АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Природа, общество и икономика: пропорционалност на развитието (трета част)

Боян Дуранкев - 10 декември 2018

Ако искате картина на бъдещето, представете си ботуш, който стъпва върху човешко лице и остава там завинаги.  Джордж Оруел

2.Глобалните проблеми на взаимоотношението „природа – общество – икономика“

2.1. Осъзнаване на необходимостта от глобални промени

Обективното съществуване на глобалните проблеми, пред които е изправено човечеството, е обусловило необходимостта от създаването и наличието на многобройни анализи, предсказания, хипотези, прогнози и проекти.

В интерес на истината, опити за взиране в бъдещето и дори проекти за глобални промени има и в предходните векове. По своя характер обаче те неизменно са били предсказания или за „златен век”, или за „края на света”. Съществена промяна настъпва през ХVI-ХVIII век, когато се установява епохата на Възраждането и Просвещението. Наблюдава се, макар и идиличен от съвременна гледна точка, преход от предсказания към прогнози и даже към проекти за бъдещето. Трудовете на Т. Мор, Т. Кампанела, Х. Мелие и другите утописти просто не се вписват в старата логика на предсказанията. В тях няма нито очертаване на златен век, нито апокалиптични картини на края на света. Макар и незрели те са по същество първите наистина глобални виждания за позитивна промяна на човечеството.

В края на ХVIII и през ХIХ век утопиите придобиват все повече социално звучене. Проектите на А. Сен-Симон, Ш. Фурие и Р. Оуен прерастват в експериментални планове, макар и с минорни финали. Крупен принос в това отношение има един Имануел Кант. Развитието на философията на историята от Фихте, Шелинг и Хегел прави следващите сценарии с по-реалистични тонове. Свой принос за обясняването на историята дават К. Маркс и Ф. Енгелс. За разлика от много други обаче те не оставят проекти за бъдещето. Самият Енгелс преди повече от 100 години пише: „Ние сме привърженици на постоянното, непрекъснатото развитие и нямаме намерения да диктуваме на човечеството някакви окончателни закони. Предварително готови мнения относно подробностите на организацията на бъдещето общество? Вие няма да намерите у нас и намек за такова нещо”  (1). За него обаче е пределно ясно, че „светът представлява единна система, т.е. свързано цяло, но познанието на тази система предполага познаване на цялата природа и история”  (2).

Развитие получи и специалната литература по тези въпроси. Към най-значителните произведения можем да отнесем трудовете на А. Лоу „Бъдещето” (1925 г.) и „Науката гледа напред” (1943 г.), К. Циолковски – „Бъдещето на Земята и на човечеството” (1928 г.), Ф. Джибос – „След утре” (1928 г.), Ърл Биркенхед – „Светът в 2030 година” (1930 г.), Х. Уелс – „Трудът, благосъстоянието и щастието на човечеството” (1932 г.), „Съдбата на Homo sapiens” (1939 г.), „Новият световен ред” (1940 г.), „Разумът при своите граници” (1945 г.), Ж. Фурастие – „История на бъдещето” (1956 г.), „Цивилизацията на 1995 г.” (1974 г.), Дж. Томсън – „Предвидимото бъдеще” (1955 г.) и др. И ако за проектите от началото на ХХ век е характерен безкрайният оптимизъм, то за тези, създадени през средата на века е очевиден песимизмът, повлиян от хитлеризма и сталинизма.

След 50-те години на ХХ век настъпи истински бум на хипотезите и прогнозите. Наред с методологията, определен напредък отбеляза и методиката на научно изследване. Съзнателно се въздържаме от позовавания – за една елементарна библиографска справка за най-съществените трудове са необходими поне няколко тома. На базата на все по-строг научен анализ възникнаха няколко водещи концепции. Някои от тях остават и до днес класически – работите на У. Ростоу – „Стадии на икономическия растеж” (1960 г.), Р. Арон – „18 лекции за индустриалното общество” (1962 г.) и „Три очерка за индустриалната епоха” (1966 г.), Дж. К. Голбрейт – „Новото индустриално общество” (1967 г.), Х. Кан и Н. Винер – „2000 година” (1967 г.), Даниел Бел – „Към 2000 година” (1968 г.) и „Настъплението на постиндустриалното общество” (1973 г.), Г. Шахназаров – „Социализмът и бъдещето” (1983 г.), Е. Матеев – „Структура и управление на икономическата система” (1987 г.) и много други.

60-те и 70-те години на ХХ век са характерни с технологическата, екологическата и социалната „вълна”. Възникват първите по-съществени футурологични и изследователски организации. Тези тенденции са добре уловени от А. Тофлър в знаменитите му „Шок от бъдещето” (1970 г.), „Екоспазъм” (1975 г.) и „Третата вълна” (1980 г.).

Що се отнася до времевия хоризонт на футурологичните търсения, обикновено се визира или 2000 г., или края на ХХI век. Малко са онези, които дръзват да надникнат още по-далеч като Б. Беквит с книгата си „Следващите 500 години”, Чарлс Х. Дарвин (внукът на великия естествоизпитател) със „Следващите милион години” или К. Брукс с климатичната си прогноза за следващите 250 милиона години.

Разбира се, има и песимисти, които не смятат, че е необходимо да бъде насочвано бъдещето. Т.напр. философът Р. Хайлбронер в книгата си „Перспективите на човечеството за бъдещето”  (3), размишлява по следния начин: „Хиляда години – това е невъобразимо отдалечено бъдеще. Даже столетието твърде много превъзхожда силата на нашето реално въображение. Към 2075 г. аз, вероятно, ще бъда мъртъв вече три четвърти от столетието. Моите деца също, вероятно, ще умрат, а моите внуци, ако имам такива, ще изпаднат в старческо слабоумие. Какво тогава ме интересува, какъв ще бъде живота през 2075, да не говорим за 3075 г.? За какво да пресмятам, как да повлияя на събитията, които ще имат смисъл за мен не повече от смисъла 75 години след моята смърт, отколкото върху тези, които са се случили 75 години преди моето раждане?”. Хайлбронер е убеден, че няма никакви разумни доводи в полза на грижите за нашите потомци  (4). Формулата „След нас и потоп”, след като е апробирана хилядолетия, остава с неизменно въздействие за голяма част от човечеството.

Съществуват и абсолютни песимисти, като Карл Попър, които са на мнение, че „не е възможно да се предскаже рационално ходът на историята”  (5).

Върху тази продуктивна база и нейното пълно отрицание лягат първите глобални анализи, прогнози, хипотези и стратегически проекти.

2.2. Глобалните анализи, утопии, хипотези, прогнози и проекти.

И така, много са причините, а не са по-малко и начините, за да се надникне в бъдещето. Да направим опит за групиране на опитите.

Първият начин, това е утопическият, при който се извършва мисловна конструкция на желаното бъдеще – или далече във времето (напред, както в Утопия, или назад, както в Атлантида), или далече в пространството (на планетата MNZ17,3), или и двете заедно. Общото, което обединява утопиите, е че те се стремят да покажат свят, в който цари глобална (и най вече социална) хармония. Авторите им се опират или на вяра, или на някаква степен на научни (според силите си) разчети. Да подчертаем – утопиите притежават известен процент вероятност за сбъдване от позициите на бъдещето. Те са коренно различни, например, от приказните светове на „Междузвездни войни”.

Вторият начин, това е хипотетичният. При него бъдещето се очертава по пътя на разработката на някаква частна хипотеза, разкривайки един от възможните варианти на развитие на историческия процес. За разлика от утопиите, хипотезите за бъдещето – най-често – играят ролята на предупреждения. Да си спомним Джордж Оруел с неговата „1984”, Олдъс Хъксли с „Прекрасния нов свят”, Рей Бредбъри с „451 по Фаренхайм” или Стивън Кинг с „Бягащият мъж”. При тях обществото – съответно комунистическо или капиталистическо – бе достигнало до катастрофални последици за хората. Станислав Лем със „Завръщане от звездите” и Пиер Бел с „Планетата на маймуните” отправиха предупреждение за абсолютизирането на техническия прогрес. Подобна задача целеше и филмът „Терминатор”. На свой ред, мъчително умиращата планета Земя в резултат на екологическото й опустошение е винаги свежа тема за стотици писатели. Накрая, сериозно предупреждение за хипотетичното развитие на международните отношения се представи от авторите на филма „На другия ден”. И все пак, правилото има и изключения – съществуват и предупреждения за възможността от едно по-добро бъдеще. Подобни варианти представят мнозина, тръгвайки от Жул Верн и стигайки до Иван Ефремов  (6).

Третият начин, това е прогностичният. При него предвижданията се основават на задълбочени изследвания върху развитието на историческия прогрес, върху причинно-следствените връзки. От само себе си си разбира, че прогнозите са многовариантни и почиват върху задълбочени научни анализи.

Диференцират се два типа прогнози.

Генетическите прогнози разкриват, какво би се случило в бъдещето, ако при него продължат развитието си тенденциите от миналото. Те отговорят на въпроса „ако до днес е така и ако така продължава, то може да се очаква това и това”. Обратно, нормативните прогнози се стремят да покажат, какво е необходимо да се направи в настоящето, за да се получи желаното бъдеще. При тях постановката на въпроса е друга – „ако искаме такова и такова бъдеще, то от днес трябва да започнем да вършим точно това и това”. Разбира се, и при единия, и при другия случай става дума за вероятни събития, без за тяхното сбъдване да е изискват усилия.

И трите вида изследвания на бъдещето свършват с описание на резултатите. Те нямат по-амбициозни цели. Този им характер съвсем не означава, че човечеството няма полза от утопии, хипотези и прогнози. Винаги картината на предстоящото утре е предизвиквала именно днес мисловните процеси на учени и политици. Те – утопиите, прогнозите и хипотезите – искаме или не, влияят върху предстоящото утре.

Но тяхната цел неизменно е показване на настъпващото утре, а не предизвикване на точно определено състояние на това утре. Човешката природа обаче е такава, че не се задоволява само с констатации. Човек не само си обяснява света, но и непрестанно го променя, изхождайки именно от желаното си утре. Там, където завършват прогнозите, започват проектите и плановете.

За съвременните изследвания на бъдещето са характерни: първо, убеждение, че бъдещето не трябва просто да се предсказва, а трябва и да се създава; второ, признаване многовариантността на развоя на събитията; трето, разбиране на важността от познаване на историческата причинност, разработка на методологически подходи и стратегии за „целенасочване на социалната активност”; четвърто, утвърждаване значимостта на интердисциплинарните изследвания и разбиране комплексното въздействие на съвременните социални сили. Френският специалист в областта на моделирането на икономическото и политическото развитие Ф. Баре отива още по-далеч: „Необходимо е да се измисли друго бъдеще. Само науката за прогнозирането не е достатъчна. Тук е нужна друга сила – народ, преминал в движение”  (7).

Ролята на проектите е да укажат, изхождайки от тенденциите на миналото и параметрите на Status Quo-то, на базата на причинно-следствените връзки (характерни за сложните системи), какво най-общо трябва да се направи, или за да се избегне едно по-нежелано бъдеще, или за да се постигне един по-желан негов вариант. Разработват се в различни сценарии – възможни варианти на хода на събитията. След като е разработен подобен проект, авторите му търсят средствата и подкрепата за неговата реализация. Няма гаранция, че ще ги получат.

Обратно, при плановете е постигната пълна координация на интереси и средства, което гарантира тяхното изпълнение, освен ако не се случат непредвидени събития. Следователно един проект може да прерасне в план.

Светът е изпълнен с проекти и планове. Ежедневно се състезават от лични до международни проекти, от семейни до национални планове. Обективното съществуване на глобалните проблеми доведе до раждането на нов тип проекти – глобалните.

Що е глобален проект? Ако не се получи екзактен отговор на този съществен въпрос, материята, с която се работи, ще обхване неколкостотин изследвания, претендиращи за подобна мисия. В случая ние съзнателно свиваме полето на изследването. По-нататък приемаме, че за глобален проект може да претендира онова научно изследване, което:

  1. Опира се върху сериозни аналитични разчети, почиващи върху богата информационна база.
  2. Стреми се да разкрие съществуващите глобални проблеми като система.
  3. Разработва се в алтернативни варианти (сценарии). Представя не само предвидимото бъдеще (при запазване на тенденциите), но и алтернативни форми на насочваното бъдеще (при съзнателна промяна на тенденциите).
  4. Предлага оптимален вариант на бъдещето с разчети за неговото реализиране.

Що е стратегически глобален проект? Ърл Жозеф, издателят на списание „Future trends”, предлага следното деление на бъдещето: непосредствено (до 1 година), краткосрочно (1-5 години), дългосрочно (20-50 г.), далечно бъдеще (50 и повече години). Приемаме, че един проект е стратегически, само ако той се отнася за дългосрочното или отдалеченото бъдеще, т.е. за повече от 20 годишен период. Само за толкова години, най-малко, е възможно да настъпят съществени промени от гледна точка на глобалните проблеми на човечеството.

По тази причина много съвременния предвиждания, заедно с различните концепции и доктрини за бъдещето, остават извън, и обратно, някои от по-старите влизат в предмета на нашето изследване.

И прогнозите, и проектировките на бъдещето, заедно с концепциите за развитието, са елементи на науката футурология, занимаваща се с изследвания на бъдещето. Изобретателят на термина футурология Осип Флехтхайм  (8) твърди, че тази наука е в състояние да изиграе ролята на „трета сила”, който да поведе човечеството по нов път, алтернативен на капитализма и социализма от 70-те години.

Не са малко обаче учените, които отричат съществуването на подобна наука. Болшинството от тях смятат, че тази наука трябва да се казва прогностика, чиито предмет е изборът и усъвършенстването на различни начини за предвиждане и установяване на критерии за тяхната сравнителна ефективност. Както бе показано по-горе, прогностиката се вписва във футурологията, но тя е само неин елемент. Освен с прогностика, футурологията се занимава и с проектировка. Самата проектировка не може без прогностика. Според точното определение на австрийския социолог К. Юнг, футурологията следва да се разглежда „по-скоро като търсения, отколкото намирания, по-скоро като необходима игра с предположенията, отколкото като провъзгласяване на безусловното, по-скоро като проект, отколкото като план, по-скоро като наблюдение над процесите, отколкото определяне на целите”  (9).

Този клон на науката – футурологията – е един от най-динамичните. Интересът към него може да се обясни не само с елементарното човешко любопитство. Футурологията има чувствителен комерчески ефект. Според някои оценки, макар и твърде раздути, от един долар инвестиции в изследванията на бъдещето се получават не по-малко от 50 долара чиста печалба  (10).

Два са подходите, които се използват във футурологията.

Систематичният подход се прилага, като факторите, въздействащи върху формирането на бъдещето се разглеждат не заедно и едновременно, а един след друг. Чрез него се проследяват значението и интензитета на всеки фактор. Този подход е особено продуктивен при прогнозирането.

Системният подход се прилага, като целият свят се разглежда като едно цяло (комплекс от фактори, а не като тяхна сума) и към него се подхожда като към система. Използва се и при прогнозирането, и при проектирането. Следва да се добави, че единствено прилагането на системния подход е в състояние да роди проект, при който степента на достоверност е достатъчно висока.

Римският клуб е един от онези няколко организации, които имат световна известност чрез своите разчети за бъдещето. Според неговите създатели, той пръв е дръзнал да въстане против самоубийственото невежество на човечеството. Една от заслугите, които може де се вменят на клуба, е безусловно спазване на системния подход. От тогава до сега Римският клуб публикува ежегоден доклад. Докладите нямат пророчески или нормативен характер. Те са предимно просветни, предупредителни и проектни.

Всичките изследователи се базират върху отношенията „природа“ (Р – наличност, минус преработка от икономиката, плюс самонарастване на живата природа) – „потребление на общество“ (Y – количествено и качествено изменение) и „икономика“ (Х – междинно и крайно производство). „Диктаторът“ на отношенията в тази триада в съвременния свят, естествено, е човекът.

2.3. Растежът на населението като глобален проблем

Числеността на населението е функция на три променливи: раждаемостта, смъртността и средната продължителност на живота. Нарастването на народонаселението повишава степента на концентрацията му върху територията на планетата, неговата „плътност”.

Резкият ръст на народонаселението, започнал през ХVII столетие, в настояще време се е превърнал в демографски взрив. За това свидетелстват данните:

1830 г. – 1 млрд.

1930 г. – 2 млрд.

1960 г. – 3 млрд.

1975 г. – 4 млрд.

1987 г. – 5 млрд.

1997 г. – 6 млрд.

2017 г. (05 март) – 7,5 млрд.

2018 г. (19 ноември) – 7 658 064 187  (11)

2022 г. – 8 млрд.

2056 г. – 10 млрд.

Раждаемостта като цяло има променлива динамика през различните десетилетия. Продължават да се развиват тенденциите в трите групи страни: с висока раждаемост и висока смъртност, с висока раждаемост и ниска смъртност и с ниска раждаемост и ниска смъртност. Високоразвитите страни продължават да имат ниска раждаемост и ниска смъртност.

За разлика от раждаемостта, смъртността показва ясна тенденция към относително намаляване.

Не само нарастването на числеността на населението има смисъл от гледна точка на системните отношения. Не по-малко съществено е значението на увеличаването на продължителността на живота на един човек. Всъщност прогресът се изразява именно в нея (при равни други условия).

Животът на първобитния човек е бил около 19-21 години  (12). По време на робовладелския строй в Египет средната продължителност на живота е била 22,5 г., а в Древния Рим – около 24 г. При феодализма средната продължителност на живота се е увеличала в Европа до 31 г., а в периода на първоначалното натрупване на капитала – до 33,5 г. Чак през втората половина на ХIХ век в Западна Европа тя достига 37,7 г. През 2015 г. тя е около 50.1- 83.7 (74.5 в България) г.  (13). С други думи, човек живее повече от 3,5 пъти, отколкото преди няколко хилядолетия  (14). При добри обстоятелства е възможно човека да мине възрастовата граница от 100 години.

Растежът на населението е глобален проблем, понеже е свързан с повече изисквания към икономиката, и, следователно, с повече натиск към природната система.

2.4. Икономическата динамика като глобален проблем

Икономическата динамика е обективна необходимост за човешкото развитие. Тя се обуславя, от една страна, от демографската динамика; от друга страна, от нарастването на нуждите, потребностите и желанията на човек от населението; от трета страна, от собственото си развитие; от четвърта страна, от развитието на науката, културата и природата.

Въпреки своя непрекъснат растеж, и днес никъде по света икономиката не е успяла да задоволи докрай всички нужди, потребности и желания (те нямат само икономически измерения). Нещо по-лошо – тя не е в състояние да задоволи елементарните материални потребности на по-голямата част от населението на планетата. Става дума за онези потребности, без задоволяването на които останалите потребности просто губят своя смисъл. Става дума за потребностите от храна, облекло, жилища, материални предпоставки за здравеопазване и образование.

Математически погледнато, оптимумът е:

Y = НАСЕЛЕНИЕ х НУЖДИ

Х = (Е – А)-1Y

Pt+1 = Pt – ПРЕРАБОТКА ОТ ИКОНОМИКАТА + САМОНАРАСТВАНЕ НА ЖИВАТА ПРИРОДА

САМОНАРАСТВАНЕ НА ЖИВАТА ПРИРОДА – ПРЕРАБОТКА ОТ ИКОНОМИКАТА ≥ 0

Глобалният проблем, следователно, рефлектира в отношението „икономика – природа“. И понеже икономическата динамика нарушава естествените процеси, светът се намира в края на своето бъдеще. Собствено, биосферата в този случай няма основание „да се сърди“ за това, че някаква система над нея я превръща в rudis indigestaque moles и я организира поновому: тя, биосферата, сама е направила същото по отношение на тези атоми и молекули, които са попаднали в първата жива материя, и продължава да ги „малтретира“ по своя воля и до ден днешен, както се шегува Евгени Матеев  (15)!

2.5. Натискът върху природната система като най-съществен глобален проблем

Измененията на собствената екология като резултат от използването на огъня (и на животинските кожи) водят до изменение и на общия биоценоз в резултат от разселването на човека по цялата планета и превръщането на огромни площи в обект на икономиката. От гледна точка на природата това навлизане в ширина, а оттук – и в дълбочина в биосферата, представлява нарушение на „естествените механизми“, т. е. един отрицателен процес. Но така или иначе имаме навлизане в природната система в дълбочина, подчиняване на естествените процеси на една програма, която произхожда от новата, по-висока система, каквато представлява обществото. От гледна точка на еволюцията на тази система в целия й широк обхват намесата губи отрицателния си (от гледна точка на тогавашния етап на развитието) характер, защото възникналата тогава екологическа криза е била фактор за по-нататъшната еволюция.

Непрекъснатият натиск, който характеризира отношенията на обществото към природата в целия ход на еволюцията до този момент и определя нейния механизъм, представлява видоизменено наследство от самата биологическа система. Екологическият натиск „изстисква“ като с преса, но още отначало се прибавя и принципиално нов фактор – навлизането вътре в биосферата в дълбочина, основано върху усъвършенстващите се оръдия на труда, поради което и продуктът на биологическата еволюция, движена от биологическата борба за живот, има вече антибиологически характер – целесъобразност, т. е. социално обусловено програмиране.

Обществото вече не се задоволява с това само да пречи на естествените механизми да функционират по своему, а заставя природата да работи поновому. В такъв смисъл имаме революционен скок. На изменение се подлага не само непосредственият видов състав и численост на организмите, заемащи дадена територия, но и следващите в дълбочина фактори, и то едновременно по две линии: първо, естествените условия (почва, влага) за организмите се заместват с нови условия (програмирани от човека -механична обработка на почвата, торене, напояване); второ, естественият отбор, който е дал наготово видовете организми, се замества с изкуствен отбор.

Този тип движещи противоречия тласкат към интензивно развитие на новата икономика. Спецификата на съвременния етап се заключава преди всичко в това, че икономиката не среща вече предели откъм възможностите на човека като субект на производствения процес. Някога предел бяха възможностите на неговите мускули, на етапа на механизацията предел са възможностите на неговата нервно-психическа дейност за преработка на входящата информация в управляващи по отношение на технологическите процеси сигнали. При автоматизацията пада и този предел. Човекът просто трябва да програмира самата автоматическа система. Именно това възкачване на¬горе е, което прави възможностите за растеж на техносферата неограничени – що се отнася в частност до човека и, разбира се, при адекватен социално-икономически строй. Но колкото по-малки стават ограниченията за растеж на икономиката в качеството й на техносфера откъм нейния субект, толкова по-остро изпъкват проблемите откъм биогеосферата в качеството й на неин обект.

От гледна точка на екстензивното развитие икономическият растеж е ограничен просто от факта, че той се извършва на една планета с ограничени параметри. При усъвършенствана технология стават достъпни такива природни ресурси, които при старата технология са неизползваеми. Например петрол и руди от по-дълбоки хоризонти и от акваторията на шелфа, на континенталните склонове, на океанското дъно; при селското стопанство: повишени добиви от дадени площи.

От гледна точка на интензивното развитие икономическият растеж има съществени възможности. Става въпрос за такъв аспект на интензификация като безотпадъчното производство, и то по цялата технологическа верига. В тази връзка трябва да се посочи и комплексното използване на добиваните минерали (почти всички руди са полиметални). Особено голям проблем представлява отпадъчната енергия, която се натрупва по целия дълъг път на енергетическите преобразувания. Нещо повече, строго погледнато, цялата енергия, която техносферата отклонява от естествения й път, се връща обратно като отпадъчна, в най-голямата си част – във вид на топлина.

Отношението на техносферата към биогеосферата, взети в цялост, не може да се сведе до проблемите на отделните дефицити: ако днес стане дефицитен петролът, утре ще преминем към урана, ако стане дефицитно желязото, ще преминем към алуминия и пластмасите и т. н. Но същественото е това, че самото преобразуване на енергията и на веществото (за каквото просторите са в динамичен смисъл неограничени) засяга хомеостазиса на биогеосферата именно като система. И това се проявява главно на обратната извивка на отношенията с природата – отпадъците: енергийният баланс на планетата, кислородът и въглеродният двуокис в атмосферата, озоновият слой, климатът изцяло. Тези елементи на системата биогеосфера се засягат вече по принципа на запалката, т. е. те не се изменят само пасивно и частично, а лавинообразно. От гледна точка на управлението на икономиката това води до съвсем нова постановка на задачите: системният подход се налага при управлението не само на съвкупността от производствени процеси, взета сама за себе си, но и по отношение на биогеосферата в цялост в качеството й на обект на икономиката.

(1) Маркс, К., Ф. Енгелс, Съч., Т. 22, с. 547.

(2) Маркс, К., Ф. Енгелс, Съч., Т. 20, с. 614-615.

(3) Heilbroner, R., An Inquiry into the Human Prospects. N.Y., 1974.

(4) Един от авторите на проектите на Римския клуб – Ласло, се възмущава по този повод: „Това не е просто теоретично заблуждение, но и практическо идиотство. Понеже обективният, свободен от ценностите човек – това не е просто мит, а чудовище!”

(5) Popper, K., Das Elend des Historismus. Tubingen, 1971, S. 7.

(6) Изследването на утопиите и хипотезите има съществено познавателно значение. На този етап обаче ние не си поставяме подобна амбициозна задача.

(7) Barret, Ph., Scenarios pour la France de l’an 2000. P., 1978, p. 248.

(8) Flechtheim, O., Der Kampf um die Zukunft: Grundlagen der Futurologie. Bonn, 1980.

(9) Jungk, R., Zukunftsforscher und Zukunftsverhinder.- Merkur, Stuttgart, 1969, H. 5, S. 495.

(10) Фесенко, З., Бум прогнозов в США. – МЭМО, 1968, бр. 3.

(11) https://countrymeters.info/bg/ и http://www.worldometers.info/

(12) Рубакин, Ал., Похвала старости. М., 1979, с. 30-43. Вж. също: Урланис, Б., Эволюция продолжительости жизни. М., 1978.

(13) https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_countries_by_life_expectancy#External_links

(14) Правим разлика между средна продължителност на живота и биологична продължителност на живота.

(15) Матеев, Е., Структура и управление на икономическата система. Издателски комплекс – УНСС, С., 2015, с. 27.

(следва)

Сп. „Политически хоризонти“, 2018 г., бр. 6

Боян Дуранкев е български икономист, специалист по маркетинг и стратегическо планиране. Роден е на 2 май 1951 г. в София. През 1980 година завършва специалност социално-икономическо планиране в Университета за национално и световно стопанство, където продължава неговата академична и научна кариера. Специализирал е в САЩ и Германия. През 1989 г. придобива степента доктор по икономика, през 1994 г. става доцент, а…