АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Полша: как недоволството може да помогне на демокрацията

Искра Баева - 07 януари 2019

Полша е сред страните, чийто преход от държавен социализъм от съветски тип към парламентарна демокрация и пазарна икономика започна най-рано и се осъществи най-успешно. В началото на 1989 г. в Полша се проведе първата Кръгла маса (6 февруари – 5 април), бяха организирани първите демократични парламентарни избори (4–18 юни.), беше създадено и първото некомунистическо правителство (на Тадеуш Мазовецки на 24 август).

За Запада Полша беше „любимата” социалистическа страна – както за Съединените щати, така и за обединяваща се Европа. Именно за Полша през юли 1989 г. бе утвърдена програмата ФАР (PHARE, зад чиято първата буква се крие Poland), целяща да подпомогне трансформациите в Полша и Унгария.

Резултатите не закъсняха. Полският дълг от 40 млрд. долара беше щедро опростен. Младият американски икономист Джефри Сакс „посъветва” финансовия министър Лешек Балцерович да експериментира с „шоковата терапия”. Грижите на повечето международни институции осигуриха на Полша добър старт – спадът на БВП беше преодолян още при завръщането на бившите управляващи на власт през 1993 г. и започна неговият растеж, в началото с впечатляващите 6 %.

Връщам се толкова назад във времето, за да покажа разликите между пътищата, които изминахме след 1989 г., независимо че бяхме бивши съюзнички от Източния блок и отново сме такива в Европейския съюз и НАТО. Полша беше „отличничка”, а ние – сред „изоставащите” в прехода.

Периодичните ми кратки посещение в Полша, главно на научни конференции, потвърждаваха полския успех. Икономическата стабилност се превърна в запазена марка на Полша и в ЕС. Полша се оказа единствената в съюза, която не беше засегната от глобалната финансова криза след 2008 г., а нейният БВП продължи да расте и тогава.

След толкова успехи, тридневното ми посещение в Полша през декември ме изненада. Та тази просперираща страна, в която отдавна вече не си спомнят за празните магазини от 1980–1981 г., хората изразяваха ясно и открито своето недоволство.

И не толкова от онова, което се вижда и от Брюксел: че съществуват проблеми във функционирането на демокрацията, в името на която поляците се бунтуваха многократно от средата на 50-те до края на 80-те години. В защита на демокрацията политически активните поляци протестираха през последните години и то не веднъж, но не това ме изненада. Изненада ме повсеместното недоволство от материалните последици от прехода.

За разлика от България младите поляци се еманципираха от политическите противопоставяния на предишните поколения още в средата на 90-те години, когато иконата на антикомунизма Лех Валенса беше победен на президентските избори от лидера на новата левица Александър Квашневски. Новите поляци поискаха да изградят Полша наново, по западен образец, уповавайки се на съветите, които щедро им даваха новите западни съюзници. И полската левица (Съюз на демократичната левица – СЛД) им го осигури, както благодарение на Квашневски, преизбран за президент още на първия тур през 2000 г., така и с либералната политика на левите правителства, които уверено заведоха Полша до членството в Европейския съюз.

Само че още по пътя към ЕС започна да се натрупва цената, която обикновените поляци плащаха за успешната интеграция на Полша. Тя се трупаше при приватизацията на изградената при социализма индустрия, в резултат на което се обогатиха малцина, но без работа останаха мнозина; при деиндустриализацията, предизвикана от правилата за свободна конкуренция, в която западните стоки надделяха над полските; в тежката борба на традиционно частното полско село за равноправно участие в европейското субсидиране и за пазари т.н.

В резултат над 3 милиона предимно млади, някои и високо квалифицирани поляци напуснаха родината си в търсене на по-добър живот. Сиреч „гласуваха с краката си”, както при „есенните революции” от 1989 г., се описваше рухването на ГДР. Идеята, че „невидимата ръка на пазара” решава всички проблеми, доведе до огромни финансови и териториални диспропорции и нарастващ брой хора, усетили, че са загубили от прехода.

Любопитното в полския случай бе, че носталгията по стабилния социален ред от социализма помогна не на поскомунистическата левица, а на консервативно-националистическата десница на близнаците Лех и Ярослав Качински с тяхната „Право и справедливост“ (ПиС). Обяснението е лесно – полската левица премина в социално-либералната писта и се превърна в партия на успелите от прехода. Но там тя трудно можеше да се състезава с либералната“ Гражданска платформа“ и нейния лидер Доналд Туск, днес председател на Европейския съвет, макар и против волята на властите в Полша. Така СДЛ остана извън сейма.

Докато ПиС стабилно разширяваше присъствието си, а от изборите от 2015 г. притежава и пълната власт – президент в лицето на Анджей Дуда, премиери Беата Шидло и Матеуш Моравецки, абсолютно мнозинство в сейма, направлявано с твърда ръка от Ярослав Качински. Управлението на ПиС се вписа изцяло в набиращата скорост тенденция на авторитарно-консервативни правителства, поставящи под въпрос основаполагащата за обединена Европа либерална демокрация. Качински и Орбан са начело на бунта, а тясното им сътрудничество им позволява да се противопоставят на опитите на ЕС да ги върне към либерализма.

Независимо от всичко това, именно срещу това управление на „народа” беше усетеното от мен недоволство. Протестен беше и вотът на местните избори през октомври, когато ПиС загуби големите градове, а Варшава още на първия тур. На какво се дължи недоволството? Отговорът можем да открием навсякъде в Европа в бунта на забравените малки хора.

Дойде времето европейците да платят за дългогодишната политика в полза на икономическите и политическите елити. Навсякъде в Европа като единствено лекарство за икономическите кризи ни сочеха „реформите”, под което се разбираше единствено и само приватизация, дерегулация, намаляване на преките данъци и увеличаване на косвените.

Това, което чух в Полша – най-успешната страна, е, че старите промишлени райони като полският Манчестър Лодз и каменовъгленият Шльонск са в дълбок упадък, населението напуска – първо към Варшава, а после и още по на запад в Европа и отвъд океана. А недоволството нараства и вече застрашава цялата система. Защото то се изразява и от „средната класа”, а не само от бедните и унизените, които никой не чува, а и които най-лесно се поддават на популистки обещания.

Бълбукащото полско недоволство само допълва общата европейска картина, в която България не е изключение. Според мен, най-важният въпрос сега е в каква посока ще се насочи протестът. Защото сме в неизследваното поле на дълбинна криза на либералната демокрация, която може да доведе както до обръщане на демокрацията към интересите на хората, а не само на елитите, но и до самоунищожението й.

Дано протестите накарат управляващите навсякъде в Европа да осъзнаят проблема. Но отговорността не е само на тяхна, а и на всички граждани, които искат да запазят демокрацията като управление на народа и в интерес на народа.

 

 

 

 

Източник - в. "Дума"
Проф. д-р по история Искра Баева е родена в София, завършила е специалност история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1974 г. Защитила е през 1982 г. дисертация на тема „Полската селска партия на Станислав Миколайчик, 1945-1948 г. “, след което става преподавателка по съвременна световна история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.…