АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Светът и неговите управляващи днес

Никола Карадимов - 14 декември 2018

Отговорът на този въпрос съвсем не е еднозначен. Най-очевидният и поради това, най-лесният отговор е, че светът се управлява от държавите. Те са тези, които определят реда и правилата в света чрез създаденото от тях международно право. Те са тези, които сключват международните договори и които разработват и приемат световните конвенции за решаване на глобалните проблеми, каквито са бедността, гладът, заразните болести, миграцията, тероризмът, опазването на природата, промяната на климата. Държавите участват в различни икономически, търговски и военни съюзи. Държавите разпалват и водят войни по между си и пак те сключват съответните мирни споразумения.

Но за да изпълняват този голям набор от отговорности  и задължения, веднага след Втората световна война, държавите създават Организацията на обединените нации /ООН/, в която днес членуват близо 200 държави. Тази организация оперира чрез своите основни органи Общото събрание, Съвета за сигурност, Икономическия и социалния съвет, Секретариат, Международен съд и Съвета по попечителство. Освен тези основни органи, напълно самостоятелно функционират и цял набор от организации, агенции, фондове и програми. Наред с тези основни дейности, ООН, при нужда, провежда миро-налагащи и миро-опазващи операции чрез т.н. „сини каски“, действащи само по мандат, предоставен им от Съвета за сигурност. Пак при нужда, ООН оказва и хуманитарна помощ на страни, пострадали при природни бедствия и катастрофи. Освен това, ООН следи и за стриктното изпълнение и спазването на Всеобщата декларация за правата на човека, приета още през 1948 година.

В рамките на ООН, всички държави-членки са напълно равнопоставени, като при решенията, които се вземат в нейните органи се прилага формулата „една държава-един глас“. Въпреки това, обаче, 5 страни или т.н. „велики сили“ – САЩ, Русия, Китай, Великобритания и Франция, като страни-победителки от Втората световна война, имат привилегията да бъдат постоянни членове на Съвета за сигурност, с право на „вето“ при гласуване в този съвет. Останалите 10 членове на Съвета за сигурност се избират от Общото събрание за срок от 2 години, като те се разпределят така, че да има представителност от всички континенти. Що се отнася до вноските в бюджета на ООН, те се определят на базата на брутния вътрешен продукт на всяка страна-членка.

Извън ООН, обаче, на широката международна арена, при настоящия световен ред, отношенията между отделните държави в света съвсем не са равнопоставени. По правило, икономически и военно най-силните държави в света и на първо място „великите сили“, не само се стремят към превъзходство над останалите държави, но и се борят помежду си за по-високо място в световната йерархия. Нещо повече! По време на Студената война, двете най-велики сили – САЩ и Съветският съюз, в постоянно враждуващ „тандем“, поемат лидерството в света, а след разпадането на Съветския съюз, тази роля на „световен лидер“ е поета и отстоявана  еднолично и до днес от САЩ. Но с възраждането на Русия като реална икономическа и военна сила в света, както и с бързото израстване на Китай като световна свръх-сила, САЩ започват да изпитват все по-нарастваща заплаха за своята еднолична лидерска позиция в света, което неминуемо води до все по-нарастващо напрежение не само между тези страни, но и в рамките на целия свят.

Наред с това, обаче, САЩ, в желанието си да бъдат лидер навсякъде и във всичко, започват да влизат в конфликт  дори и с ООН, въпреки, че тази световна организация с нищо не оспорва и не заплашва тяхното лидерство. Така, например, САЩ и техните съюзници, през 2003 година, започват военната си интервенция в Ирак, без никаква санкция от страна на ООН. САЩ не признават Международния наказателен съд в Хага. В периода 1984-2003 година САЩ напускат Организацията на обединените нации за образование, наука и култура /ЮНЕСКО/ с мотива, че тази организация е „бюрократизирана и неефективна“, а през 2011 година те спират и нейното финансиране, защото „подкрепяла Палестинската държава“. Днес САЩ заплашват да намалят вноските си в бюджета на ООН, въпреки, че те са определени на напълно справедлива основа. Но съвсем друго е отношението на САЩ към Световната банка, която доскоро се радваше на безрезервната американска подкрепа, може би защото  банката е удобен инструмент за прокарване на американските интереси всред развиващите се страни.

Независимо от тези проблеми, свързани със световното лидерство, повече от очевидно е, че днес държавите като цяло, обединени в Организацията на обединените нации, действително управляват света. Но въпреки това остават въпросите: „Само държавите ли управляват света?“ и  „Няма ли и някои други субекти, които наред с държавите, също участват в управлението на света?“ И тука не става дума за някакви конспиративни теории, че съществувало някакво „тайно световно правителство“, което управлявало света. Знае се, по принцип, че не само ВЛАСТТА управлява, но и ВЛИЯНИЕТО. Още повече, че наред с реално избраните легитимни власти по света, съществуват също така и други легитимни и не съвсем легитимни субекти, които чрез своето влияние понякога видимо, а понякога и невидимо, дори в определени случаи противозаконно и престъпно, се намесват в управлението на света.

Всъщност, три световни организации не само силно влияят на управлението на света, но и пряко участват в него. Това са Световната банка /СБ/, Международният валутен фонд /МВФ/ и Световната търговска организация /СТО/.

Световната банка и Международният валутен фонд са създадени по инициатива на САЩ още през 1944 година, по време на Втората световна война. Като помощна финансова институция на ООН, Световната банка има за основна цел борбата с бедността по света и в изпълнение на тази цел, тя предоставя заеми за развитие главно на развиващите се страни. Тя е собственост на 180 държави, между които и България, като седалището й е в столицата на САЩ – Вашингтон и по право тя се управлява от американец. Международният валутен фонд е международна финансова институция, която се грижи за управлението на световната финансова система, като наблюдава валутните курсове и платежния баланс и предлага техническо и финансово сътрудничество при нужда. Седалището й също е във Вашингтон и по правило тя се ръководи от европеец.

Още със своето създаване, тези две световни организации стават последователни проводници на либералната пазарна икономика, в която намесата на държавата и регулиращите механизми са сведени до възможния минимум, за сметка на пълното превъзходство на частния интерес. И напълно разбираемо е, че в обхвата на тяхната дейност не са включени социалистическите страни, които прилагат централно планираната икономика, където обществените интереси винаги доминират над частния интерес. Именно поради това, до края на Студената война и двете организации насочват дейността си главно към развиващите се страни. Но още преди края на Студената война, тези две организации, чрез заемите които предоставят на развиващите се страни, започват да се намесват все по-решително в техните икономически и финансови политики, като навсякъде прилагат едни и същи шаблонни модели, без да се съобразяват с нивото на икономическо развитие на отделната страна, а още по-малко нейните специфични особености  и традиции. Тези модели задължително включват: пълна приватизация на държавните активи, широко отваряне на местния пазар за чуждестранните стоки и инвестиции, ограничаване до минимум ролята на държавата и на профсъюзите, намаляване на данъците и драстично съкращаване на социалните разходи.

С разпадането на социалистическия лагер, всички бивши социалистически страни, в т.ч. и България, веднага стават „приоритетни“ обекти на дейността и на двете световни организации. Парадоксалното е, че повечето от тези бивши социалистически страни веднага кандидатстват и за членство в ЕС, чиято икономическа, търговска и финансова политика е силно регулирана, социално ориентирана и подчертано протекционистка, което я прави напълно различна от политиката на СБ и МВФ. От друга страна, преминаването от централно планирана държавна икономика към напълно либерална пазарна икономика, има ефекта на „шокова терапия“ за тези страни и много от тях се връщат назад в икономическото си развитие.

За разлика от Световната банка и Международния валутен фонд, Световната търговска организация /СТО/ е създадена много по-късно, когато, на основата на Общото споразумение за митата и търговията, тази организация започва да функционира през 1995 година. Главната цел на организацията е да координира и  ускорява либерализацията на световната търговия, като създава обща рамка от търговски споразумения и система от правила за разрешаване на спорове. В тази организация членуват 162 държави, които реализират над 97% от международната търговия в света, както и над 20 наблюдатели или страни в процес на присъединяване. Но за разлика от СБ и МВФ, чието седалище е във Вашингтон, седалището на Световната търговска организация е в Женева. Но разликите са дотук! И Световната търговска организация, както другите две финансови организации, са последователни и твърди поддръжници на либерализма и глобализацията, като се стремят да премахнат всички търговски бариери, които защитават интересите на отделната страна.

Може би това е в основата на постепенното откъсване на СБ и МВФ от своя ментор САЩ в опита им  да се наложат като самостоятелни играчи на световната сцена. А след като на световната сцена излиза и Световната търговска организация, САЩ започват да се безпокоят сериозно за своята водеща роля в света. Още повече, че световната финансова криза през 2008 година, която засяга най-тежко САЩ и големите икономики в света, изважда на показ самостоятелната игра на трите световни организации. Появяват се спекулации, че те са знаели за приближаващата се опасност, но не са взели необходимите мерки, за да я предотвратят. Не случайно, настоящият американски президент Доналд Тръмп, днес оспорва водещата роля на тези три световни организации за развитие на глобалната търговия, като настоява отделните държави да имат правото сами да се защитават срещу нелоялната конкуренция.

Коренно различни, обаче, са ролята и влиянието на Европейския съюз върху управлението на света. Първо, Европейският съюз обхваща само малка част от страните в света – 28 страни-членки, 6 страни-кандидатки за членство и 2 страни, потенциални кандидатки за членство, както и 3 асоциирани страни или общо по-малко от 40 страни. Второ, по своя замисъл, Европейският съюз е ляв проект, базиран на солидарността и равенството между гражданите и държавите, което неизбежно води до социално-ориентирана пазарна икономика, прилагаща голям набор от регулации чрез публичните власти на всички нива. Така, че Европейският съюз се явява най-добрата алтернатива на пълната либерализация и де-регулация в търговско-икономическите и финансовите отношения, каквито се опитват да наложат в света СБ, МВФ и СТО. Трето, Европейският съюз насочва главното си внимание вътре в своите граници и преди всичко, към интересите на своите страни-членки и по-малко към световните проблеми, без да се стреми към световно лидерство. А всъщност, Европейският съюз може да бъде най-добър пример за следване във все по-глобализиращия се свят. Защото глобализацията наистина може да бъде най-добрата среда и стимул за ускореното социално-икономическо развитие на света, стига тя да се развива в условията на пълна равнопоставеност на страните и при стриктно зачитане на техните интереси, на базата на многостранното сътрудничество и взаимопомощ, каквато всъщност е формулата на ЕС.

Що се отнася до управлението на света, ЕС може да играе много по-значима роля и при това, с подчертана позитивна насоченост, стига той да успее да се пребори с няколко сериозни проблема, пред които е изправен в момента.

Първият проблем е, че Европейският съюз все още се доизгражда и разширява. Той все още няма обща парична и данъчна политика, а само част от страните-членки влизат в т.н. „Паричен съюз“. ЕС все още няма обща външна политика, като досега му бяха нужни години, за да се стигне до общото съгласие на страните-членки за назначаване на Общ представител на ЕС по външна политика. Но макар, че ЕС не е изграден напълно, той продължава да се разширява в посока на Западните Балкани и Турция. Амбиции за присъединяване към ЕС имат и някои бивши съветски републики .Не малка част от кандидатките за членство все още изпитват сериозни икономически затруднения, а други все още не са решили напълно някои наследени от миналото вътрешни етнически проблеми или проблеми със съседите си. Всичко това натоварва допълнително ЕС и на първо място, големите страни-донори. Това е и една от причините Великобритания да реши да напусне съюза и да тръгне по пътя на самостоятелното си развитие.

Вторият проблем на Европейския съюз е, че страните-членки се отказват отчасти от своя суверенитет и го преотстъпват на колективните органи за управление на Евросъюза. Това води до отслабване на отделните страни-членки като субекти на управление и на първо място, до ограничаване но пълномощията на националните парламенти и правителства. Но това води и до създаване на един огромен по мащабите си чиновническо-бюрократичен апарат, който се явява своеобразна преграда между съюзните органи на управление и населението на страните-членки, което всъщност е суверенът.

Третият проблем на Европейския съюз е, че той няма своя собствена армия, а за своята отбрана разчита почти изцяло на НАТО. От всички 28 страни-членки на ЕС, само четири държави не са членки на НАТО. А днес, ЕС приема нови страни-членки при задължителното условие те да са вече членки на НАТО. Напоследък Франция и Германия започват засилена кампания за създаване на обща европейска армия, но тя среща острата реакция на НАТО, който с право се опасява, че една такава армия ще го направи напълно излишен. Оттук произтича и изключително слабата позиция на ЕС като военен фактор в света.

Четвъртият проблем на Европейския съюз е, че през последните няколко години, след стартирането на т.н. „Арабска пролет“, той е подложен на силен имигрантски натиск. Известно е, че въпреки изброените до тук проблеми, ЕС успява в рамките на няколко десетилетия да се изгради и утвърди като един истински остров на стабилност и просперитет в неспокойния и размирен свят. Затова е напълно разбираемо, че този „остров“, постигнал най-висок жизнен стандарт и социална сигурност в света, става най-желаната дестинация за големите имигрантски потоци, тръгнали от най-размирните и най-бедните райони на света. Първоначално ЕС отваря своите граници и приема огромен брой имигранти, което неизбежно води до  влошаване на икономическия климат и  до нарастване на социалното напрежение в някои от страните-членки. Това води и до сериозни спорове между страните-членки по имигрантската политика на Евросъюза, като някои от страните дори отказват да приемат имигранти. А въведените ограничения в придвижването между отделните страни-членки, като защитна мярка срещу имигрантите, на практика торпилира свободното движение на хора в рамките на ЕС.

Петият проблем на Европейският съюз е неговата силна обвързаност със САЩ както по линията на НАТО, така и в търговско-икономическата сфера. Вместо да създадат обща европейска армия, страните-членки на ЕС са принудени да развиват поотделно своя национален военен потенциал. Наред с това, САЩ предлагат на ЕС да подпишат съвместно Транс-атлантическо споразумение за свободна търговия между САЩ и ЕС, което трябва да даде на двете страни по споразумението  равен и свободен достъп до техните пазари на стоки, услуги и капитали, без мита и ограничения. Това на практика означава, САЩ да получат статут на страна-членка на ЕС в областта на свободното движение на стоки, услуги и капитали, без, обаче, да плащат високите годишни вноски в бюджета на Евросъюза, каквито плащат страните-членки. Освен това, САЩ  и ЕС продължават в продължение вече на няколко години да налагат съвместно икономически санкции на Русия за намесата й в Украйна и присъединяването на Крим, независимо, че това  е в ущърб преди всичко на икономиките на страните-членки. Чувствайки се като „у дома си“, САЩ не крият намеренията си да изместят изцяло Русия от европейския газов пазар, независимо, че  някои страни-членки, в т.ч. и България, ще трябва да платят висока цена за това. Всички посочени до тук проблеми, разклащат като цяло целия съюз, което пък отслабва неговата ключова роля в управлението на света.

Различна и противоречива е ролята на НАТО в света. Създаден по времето на Студената война като „военно-отбранителен съюз“, НАТО, колкото и да е спорно неговото създаване, е играел важната роля на въздържащ фактор срещу пряк военен сблъсък между капиталистическия и социалистическия лагер и оттук, до избягване на една разрушителна Трета световна война. Но след разпадането на Съветския съюз и социалистическия лагер и последвалия край на Студената война, нуждата от НАТО става много спорна и за да оправдае своето съществуване, Алиансът започва да търси „заплахи“ навсякъде по света. И ако те не съществуват реално, те могат да се провокират и дори имитират. Именно в това провокиране и имитиране на „заплахи“, НАТО сам се превръща в реална заплаха, която носи непрекъснато напрежение в света. Така например, не може да не се отбележи неговата демонстративна подкрепа за Украйна и дрънкането на оръжие непосредствено до границите на Русия, както и неговото военно участие в Либия и Афганистан, последното от което все още продължава.

Днес, поради поредната „заплаха, идваща от Русия“, НАТО изисква от своите страни-членки да изграждат големи и всъщност, ненужни военни потенциали. Така държавите са принудени да правят големи инвестиции в своето въоръжаване, които нямат никаква възвращаемост, но осигуряват големи и дългосрочни   поръчки за военно-промишлените комплекси  в страните от Алианса и на първо място, в САЩ.  Именно под натиска на САЩ, всички страни-членки на НАТО, вкл. и България, съвсем наскоро поемат задължението да увеличат военните си бюджети до 2% от БВП. Тези големи военни разходи на страните-членки водят до силно ограничаване на техните  социални разходи, и осезаемо забавяне на икономическото им развитие. А светът като цяло е поставен в постоянно напрежение от избухване на нови военни конфликти, които да оправдават съществуването на НАТО.

Но докато НАТО е източник на напрежение и потенциална опасност от военна конфронтация само в рамките на Евро-Атлантическото пространство, международният тероризъм и международната организирана престъпност са реална заплаха за целия свят, която пряко влияе и върху неговото управление.

Преди да се сблъска с международния тероризъм, светът познава множество прояви на тероризъм, но те обикновено са локализирани в отделна страна и са базирани главно на политическа, идеологическа, националистическа и  етническа основа. С терористичните атаки на 11 септември 2001 година в САЩ, на международната сцена излиза, крайният ислямски тероризъм, който бързо добива глобални измерения. А със създаването на Ислямската държава на територията на Ирак и Сирия, ислямският тероризъм прави и опит за насилствена промяна на съществуващите граници, който е и ясна заявка за промяна на настоящия световен ред. Очевидно, тази заплаха обединява повечето страни в света, независимо, че някои от тях враждуват помежду си, за да започнат  обща битка срещу общия враг.

Не по-малка заплаха за света от международния тероризъм е и международната организирана престъпност, още повече, че в много случаи те си партнират и взаимодействат много тясно. Много убедително доказателство за това е случаят с Ислямска държава, която се снабдява с оръжие не само от някои ислямски държави в Близкия изток, но и от международната организирана престъпност, която й доставя контрабандно оръжие и  пак, по същия контрабанден начин, реализира на международния пазар нейния нелегален добив на горива. Не по-малко фрапиращ е и случаят с Афганистан, където голямото производство на наркотици от талибаните през последните години, се реализира на международния пазар пак от международната организирана престъпност. И тъй като по правило, контрабандата на оръжие и горива, както и продажбата на наркотици, са свързани и с прането на пари, със своята нелегална и незаконна дейност, международната организирана престъпност компрометира и много звена на световната банкова система. Но най-опасните последици от дейността на международната организирана престъпност са, че тя, чрез заплахи, изнудване и подкупи, може да влияе при вземането на решения от легитимните власти на всички нива и с това, напълно прикрито и нерегламентирано да се намесва в управлението на света.

Но докато в целия свят международният тероризъм и международната организирана престъпност са обект на пълна забрана и целенасочена борба за тяхното ограничаване до минимум, то гражданското общество е обект на специално стимулиране и подпомагане в демократичните страни, защото то е специфична форма на пряката демокрация. Наред с това, гражданското общество и неговите структури, т.н. „неправителствени организации“ /НПО/, са най-добрата противоотрова срещу всякакъв тип дикторски и тоталитарни режими. Не случайно те се радват на истински разцвет след края на Студената война и са пряко свързани с разширяването на ЕС и НАТО към бившите социалистически страни и с „износа на демокрация“ в арабските страни. Но гражданското общество и НПО са и истински коректив на всички официални власти и са ефикасно средство за натиск върху тях, не само вътре в страните, но и в международен план. Именно, гражданското общество и НПО застават начело на националните, регионални и световни акции за защита правата на човека, за опазване на природната среда, за пълна забрана на ядреното оръжие, за премахване на колониализма, за предотвратяване на климатичните промени на земята и още много други глобални инициативи.

В същото време, обаче, някои страни и световни организации виждат в лицето на гражданското общество и НПО отличен инструмент за манипулиране на общественото  мнение и започват да ги използват най-активно и на много места по света. И като едноличен лидер на света, САЩ не изпускат и тук лидерската си позиция. Те използват основно два канала за намеса в работата на гражданското общество и НПО – даренията и медиите. Даренията обикновено се предоставят чрез американски неправителствени организации и фондации, като някои от тях са учудващо богати и щедри. В редица случаи, въздействието на гражданското общество и НПО  има непредвидими последици не само за отделни страни, но и за цели райони по света. Такъв е случаят с „Арабската пролет“, която е стартирана от НПО в съответните страни. Подобен е случаят и с „Цветните революции“ в някои бивши съветски републики, където стартът също е даден от НПО.

Но докато гражданското общество и неправителствените организации влияят главно и преди всичко върху официалните власти на всички нива, то медиите и социалните мрежи реагират и влияят на всички процеси и явления по света. Не случайно наричат медиите „четвъртата власт“. И ако в миналото, печатните медии са имали сравнително ограничен обхват във времето и пространството, днес електронните медии, чрез най-новите информационни технологии, имат на практика неограничен достъп до всичко, навсякъде и по всяко време. Медиите не само информират, но те възпитават и обучават, развличат и забавляват, рекламират и пропагандират, алармират и предупреждават, но наред с това, те могат да всяват страх, да насаждат омраза и ксенофобия, да търсят реванш и отмъщение, да призовават за война и насилие, да развращават, да манипулират. Така, че медиите днес са едно от най-мощните оръжия за влияние върху общественото мнение, а оттук и върху света. Именно затова, е от ключово значение  в чии ръце са медиите! Практически те могат да бъдат в ръцете на всеки, но най-големи шансове да притежават медиите и да ги използват в тяхна изгода са тези, които имат пари. И оттук произтича и най-голямата опасност за медиите. Те могат да бъдат купени! Това се разбира отлично в демократичните общества и затова те се опитват да ограничат до минимум тази опасност със съответните закони и етични правила, макар че не винаги успяват.

Но докато при легалните медии, техните собственици и работещите при тях журналисти се явяват с имената си и са напълно осветени пред обществото, то при социалните мрежи, на практика, царува пълна анонимност сред участниците. А това е нож с две остриета, който може да бъде еднакво опасен както за самите участници, така и за цялото общество. Всъщност, социалните мрежи са продукт на Интернет и те не само се раждат с него, но и следват неизменно неговото развитие. От стационарните компютри, Интернет преминава в мобилните лаптопи и таблети, за да се настани трайно и в мобилните телефони. Така, че днес той е навсякъде и заедно с него са навсякъде и социалните мрежи. Това дава основание на някои анализатори да твърдят, че днес социалните мрежи имат по-силно влияние върху обществото, дори и от медиите. Още повече, че скрити зад анонимността, участниците в социалните мрежи могат да споделят и разпространяват практически всичко – от личните си преживявания и оценки, до откровени лъжи и заплахи. Затова и социалните мрежи слагат началото на т.н. „лъжливи новини“, които постепенно се прехвърлят и в медиите. Действително, може да се спори дали социалните мрежи или медиите са по-силното оръжие за влияние върху общественото мнение, но е повече от безспорно, че те имат ключово въздействие върху управлението на света.

Всички изброени до тук участници в управлението на света, макар и в различна степен, са напълно различими и разпознаваеми в сложния процес на вземане на управленческите решения, които определят настоящето и бъдещето на човечеството. Дори международната организирана престъпност, която действа максимално прикрито, също е разпознаваема при нейната намеса в управлението на света. Не така е, обаче с транс-националните компании! Те, независимо от своята изключителна финансово-икономическа мощ и влияние,  които са видими за целия свят, остават дълбоко скрити при тяхната напълно завоалирана и трудно забележима намеса в управлението на света.

Всъщност, първите транс-национални компании възникват преди няколко века, още по времето на колониализма, когато се създават т.н. източно-индийски компании, които не само притежават монопол върху търговията в определени части на света, но и имат право да водят войни и да завоюват колонии. Така, например, Британската източна-индийска компания, която предизвиква търговската революция през 18-ти век, може да се сравни с търговския пробив на Майкрософт и Макдоналдс в края на 20-ти век. Още през 17-ти век, тази компания получава от английския крал монополното право да извършва чартърните плавания до Индия и наред с това, да сече свои монети, да има своя армия, да обявява война, да създава международни алианси и да упражнява своята юрисдикция върху голяма част от територията на Индия. Дори тази компания, която внася индийски чай за колониите в Северна Америка, провокира създаването на т.н. „Чаена партия“ в Бостън, която запалва Войната за независимост срещу Британската империя, довела до създаването на САЩ.

По-късно, тези монополни права на транс-националните компании са отнети и поети от отделните държави, но те запазват огромното си влияние и до днес, като диктуват задкулисно на много правителства какви решения да взимат, така, че да бъдат защитени не държавните, а корпоративните  интереси. Така, например, в преследване на своите глобални цели за все по-големи печалби, тези транс-национални компании подтикват правителството на САЩ да договоря и подписва една поредица от международни споразумения, каквито са: Транс-тихоокеанското партньорство /ТТП/, Северно-американското споразумение за сводна търговия /НАФТА/, Транс-атлантическото споразумение за свободна търговия между САЩ и ЕС /ТТИП/. Във всички тези споразумения като водещи са изведени интересите на международните компании, а не на отделните държави. Едва ли има по-убедително доказателство от тези споразумения за огромното  влияние на транс-националните компании върху управлението не само върху отделните държави, но и върху целия свят. Дори в своя необуздан стремеж да наложат корпоративните си  интереси за сметка на националните, те стигат до там, че пренебрегват и националните интереси на най-могъщата държава в света– САЩ. Не случайно, настоящият американски президент Доналд Тръмп оттегля САЩ от Транс-тихоокеанското партньорство с убедителния аргумент, че това споразумение накърнява интересите на САЩ. Но само на тях ли?

Благодарение именно на такава, макар и прикрита, но груба и безцеремонна намеса на транс-националните компании в управлението на света, те, под лозунга на  „глобализацията“ и подпомагани неотменно от Световната банка, Международния валутен фонд и Световната търговска организация,  успяват да наложат възможно най-висока степен на либерализация в търговията, индустрията и финансите на световния пазар. Тази либерализация стартира през 80-те години на миналия век, по времето на управлението на Роналд Рейгън в САЩ и Маргарет Тачър във Великобритания и постепенно обхваща целия свят. Но тази либерализация на световния пазар облагодетелства единствено и само транс-националните компании, като в същото време нанася тежките поражения на държавите, с чиято благословия се случва това. Не случайно, в своя доклад „Световната икономика в Двадесети век“, МВФ признава, че периодът между 1950 и 1973 година е бил най-успешен през целия век. А този период се характеризира със силен контрол на капитала, фиксирани обменни курсове, силни профсъюзи, голям публичен сектор и решаваща роля на правителството в управление на потреблението. А средният годишен ръст на БВП на глава от населението за целия свят е  2.9%, докато в периода след това, известен като „Периода на глобализацията“, този процент е  два пъти по-нисък. Това дава основания на някои икономисти да считат този период за най-големият икономически провал на Двадесети век след Голямата депресия през 30-те години на същия век.

Но безспорно „постижение“ на тази „глобализация“ в края на 20-ти век, е постигнатото от транс-националните компании видимо превъзходство в света. От 100-те най-големи икономики в света по това време, 51 са транс-национални компании и 49 са отделни държави. Това означава, че всички останали страни са икономически по-слаби от тези доминиращи компании. А днес, след инвазията на  китайските транс-национални компании на световния пазар, броят на страните, включени в списъка на 100-те най-големи икономики в света, е подчертано по-малък, което означава, че световното превъзходство на транс-националните компании вече е неоспоримо. Не е изключено в скоро време, най-големите транс-национални компании да изпреварят по своята икономическа мощ и най-развитите държави в света и да им отнемат тяхното лидерство. Именно тази реална заплаха би следвало да обедини и мобилизира всички държави по света и на първо място тези, които имат най-мощен икономически потенциал и най-голямо политическо влияние, за да сложат край на господството на транс-националните компании. И както в миналото държавите им отнемат правото да водят войни и да завоюват колонии, така и днес те трябва да им пресекат веднъж завинаги всякаква възможност за намеса в управлението на света. Стига разбира се, вече да не е прекалено късно!

 

 

 

 

 

 

 

 

Никола Карадимов е завършил Висшия институт по строителство и архитектура. Проектирал е жилищни сгради, електрически централи, училищни и спортни съоръжения, болници, детски градини. Бил е два пъти министър на регионалното развитие (1991 - 1992 и 1997) Посланик на Република България в Кралство Дания (1993 - 1997) и в Кралство Норвегия (2006 - 2011). От 1997 до 1999 г. е посланик…