържание, отнасящо се до най-изострените глобални проблеми в определен период от време.

Може да бъде прието, следователно, че глобални проблеми са всички проблеми, които засягат динамичното равновесно състояние на глобалната система и нейната устойчивост, както и развитието и прогресът на човечеството като цяло.

Кои са съвременните глобални проблеми?

Отговорът е стандартен – колкото са изследователите, толкова са и вариантите за класификация на глобалните проблеми.

Известните Х. Кан и Дж. Филпс извеждат 19 глобални проблеми, от които 9 са приети за главни  (9). Една по-скромна класификация предлага английският икономист Р. Хигинс: пренаселеността, гладът, недостигът на ресурси, замърсяването на околната среда, злоупотребата в областта на използването на ядрената енергия, неконтролируемото развитие на науката и техниката, свойствата на човешката природа  (10).

В повечето изследвания върху глобалните проблеми на първо място се започва с разглеждането на проблемите на природната система. Действително, исторически тя възниква преди демографската система. Но именно развитието на демографската система е както основа за разглеждането на бъдещото развитие на природната система, така също и критерий за разрешаването на глобалните проблеми. Homo mensura omnium rerum.

На фона на горното заключение съвременните глобални проблеми – разгледани в система – са:

  1. Растежът на населението. Демографските проблеми са тези, които, ако не се базират върху стабилното и изпреварващо развитие на икономиката и културата, представляват най-съществена заплаха за устойчивото развитие. Това е глобален проблем № 1, оценен на фона на съвременността. Сам по себе си растежът на население не изглежда проблем, но чрез връзката си с нарастването на потреблението на един „планетарен“ човек икономически може да застраши природната система.
  2. Икономическата динамика. Демографските проблеми не могат да бъдат решени, от гледна точка на задоволяване нуждите и потребностите на нарастващото човечество, ако не са съпроводени от паралелно устойчиво развитие на икономиката. Демографските проблеми, от тези позиции, прерастват в икономически.
  3. Развитието на науката. Без изпреварващо развитие на науката, без откриване на нови начини на придобиване на енергия, без системно координиране на творчеството и знанията на милиардите земни граждани, бъдещето е немислимо.
  4. Развитието на културата. Едно по-спокойно икономическо развитие при по-висока динамика на населението е възможно само при чувствително по-ускорено развитие на културата. От тези позиции демографските и икономическите проблеми прерастват в културни.
  5. Лимитираното изменение в екосферата и геосферата. Натискът към основният източник на икономическите ресурси – Земята не може да е безграничен. Както вече бе посочено, по-долните пластове лимитират развитието на по-горните. Същевременно природата не притежава шлюзове, които да затваря по необходимост. Човечеството е „мениджърът“, който е принуден да се грижи за устойчивото развитие на своя базис. Обратно, ако то не се съобразява с тази обективна необходимост, финалните резултати за него ще бъдат минорни.
  6. Вътрешните държавни отношения и правата на човека. Постигането на устойчиво глобално развитие е цел на целокупното човечество. Същевременно то е средство да бъдат решени проблемите на всеки човек и на всяка държава, що се отнася до нарастване на възможностите за тяхното развитие. По този начин глобалните проблеми придобиват индивидуално, локално и темпорално измерение.

7.Международните отношения и външната политика на държавите. Междинните „посреднически” отношения днес в много случаи са спирачка за решаване на част от глобалните проблеми. Самото усложняване на проблемите по всяка вероятност ще подейства стимулиращо за развитието на междудържавните и междублоковите отношения, но и тук автоматизмът е изключен.

8.Координацията в развитието на глобалната система. Крахът на авторегулационните механизми като средство за решаване на проблемите на глобалната система поставя на дневен ред въпроса за глобалното регулиране и на първо място проблемът за координацията на усилията. Възможно ли е да бъде намерено решение, благоприятно за развитието на всички пластове?

  1. Намирането на чужди цивилизации. Човечеството се чувства „самотно”. Намирането на друга или други цивилизации в космоса би спомогнало, както се приема, да се решат много от техническите и социалните проблеми, подобно на начините, по които се очаква да са ги решили по-висшите цивилизации. Търсенето на себеподобни обаче продължава повече от два века.

Всеки от глобалните проблеми има отношение към всички останали. Тяхната взаимозависимост предполага, че не е възможно те да бъдат решавани един по един, а само един чрез друг. Този проблем се изразява от Печеи така: „Всеки проблем е свързан поотделно с всички останали и всяко очевидно решение на даден проблем може да затрудни или да усложни решението на други. Към нито един от тези проблеми не може да се подхожда с линейните и последователни модели на миналото”  (11). Покойният еколог Бъгминстър Фулър е формулирал този проблем, прибягвайки до една образност: „Ние не ще бъдем в състояние да управляваме нашия космически кораб „Земя” вече в близко бъдеще, ако не започнем да гледаме на него като на едно неделимо цяло и не осъзнаем, че съдбата на всички ни е една”  (12). Принципът на йерархията или на съподчинеността на глобалните проблеми съвсем не се свежда към формалната им научна класификация, а до сложното им отношение един към друг и един чрез друг.

(1) Печеи, А., Качеството човек. С., 1987, с. 208-209.

(2) К. Маркс и Ф. Енгелс. Съч., Т. 21, с. 299, 274, 299.

(3) Ленин, В.И., Събрани съчинения, С., 1981, Т. 26, с. 52-53.

(4) Пак там, с. 53.

(5) Режи Дебре – известният френски философ изрази своите мисли в двата си основни труда „Критика на политическия разум” (1983) и „Държавата-прелъстителка” (1992).

(6) Дебре, Р., Митът на Запада. Сп. Куриер на ЮНЕСКО, 1994, Бр. 1.

(7) В този смисъл някои от системите са в процес на разпадане.

(8) Бурстин, Д.Дж., Всеки със своята метафора. Сп. „Куриер на ЮНЕСКО“, 1994, Бр. 1, с. 14.

(9) Kahn, H., Pheelps, J., The Economic Present and Future. The Futurist, 1979, v. 13, № 3.

(10) Higgins, R., The Seventh Enemy: The Human Factor in the Global Crisis. L., 1978, p. 274.

(11) Печеи А. Качеството човек. С., 1987, с. 93.

(12) Земята и нейната енергия. Спектър, 1989, бр. 67, с 10.

(следва)

Сп. „Политически хоризонти“, 2018 г., бр. 6

Боян Дуранкев е български икономист, специалист по маркетинг и стратегическо планиране. Роден е на 2 май 1951 г. в София. През 1980 година завършва специалност социално-икономическо планиране в Университета за национално и световно стопанство, където продължава неговата академична и научна кариера. Специализирал е в САЩ и Германия. През 1989 г. придобива степента доктор по икономика, през 1994 г. става доцент, а…