Икономически фактори за отчуждението и омразата към богаташите

Смисълът на понятието „отчуждение“ (alienation) е достатъчно многопластов и съдържателен. От чисто формална гледна точка отчуждението означава прекратяване на близостта с някого, отделяне от някого или нещо. Погледнато юридически, отчуждението се илюстрира като прост акт на отделяне на нещо от някого. Погледнато психологически, отчуждението се представлява като съзнателно „отдалечаване“ на някого от някого друг в емоционален, духовен план. Накрая, икономическото отчуждение може да се тълкува като съществено подоходно раздалечаване на едни маси (класи) от населението от други (класи). Акцентът в случая се поставя именно върху последното значение на отчуждението, но то е пряко или косвено свързано с другите смислови значения.

Хипотетично, може да си представим общество с абсолютно икономическо равенство, в което отклоненията са равни ва 0,00%. Тогава различията ще са на полова, възрастова, образователна и т.н. основа. Но различията в отделните хора – възможности, способности, физическа сила, сила на мисълта и т.н. са обективно съществуващи, така че общество с абсолютно икономическо равенство ще е несправедливо.

Идеалът за икономическото неравенство

Но ако физическите и умствените способности са „собственост“ на индивида, „наследство“ при раждането, то придобитите физически и умствени способности благодарение на образованието, здравеопазването и културата дават шанс на индивида да стане изградена личност, която да се адаптира към обществото. И тук се съчетават християнската идея, комунистическата идея и идеите на първооснователите на Европейския съюз – в едно справедливо общество да е налице равенство на възможностите за лично израстване, което да не създава разслоения, базирани върху „наследства“, „много пари“ и връзки. Равенството на възможностите не означава автоматично икономическо равенство, а означава икономическо неравенство, базирано върху количеството и качеството на вложения труд. „От всекиго според способностите, всекиму според труда“ – това е идеалът за справедливостта!

И колкото повече да отминава 2018 г., именно болезненото търсене на този идеал на неравенството маркира цялата година – за Дума на 2018 г. на Merriam-Webster.com е избрана „справедливост“ (и правосъдие) (1) – расова справедливост, социална справедливост, наказателно правосъдие, икономическа справедливост.

За нас, живеещите своя „първи живот“ до 1990 г., е ясно, че „социална справедливост“ и „икономическа справедливост“ във времената на „реалния социализъм“ бяха идейна абстракция, мастило върху лист хартия, но като цялостна система на икономическо възнаграждение не можа да се реализира.

Ако приемем простата формула за формиране на работната заплата:

V = t.s.g.p

където:

V – работната заплата за годината (месеца, деня;)
t – броят работни часове;
s – сложността на труда;
g – компетентността на труда;
p – минималната ставка за 1 час.

При тези обстоятелства при „реалния социализъм“ се тълкуваше че „пролетариатът“ (базата) са работниците – упражняващи физически труд; обратно „интелигенцията“ и „селяните“ са с по-ниска сложност на труда, но с по-висока компетентност. Казано по друг начин, „работническата класа“ се възнаграждаваше по-щедро, отколкото други класи и прослойки; простият труд се ценеше повече от сложния труд.

Към несправедливостите на „реалния социализъм“ трябва да се отнесе и икономическото обогатяване на „прослойката на управляващите“, която често стигаше до възрастово мумифициране, след което „наследниците“ от рода продължаваха по отстъпеното място. Макар че трудът на управляващите бе по-сложен от труда на работниците, икономическото обогатяване доведе до формиране на класа на партийци-управленци. Затова във всички страни от социалистическия „лагер“ (какво точно понятие, наистина) се зароди напрежение поради нарастващото икономическо откъсване на партийците-управленци от обикновения наемен работник; накрая се стигна не само до отчуждение, но и до разнопосочни стачки и бунтове. Усещането за несправедливост, която е непреодолима, цареше във всички бивши социалистически страни.

Красив етикет „социализъм“, нереализирана идея за социална справедливост.

Но дали пътят напред не е всъщност чрез връщане назад, към добрия стар капитализъм?

Несправедливостта на сегашната световна (и европейска) капиталистическа система

При идеалните условия на закона за стойността като механизъм за управление на капиталистическата икономическа система векторът на работната сила се третира на еднаква плоскост с останалите технически по своя характер вектори: тя е стока като всички останали и струва толкова, колкото са текущите разноски и вложените капитали. За капиталиста вложеният труд струва толкова, колкото е заплатената от него цена на работната сила, и при всички случаи – по-малко, отколкото е трудът, който тя дава; законът за стойността се изразява в натиск от страна на капиталиста към минимизация на работната заплата (така както на общо основание капиталистът се стреми да купи стоката – средство за производство, по-евтино) и в натиск от страна на работника към максимизация на работната заплата (така както на общо основание производителят се стреми да продаде стоката по-скъпо). Но Маркс изведе концепцията за работната сила като стока (по-точно като обикновена стока наред с всички останали елементи на матрицата) извън тесните граници на пшеницата на Смит и железния закон на Ласал и посочи обществено-историческия характер на стойността на тази стока.

И така работната сила става стока от особен характер, рязко различен от характера на всички останали стоки. Именно в това намира емпирична проява връзката на производствената цена със стойността в нейното качество на общ фон на ценообразуването. При всички (или при повечето – зависи от обхвата на капиталистическия сектор по отношение на простостоковия) останали стоки – компоненти на номенклатурата 1, 2, …, i, j, …, п, предмет на размяна, който конкуренцията се стреми да приведе към еквивалентност, става овещественият капитал. Ако имахме не капиталистически, а например робовладелски отношения, същото би трябвало да се каже и за работната сила, която в този случай би била продукт на капитала на робовладелеца. Но при капиталистическите отношения в конкуренцията участва самата работна сила, а не „капиталът“, който я „произвежда“. Нейните собственици обменят не овеществени капитали, а своя жив труд. Точката на равновесие, към която конкуренцията води системата, е не равни капиталовложения в работната сила, каквито в случая не фигурират изобщо, а пропорционални на количеството и качеството на труда работни заплати. Както се вижда, особеността се състои в това, че при най-широк обхват на капиталистическия сектор работната сила остава единствената стока, при коя-то нямаме обмен (по тенденция – еквивалентен) на капитали и предмет на оптимизация е не отношението печалба – капитал, а отношението цена-разноски: същото това отношение, което характеризира апарата цени-стойност.

Именно това е обяснението за възхода на 1% спрямо останалите 99% от населението във всяка страна на „добрия“ стар капитализъм. „Единият процент“ на „бизнеса“ се представя като система от иновативни, интелигентни и творчески личности, заслужено възнаградени с богатство, като помагат на останалата част от обществото, но всъщност този процент се състои от рентиери, собственици на недвижими имоти, монополисти и хищни банкери.

Икономическата статистика показва сравнителни световни тенденции в неравенството. След като достигнаха връхна точка през 20-те години на ХХ-ти век, реформите по време на Великата депресия помогнаха разпределението на доходите да стане по-справедливо и по-стабилно до 1980 г. После след тачъризма във Великобритания и рейгъномиката в Съединените щати неравенството започна да нараства неограничено. Неравенството непрекъснато се увеличаваше до световната финансова катастрофа през 2008 г. Оттогава, когато банкерите и акционерите бяха спестени вместо хората и икономиката, най-високият процент от тях се изтегли още по-рязко от останалата част. Междувременно долните 25% от население влошава жизнения си стандарт.

До скоро повечето буржоазни икономисти не смятаха, че неравенството в разпределението на доходите и богатството е много важно. Вярно е, че например в скандинавските и австрийските страни дистрибуционните въпроси бяха внедрени в икономическата политика чрез „социално партньорство“ от 50-те години насам с убеждението, че справедливото разпределение на доходите би спомогнало за насърчаването на социалния мир. Най-важното е, твърдяха те, да се насърчава бърз икономически растеж без инфлация.

Преразпределението, обаче, широко се счита за вредно за бързия растеж. Националните статистически служби и международни организации, с изключение на Световната банка, едва ли се притесняват да съставят международно съпоставими статистически данни за преразпределителните процеси. Когато го направиха, оценките бяха непълни, тъй като покриваха само доходите от заплати плюс доходите от лихви, като „забравиха“ капиталовите печалби. Освен това, огромни богатства са държани и остават скрити в данъчните убежища, а те не се отчитат, въпреки че са над 6 трилиона долара (2008 г.), което е равно на около 10% от общия брутен вътрешен продукт в света. Тези цифри намаляват надеждността на официалната статистика, която подценява неравенството.

От началото на 70-те години делът на националния доход, изплатен на работниците в развитите икономики, е спаднал от 55 на 40 процента. Намаляването на дела на труда води до увеличаване на неравенството в разпределението на доходите и богатството, както и в здравеопазването. Медицински изследователи докладват че най-богатият един процент от американските мъже живеят с 15 години по-дълго от най-бедните и че най-богатият един процент от американските жени могат да очакват да живеят десет години по-дълго от по-бедните си сестри. Разликата се разширява. Опасенията относно неравенството напоследък бяха насочени към водещите политически дискурси по света. Важна част от обяснението за изненадващата победа на Доналд Тръмп в президентските избори през 2016 г. в САЩ е, че той се справи добре сред онези избиратели, които смятаха, че са останали зад борда с реални заплати в продължение на десетилетия, докато компенсацията на изпълнителните директори е нараснала от 20 пъти през 1965 г. до 270 пъти през 2008 г. Отчуждението се замени от омразата на наемните работници към високоплатените мениджъри и собствениците на капиталите.

Учудващото е, че през годините преди кризата, както и в годините след началото на кризата, западната левица изпадна в пълен плен на неолиберализма. През 90-те години на ХХ-ти век Лейбъристката партия на Тони Блеър и Демократическата партия на Бил Клинтън бяха основните двигатели зад износа на политиките на „третия път“ по цял свят, като започнаха да прегръщат идеологията на свободните пазари, приватизацията и финансиализацията. Макар да обещаваше свобода, този политически проект – обикновено наричан неолиберализъм – донесе рекордни нива на икономическо неравенство и значително ограничаване на демокрацията, особено в развития капиталистически свят. В течение на този процес способността на левите партии да представляват интересите на собствените им избиратели от работническата класа ерозира – и обикновените хора реално останаха без глас в институциите на властта. Исторически погледнато обаче, левите партии играят много специална роля, защото твърдят, че са най-добрите представители на бедните, обезправените и декласираните групи – т.е. тези групи, които нямат времето, парите, връзките и другите ресурси, за да участват пълноценно в политическия процес.

Десните партии никога не са претендирали, че представляват обезправените, нито са защитавали политики, които да изолират хората от пазарните сили. Това, че десницата прегръща идеологията на свободните пазари през 80-те години на ХХ-ти век е важно, но не и изненадващо. Това се случва в период на нарастващо политическо отчуждение и намаляваща избирателна активност. В този контекст левите партии са били единствената политическа сила, способна да се противопостави сериозно на пазарната логика. Но те направиха точно обратното през 90-те години на ХХ-ти век. В електорален аспект „губещите” от „глобализацията” – които са наистина много хора, включително цели общности – се оказаха без партия, която да говори от тяхно име. В културно отношение, критиката към неолибералния ред бе маргинализирана и отхвърлена като сфера на „радикалната” левица, вместо да бъде вкарана в мейнстрийм политическия дискурс, където ѝ е мястото. Обратно, левите партии приеха че пазарите са някаква „естествена сила“. Те настояваха за свободни пазари и твърдяха че растежът е добър за всички. Но това, което е добро за пазарите, не е задължително да е добро за семействата, общностите, младите хора, възрастните. Това е особено вярно, когато под „пазари” се разбират предимно финансовите такива. И какво правят левите партии, ако вече нямат способ да отговорят на икономическите притеснения на избирателите си, но все още искат да печелят избори? Обръщат се към пиар експерти и се опитват да увеличат привлекателността си чрез реклама, вместо чрез съдържание. Но избирателите разбират разликата между рекламата и съдържанието: рано или късно хората виждат тази игра такава, каквато е, и губят вяра. Скорошната история дава достатъчно доказателства и за това.

Така че ако отчуждението на „унижените и оскърбените“ от богаташите е „естествено“, то още по-естествено е отчуждението и омразата им към фалшивата левица. Даже един представител на десницата, какъвто е Франсоа Макрон, е по-точен от доста от вождовете на левите сегашни партии: „живеем в последния стадий на световния капитализъм, чийто крайности показват неговата неспособност да продължи да съществува. Крайностите във финансовата област, неравенствата, увреждането на околната среда, неумолимото увеличаване на световното население, засилващите се миграционни процеси в резултат на геополитиката…са все елементи на едно дълбоко сътресение, което изисква от нас да действаме.“ И още: „днес мисълта за постоянна криза залегна трайно в умовете на хората, съпътствана от страха от почти неизбежното декласиране на индивида и близките му…“ Намерете подобен текст, например, в документите на БСП и го сравнете с този на Макрон.

И когато левицата, например във Франция, остава лимузинено-парадна, идва натискът на улицата. Да представим част от 42-те искания на „жълтите жилетки“, изпратени на 29 ноември на медиите и депутатите. Те са свързани с 10 групи проблеми:

„Нула бездомни“.
„Заплатите на всички французи, както и пенсиите и помощите трябва да бъдат индексирани с инфлацията“.
„Увеличаване на обезщетенията за инвалидност“.
„Ниски наеми (особено за студенти и за работници с непостоянна работа).“
„Държавна собственост при основни услуги.“ Тъй като цените на газа и електроенергията са се повишили след приватизацията, искането е те отново да станат обществени, което ще свали цените.
Пенсиониране на 60-годишна възраст, а за всички, които са работили тежък физически труд – право на пенсиониране на 55 години“.
Пенсионната система трябва да остане солидарна. В новата пенсионна реформа се предвижда точкова система, която ощетява пенсиониращите се.
Без пенсия под 1200 евро.
Още по-прогресивен данък върху доходите. Днес във френската данъчна система има пет ставки за данъка върху доходите, разпределени между 0% и 45%.
Големите (McDo, Google, Amazon, Carrefour …) да плащат големи данъци, а малките (занаятчии, малки фирми) да плащат малки.
Без предварително удържане на подоходния данък. В момента французите получават брутно възнаграждение, което се облага в края на годината.
Забрана за таксуване на търговци с такса, когато техните клиенти използват т.нар. Синя карта. Когато плащат с кредитна карта на търговец, последният плаща комисионна на банката си.
Мащабен план за изолация на къщите (за да се прави екология чрез спестяване на разходите на домакинствата).
Прекратяване на увеличението на данъка върху горивата.
Насърчаване на железопътния транспорт на стоки..
Данък върху корабното гориво и керосина.
Всеки работещ на изборна длъжност да има право на медианна работна заплата. Неговите транспортните разходи ще бъдат наблюдавани и ще се възстановяват, ако те са оправдани. Право на ваучери за храна, за билети и за почивка. Заплатите на работещите на изборни длъжности като цяло са доста над средната работна заплата (1,797 евро нетен месечен доход през 2015 г.), също 7 209,74 евро бруто възнаграждение на парламентаристите. Обърнете внимание, обаче, че възнагражденията, получени от кметовете в общини с по-малко от 500 жители, възлизат на 658 евро бруто.
Референдумите трябва да влязат в Конституцията. Това предполага създаване на специален сайт, под надзора на независим контролен орган, където хората могат да направят предложение за закон. Ако предложението събере 700 000 подписа, то трябва да бъде обсъдено и подложено на гласуване от Народното събрание (една година след деня, в който са събрани необходимите подписи.) Днес във Франция законодателна инициатива имат правителството и депутатите.
Прекратяване на президентските надбавки за цял живот. В допълнение към обзаведените помещения, кола със шофьор и няколко служители, днес бившите държавни глави получават годишна сума от 65 000 евро, без да се включват още 14 400 евро месечно за тези, които заседават в Конституционния съвет.
Край на „дискриминирания труд“. Не е нормално лицата, които работят на френска територия, да нямат едни и същи права и заплащане. Въпросът за европейските работници от други страни беше една от емблематичните теми на президентската кампания. След повече от две години разисквания, през май Европейският парламент прие с голямо мнозинство реформа, която предоставя на тези работници еднаква заплата за една и съща работа на едно и също място, но също така и всички планирани бонуси в тази страна (премии, бонуси за стаж или тринадесета заплата). Държавите -членки разполагат с две години, за да транспонират тази директива.
Сигурността на работното място: по-нататъшно ограничаване на броя на срочни договори за големи компании.
Smic на 1 300 евро нето. Понастоящем минималната заплата (Smic) е 1,184.93 евро нето. „Като се имат предвид тенденциите на инфлацията“, увеличението през тази година ще бъде “увеличение, което ще бъде по-голямо от миналата година“, увери обществото на 29 ноември министърът на Труда Мюриел Пенико.
Максимална заплата, определена на 15 000 евро. По време на президентската кампания Жан-Люк Меланшон предложи ограничаване на заплатите от върха, особено за големите босове. Например, в компания, в която има служители, които получават „Smic“ или 1,498.47 евро бруто месечно , най-високите заплати да не могат да надвишават 29,969.40 евро бруто. В исканията си „жълтите жилетки“ отиват още по-далеч..
Създадени нови работни места за безработни. Това е една от целите, обявени от правителството . След скок в началото на годината обаче създаването на работни места се забави през второто полугодие. Въпреки растежа и продължаващите правителствени реформи, равнището на безработицата остава стабилно през третото тримесечие на 2018 г. на 9,1%.
Защита на френската индустрия: забрана за преместване на предприятия. Идеята се ражда след освобождаването на служителите на Whirlpool, чиято фабрика в Амиен е преместена в Полша.
Спиране на продажбата на държавна собственост (летища, язовири и др.).
Благоприятстване на малките предприятия в селата и в центровете на градовете (спиране на изграждането на големи търговски площи около големите градове, които убиват малките предприятия) и осигуряване повече безплатен паркинг в градските центрове.
Всички пари, спечелени от пътни такси, трябва да се използват за поддръжка на автомагистрали и пътища във Франция и пътна безопасност.
Край на политиката на строги икономии. Спира се изплащането на лихви по дълга, които са смятани за нелегитимни, и се започва изплащането на дълга като се търсят 80-те милиарда укрити данъци вместо да се взимат пари от бедните.
Анализ на причините за принудителната миграция. Броят на мигрантите в световен мащаб се оценява на 258 милиона през 2017 г., или 3,4% от световното население. От тях 68,5 млн. души са принудително изселени, казва Върховният комисар на ООН за бежанците. За да предотвратят тези миграции, които са предимно от развиващите се страни, най-богатите държави разчитат на официална помощ за развитие.
Лицата, търсещи убежище, трябва да бъдат третирани добре. „Ние им дължим подслон, сигурност, храна, образование и работа“. Трябва да се работи с ООН така, че в много страни по света да бъдат отваряни лагери, в които кандидатите за убежище да изчакват резултатите от своите молби. Законопроектът за убежището и имиграцията, приет от парламента през август 2018 г., удължава максималната продължителност на задържането на мигранти от 45 на 90 дни. Сроковете за подаване на жалбата и за обжалване обаче са строго ограничени.
Отхвърлените търсещи убежище лица трябва да бъдат върнати в тяхната страна на произход. Франция регистрира малко над 100 000 заявления за убежище през 2017 г., историческо ниво. От тези кандидати само една трета (36%) получиха статут на бежанец.
Прилагането на истинска интеграционна политика. Да живееш във Франция означава да станеш французин. Необходими са курсове по френски език, френска култура и гражданско образование, със сертификат в края на курса.
Еднаква система за социална сигурност за всички, включително за занаятчии и самонаемащи се
Незабавно прекратяване на закриването на малки транспортни линии, пощенски клонове, училища и центрове за майчинство. Достъпът до обществени услуги е много споделен иск между „жълтите жилетки“. От страна на Централна поща „епидемията на затваряне е в пълен ход“, отбелязва асоциацията „60 милиона потребители“, с 404 офиса затворени между началото на 2016 г. и началото на 2017. Между 2005 и 2017 г. повече от 5 000 държавни училища са затворени в страната и в чужбина, според статистиката на националното образование.
Адекватни средства за съдилищата, полицията, жандармерията и армията. Извънредният труд на полицаите да бъде платен или възмезден.
Максимум 25 ученика в клас от детската градина до последната учебна година. Това е едно от повтарящите се изисквания на учителските съюзи. По време на кампанията за президентските избори, няколко кандидати, включително и Емануел Макрон, препоръчаха намаляване на броя на учениците в паралелка, особено в училища, класифицирани като „приоритет“.
Компенсиране на средствата за гледачка на дете до 10 годишна възраст. В момента системата изплаща тази помощ до навършване на 6 години.

Оказва се, че това което „предават“ нашите медии, не е това, което е. Исканията на френските граждани изглеждат напълно нормални в един Европейски съюз, който твърди че осигурява равенство на достъпа, че е солидарен и справедлив. Но не е.

Както се вижда, когато отчуждението и омразата достигнат критична маса, ако няма политически леви сили, които да не са с лимузинени партийци, сегашни бързи милионери, ксорупционери, любители на „плоски данъци“ или успешни приватизатори, Улицата става основна политическа сила. А тя ражда партии.

Бележки:
(1) https://www.merriam-webster.com/words-at-play/word-of-the-year-2018-justice

–––-

Докладът „Икономически фактори за отчуждението и омразата към богаташите“ е представен пред научно-теоретична конференция на тема „Отчуждението в съвременното българско общество“, 18 декември 2018, Руски културно-информационен център.