Въпросите и отговорите, които търся не са историческо изследване а, по-скоро, размисли за мястото на България в цивилизационните процеси през вековете на нейното историческо битие. Искам да открия в праха на историята това, което е само наше, рожба на нашият творчески гений, величието на нашият дух. И още: с какво България и българите предопределят развитието на Европа за векове напред.
Беглият поглед върху словесните и писмени изяви на съвременни „интелектуалци“ и на хора с изострен „патриотизъм“, не може да не забележи болезнения плам, с който те търсят и, често, откриват свидетелства за присъствието на нашата българска цивилизация навсякъде на картата на света. Един историк-самодеец, получил просветление, когато се намирал в подножието на Тяншан, откри прародината на българите в японските острови. От там са дошли някакви „бели хора“ и те са българите. Любителите на историческото минало са смутени от факта, че името и приноса на България и на българите в каталога на европейската история и култура се среща толкова рядко. За опровержение на неприятния факт те често привеждат примери от топонимията на географските карти от Централна Азия, Армения, степите на Русия и до Италия, където българското име е оставило своите следи. Следите, които сме оставили по пътищата на своите странствания сами по себе си са достойни за изумление какво може да преживее един народ в борбата си за оцеляване. Но в случая търсим българското име не като пътен знак по пътищата на преселението, а в списъка на културните ценности, които сме оставили като принос в цивилизацията на страните и народите на Европа и в границите на нашата държава.
Има някакво сдружение БАГА ТУР, което може да се разчете и като туристическа агенция БАГА. Идеолозите на въпросното сдружение очевидно правят алюзия с титлата БАГАТУР. Млади хора обличат дрехи, носят шлемове, саби и лъкове, които би следвало да са по образ и подобие древнобългарски. Яздят коне и се „сражават“, една девица размахва дълъг бич, с опит да плющи, както го правят американските каубои. Младите хора се гордеят с хилядолетната история на нашия народ, но чувството за величие се изчерпва с преклонението пред старинните оръжия и битови атрибути. Пропускат факта, че по-дълги или по-къси мечове, ризници и шлемове има на всякъде по света и едва ли някой може да претендира за първосъздател. А по-важно е да открием нашето място в духовността на европейската цивилизация.
От политическа гледна точка векове наред българите са присъствали много осезаемо в историята на Европа. По времето на Симеон Велики и Иван Александър, времето когато на картата на Европа Франция, Германия, Англия ги няма като държавни обединения, българската държава е истинска империя. Но това военно-политическо величие сега е накъде дълбоко скрито в аналите на историята. Днес голяма част от европейците и населението на планетата е безсилно да покаже на географската карта къде сме ние като територия, а за принос в европейската история и цивилизация по-добре да не питаме.
Преди около 3 000 години нашето племе вече е съществувало със своето име в съседство с Китай в подножието на Тяншан. Съвременните изследователи трудно могат да изредят достиженията на цивилизацията на Китай, които стават общочовешко достояние и фактор в културните процеси на света (1). Китайската цивилизация хилядолетия е била затворена в себе си и, въпреки това, е дала огромен тласък на световната култура. Работата е в това, че Китай е толкова огромен, че е “самодостатъчен”, за да се зародят в него културни процеси, които имат достатъчен простор да се развиват и да се захранват от собствената си среда. Тази цивилизация като мащаб и като достижения е толкова напред във вековете, че няма как нейното културно влияние да не се процежда навън, въпреки закритите с Великата стена граници на “Поднебесната”. Очевидно и в цивилизационните процеси действат същите закони, както при скачените съдове: движението е от високите нива към по-ниските. Би било естествено това съседство по някакъв начин да се отрази върху културата на българите, да предаде на нашето племе поне част от културните традиции на Китай. Но български културен принос в световната цивилизация от това време не е останал, останало е само китайското название на българските племена: пу-ку или пу-гу, бу-гу. Сигурно и тогава българите са имали някакво песенно и разказваческо изкуство, битова култура, но от тях нищо не е запазено като наследство в световната и европейската култура, не са създадени и запазени значими материални и духовни паметници на българска цивилизация, които да са дали тласък в културата на други народи. Останали са само няколко топоними и те са съхранени в историческата памет на други народи.
Все в тези векове, далеч на запад и на юг от степите, които обитават българските племена, в Елада са създадени безсмъртни творения на философията на Платон и Аристотел, поезията на Омир и Сафо, скулптурата на Праксител, театъра на Аристофан и Софокъл, градостроителството на Перикъл, математиката на Питагор и Архимед. Малко по-късно се е развила римската култура. Цезар е воювал в Галия и Египет, любил се е с Клеопатра и писал своите „Записки“. Вергилий, Хораций, Овидий вече са написали своите безсмъртни поеми и стихове, а Ливий е написал историята на Рим от преди 700-800години.
Живеейки между тези два центъра на световната цивилизация, българите не участват в културните процеси в никой от тях. Защо това е така? Причината е липсата на уседналост. Притискано и въвлечено в номадските потоци на хуните, аварите, хазарите българското племе води живот, който се основава на препитание непосредствено от природата и от набези срещу също такива племена; живот, който не изисква интелектуални и творчески усилия. Достатъчни са уменията да управляваш добрия кон, да владееш лъка и меча. Битието на постоянното местоживеене и градежът на материална култура са задължително условие за появата на духовна култура. (Както е вярно и обратното). Такива условия за нашето българско племе както, между другото и за останалите степни народи, няма. Скитничеството е оставило народа ни в страни от духовните процеси на древния свят. Затова често изтъкваната гордост от древността на народа ни едва ли е толкова голям повод .
Временната уседналост на българите северно от Кавказ, по северното крайбрежие на Азовско и Черно море не е дала възможност за създаване на трайни творения на цивилизацията, но подготвя способност за държавно устройство (2). Ние вече изпреварваме племената, с които съжителствахме векове наред. Малко по-късно щастливата историческа съдба ни довежда до Балканите, където свършва многовековното скитничество. Но българското племе идва тук подготвено за държавна организация, за оседнал живот.
Създадената от Аспарух държава още в своята младенческа възраст решително се намесва в съдбините на Европа. Много често военните победи на кан Крум и цар Симеон, и не само на тях, справедливо будят патриотична гордост у нас българите. Но когато търсим отражението на военните победи на българите върху съдбата на Европа безспорно най-важно место заемат победите на кан Тервел срещу нашествието на арабите в Европа през Проливите и Балканите.
Ислямизираните арабски племена през 7 в. предприемат нашествие към Европа от запад през Пиринейския полуостров и от изток през Балканите. До края на века те овладяват бреговете на Северна Африка и нахлуват в Перинеите. Понататъшното им проникване в Европа е спряно през 732 г. с огромни усилия и жертви на народите северно от Пиринеите. Отвоюването на тази част от Европа от арабите завършва едва през 1492 г. след много войни и жертви, но културните следи, които оставят те в тази земи са видими и днес.
На пътя на нашествието на арабите в Европа през Балканите застава новосъздадената българска държава. Разгромната победа на войските на кан Тервел срещу 180 хилядната армия на арабските нашественици под стените на Константинопол през 718 г. не само опази младата българска държава от разграбване и унищожение, но завинаги прикри пътя за нашествие в Европа от изток. В историята не е прието да се гадае какво би било ако едно или друго събитие е станало или не. Но е очевидно, че с победата при Константинопол българите опазиха Европейската цивилизация от ислямизиране. Без тази победа европейската история и култура биха били много по-различна. Още по-впечатляващо е, че България изиграва тази роля само 35 години след създаването си.
Изпреварвайки времето трябва да напомним, че възпиращата роля на българската държава срещу исляма в Европа се повтаря във времето на нашествието на османските турци през 14 в. Многогодишната съпротива на българите значително намалява устрема на турските нашественици към централна Европа. Самата Европа обаче, раздирана от вътрешни междудържавни и религиозни борби, не съзнава тази решаваща роля на България на Балканите и я изоставя в борбата.
Академик Лихачов пише: „Новите култури не се самозараждат в изолирано пространство…Общо взето всяка култура се ражда „сред“ други и не на празно место.“ („Руската култура“, стр. 39) Българите се включват в европейската цивилизация и заемат място в културните процеси на Европа едва след досега с византийската култура. Със спирането на скитничеството на българското племе на територията на Балканите започва процес на бързо „кръвосмешение“ със славянските племена, които са се заселили тук два века по-рано. Към ІХ в. – времето на княз Борис и цар Симеон Велики, ние сме вече нов народ, с нова славяно-православна култура по образец на византийската. От това време до ден днешен именно този нов народ със старото име „Българи“ присъства в политическия и културен живот на Европа. Нашата култура наследи създаденото по тези земи от траките, от древните гърци, от византийската империя. Това предопредели нейното богатство и устойчивост през превратните векове и е повод за национална гордост.
В същото време смесването на цивилизации и култури в новосъздадената българска държава способства изграждането на чувството за различие от околните племена и народи, стремежа за опазването границите на създаденото, чувствителност към всяка външна агресия. И тези качества на българската държавност се откриван още в най-ранните годни от нейното съществуване.
Не е трудно за разбиране защо от толкова много други народи историята помни само имената, а най-често и тях е засипала с пепелта на забравата. Хуните, хазарите, куманите не стигат до изграждане на трайни държавни организации и постепенно се размиват в европейските и азиатски народи.
Сам по себе си фактът на създаването на модерна държава по подобие на византийската империя буди само възхищение. Важно е и друго: въпреки всички исторически премеждия през вековете на тази земя българите като народ, държава, територия, дух се запазиха. През превратностите на многовековното историческо битие нашето присъствие на картата на Европа е по-голямо или по незабележимо, но е неотменно. В същите тези векове Византийската империя изчезна. Но остана византийското православие, в разпространяването и съхраняването на което не малка роля има нашата държава, църква и народ. Поглеждайки напред в историята с гордост можем да отбележим още един факт: българите, българската държава, дух и култура надживяха и Турската империя. Тази устойчивост към самосъхранение, запазвайки най важното, с което можем да се наричаме народ е истинското наше величие.
Наследството, което човечеството е попило от елините векове преди новото летоброение, за българското племе става достояние едва в годините на нашето заселване на Балканите. Когато древните гърци и римляни са създавали своите безсмъртни творения, нашите прадеди са имали някакви писмени знаци – руни, но с тях не са писани стихове и проза. Затова от периода след нашето отсядане на балканските земи на Византия до покръстването ни професор Бешеклиев е събрал само няколко десетки писмени текстове, оставени от хановете върху каменни колони и стели. И те написани на гръцки (3).
Само двеста години, след като кан Аспарух побива държавен меч на Балканите, българите стават християни и добиват своя писменост. Невъзможно е човек да не оцени значението на писмеността, която приехме от светите братя Кирил и Методий. Създадена, за да се преведат богослужебните книги на славянския свят, тя бързо проправя пътя на българска писмена култура. Народ с писменост и с духовна принадлежност не е вече племе. Този факт ни поставя в кръга на малкото народи на Европа, които имат собствена писменост, това откри пътя за развитието на нашата култура като неделима част от европейските традиции. Това, което казва академик Лихачов за руския език напълно е приложимо и за българския език: „…писмеността не е само средство за общуване. Тя превръща езика ни в съкровищница на духовната култура.“ Девет века преди него Черноризец Храбър посочил величието на този акт в нашето държавно и народно битие: „…човеколюбецът бог, който урежда всичко и който не оставя човешкия род без разум, но всички привежда към разум и спасение, смили се над човешкия род, изпрати му свети Константин Философа, наречен Кирил, праведен и истинолюбив мъж, и той им състави 38 букви…“ Той за вечни времена прикова писмената култура в живота и съзнанието на българите. Това отреди на българите великата роля на посредник в разпространяването на православието, църковно-славянския език и византийската култура. Тези ценности влязоха в духовността и историята на много славянски народи и обогатиха културата на света. Може би Черноризец Храбър е предугадил общочовешкото значение на славянската азбука и затова пише: „ …смили се бог над човешкия род.. „ а не се смили само над българите. Скоро писмеността ражда и първите писмени творения, заражда се българската книжовност. България стана център на писмена и духовна култура, която нейни мисионери разпространиха далеч извън нашите граници. Световната цивилизация не би била такава, каквато е без покръстването и разпространението на православието сред славянските народи в огромното пространство на древната Рус през ХІ в. от българските духовници. Този акт отвори пътя и на византийската култура в тези страни и направи източните славяни неделима част от огромната Европейска култура. Това е истинският неоценим принос на нашия народ в световната цивилизация.
Политическото и военното величие на България и превратностите на нейната историческа съдба през вековете са важни. Но най- великото дело, сътворено и съхранено от нашият народ в неговото хилядолетно историческо битие е поставеното начало на славянската писменост и разпространяването на православието далеч от нашите земи. Те се родиха тук, тръгнаха към славянския свят и завинаги измениха духовната и политическата карта на Европа. Те станаха стожер на народния дух на българите във времената на държавно величие и политически катастрофи. Този щит ни спаси от многовековната опасност да изчезнем като народ.
Както навсякъде по света духовното израстване на нашия народ породи и забележителни материални паметници.
Велики Преслав по времето на Симеон Велики е бил втори град в Европа, след Константинопол. Културните паметници в Плиска и Велики Преслав, в Охрид са свидетелство за култура с високи измерения, съперничещи по блясък и величие на който и да е паметник на градостроителството и архитектурата в Европа от онези времена. Кръглата (златна) църква, манастирът „Св. Пантелеймон“ са шедьоври на архитектурния гений на българите. Внушителният образ на св. Теодор Стратилат от керамичната икона е творение на изкуство, което няма аналог в европейската цивилизация от онова време и до днес. В църквите и манастирите са писани не само богослужебни книги, творението на Черноризец Храбър не е изолиран случай. Многобройните негови преписи свидетелстват за нараснали културни потребности, за мащабна писмовна работа, която да засити културните нужди на образованите хора от онова време. Едно е сигурно, през трагичната наша история са погубени безчислено много писмени творби, икони и произведения на изобразителното изкуство. Отмъстителната фанариотска ръка също е положила усилия за да доунищожи пощадените от пожарищата на войните и запазени в хранилищата на храмовете на Велико Търново писмени паметници и свидетелства за миналото величие на българската култура от Второто българско царство. Но и това, което е съхранено буди възхищение и национална гордост. Това че величавата българска култура от ІХ-Х векове остава почти непозната за европейците и не дава видимо отражение в западната част на континента е резултат от духовния колапс през „Тъмните векове“ (4) на Европа, на нейната затвореност към културата въобще и към българския изток в частност. Европейците от тъмните и безплодни времена на ранното средновековие останаха слепи за външния свят, не бяха подготвени да възприемат младата и жизнерадостна православна култура на българите.
На 4 декември 2006 г. след 52 годишни реставрационни работи беше открита за посетители Боянската църква. Всеобщо е признанието, че построената и изографисана през Х в. църква се явява предшественик на изкуството на Ренесанса. Тя е показател за високата култура на нашия народ от онези векове. Ако не сме забравили, че ІХ – Х векове са най-тъмната епоха в европейския културен и духовен живот, поводът за гордост е още по-справедлив. Но случаят, както и редица други, навява тъга. Не живописта на Боянската църква отключи ренесансовият полет на Европа. Бихме искали да е така, но няма доказателства. Фактът, че европейските майстори стигат до живописните откровения на Боянския Зограф 2-3 века по-късно не значи, че той е техен учител, че те са го открили и са заимствали от него. Той е блеснал с ярка светлина тук в България, но тази светлина не е осветила Европа. Това е така по същите причините, изложени по-горе: Европа не беше дорасла до равнището на нашата, българската култура, срещу нейното възприемане от европейците стояха догмите на католицизма.
Изключителното самобитно културно богатство, създадено по нашите земи във вековете на процъфтяване на българската държава, макар късно, днес попълва белите петна на картата на европейската цивилизация. Съвременният западен европеец може само да се удивява на творческия гений на българите, създали своите творения векове преди ренесанса и да съжалява,че на пътя на тяхното проникване в Европа застават невежествените сили на средновековното верско мракобесие.
Едно е сигурно: всяко творение на изкуството и културата може да стане факт на европейската и световната цивилизация само ако е в движение, ако се разпространява. Породените тук, по нашите земи, не могат да правят изключение. Очевидно такова движение от изток на запад е нямало и българската култура остава непозната за Европа и затворена в себе си. Фактът, за който стана дума по-горе: културната експанзия на българските духовни мисионери в земите на древната Рус, разпространявайки старобългарския език и славянската писменост и, заедно с тях, православието потвърждава това. Именно това движение от България към земите на славяните на север и на запад от нас превръща българската писменост в цивилизационен факт в Европа и света, а България в културен посланик.
Може би има място и мисълта, че в онези далечни векове, когато съвременните средства за общуване и обмен на култури са липсвали, пътищата на цивилизационно проникване откриват първо войните и второ – търговията. Нека си спомним как е прониквала материалната и духовна култура на Древния Рим сред дивите варварски племена в горите на Европа и Британия: тя е следвала като сянка векове наред завоевателните походи на римските легиони и навсякъде е оставила своите белези на строителен гений и изкуство. Известен е и фактът от по-новите времена: войните на Наполеон, при цялата разрушителна енергия и страшни страдания, които са причинили на народите, допринасят за пълното ликвидиране на феодализма в Европа и за движението на Декабристите в Русия, което искаше ликвидирането на крепостничеството в Русия, модернизиране на държавния и икономически живот на страната по образ и подобие на Европа.
Древните гърци колонизират цялото Източно Средиземноморие, Сицилия, цялото крайбрежие на Черно море и стигат чак до територията на днешен Азърбайджан със средствата на търговията. И навсякъде оставят белезите на своята цивилизация, които не само се виждат, но и се носят в духовната тъкан на народите, които населяват днес тези територии.
Загубата на държавност, след попадането на България под византийско владичество, за два века спира развитието на самостоятелната българска култура и цивилизационния обмен с европейските народи. Тя възражда своето място на политическата и културната карта на Европа едва след създаването на Второто българско царство, но загубата на „инерция“ на културното развитие от Първото българско царство оставя своите следи.
България почти през цялото си съществуване като европейска държава воюва за собственото си оцеляване: от началото с Византия, а после с Турция и непосредствените си съседи. По-далече от това географско пространство тя е излизала, но за ограничени периоди от време. За това вероятно проникването на нейните културни достижения по пътищата на войните не са достигали по-далече от територията на съседите, както и обратното – проникването на европейските културни влияния е ограничено.
Най-видимо е културното проникване в България по пътищата на международната търговия в българските крайдунавски селища. В края на 18 в. и през целия 19 в. те активно участват в търговския обмен с Европа и заедно със стоките в тях проникват и европейските духовни и материални традиции. Обликът на Русе, Свищов и други крайдунавски селища е напълно европейски по вид и дух, различен от османските традиции. Същото се наблюдава и в средногорските селища като Копривщица, Панагюрище, които активно участват в стопанския живот и стокообмена на Турската империя и достигат чак до Сирия и Египет. Писателят Георги Константинов в романа „Синият аметис“ твърди, че български търговци са имали свой пристан в Калкута. Това е причината в рамките на изостаналата Турска империя българите да се отличават силно от осмонлиите по своята стопанска инициатива, култура, бит, духовни интереси. Това е голямо достижение, но в условията на вековната политическа изостаналост на турската империя то не се развива по нататък и си остава факт за „вътрешна употреба“. Нашата култура и бит остават затворени в себе си. Но тази беда ни преследва далеч назад във вековете.
Още преди османското владичество липсата на морска традиция, на военно и икономически значимо търговско корабоплаване в Черно море и Средиземноморския басейни обрича България на самоизолация, ограничава възможностите за съществено разпространение на материалните и духовни достижения на България и българите извън региона на Балканите, както и обратното движение от Европа. Венецианската културна експанзия е най-добрата илюстрация за това какво може да достигне един град – държава, когато тези фактори са налице. Но може би още по-мащабен и за това по-очевиден, е примерът с проникването на западноевропейската цивилизация и католицизъма по света. Навсякъде, в Америките на запад и в Азия на изток, търговци и строители, учени и авантюристи, католически покръстители следваха по петите завоевателите и колонизаторите. Всички те имаха на разположение развит флот. Той беше не само транспортно средство, но и посредник между различните цивилизации, с които завоевателите се сблъскваха по пътищата на Световния океан. Нашата българска цивилизация нямаше този исторически шанс и остана затворена в своите исторически граници, установени след разпадането на Византия. По времето на княз Борис и Симеон Велики българската културна експанзия на запад е оставила своите дири в аналите на историята, но за съжаление те бързо се забравят след загубването на държавността и попадането под византийско владичество. А именно преди този трагичен завършек на Първото българско царство цивилизационният потенциал и духовната култура на България в Европа, е може би най – голям.
Затвореността към света, която наложи Османското владичество над българите, има трагични последици. Ние загубихме възможността да станем част от културната карта на Европа, като разпространим нашите културни постижения от предшестващите години на съзидание. Това прекъсна и обратните пътищата за движение на културните процеси на ренесанса от Европа и от света към България. В крайна сметка това направи страната изостанала провинция. В 16 в. Шекспир написа своите безсмъртни драми, трагедии, комедии, сонети. В 17 в. Еразъм Ротердамски написа „Възхвала на глупостта“. В 18 в. Европа чете Гьоте и Шилер, а Едуард Гебон пише своята многотомна „История на Рим“. Във втората половина на същия този 18 в. Паисий пише своята „История славянобългарска“. Очевидното трагично несъответствие на равнището на неговото творение със световните образци на исторически съчинения и литература е резултат от многовековното историческо мъртвило в нашата духовна история. И истинско чудо е, че в този културен мрак българите са успели да запазят език и вяра, че въпреки материалната нищета и политическо безправие, са съхранили дълбоко в подсъзнанието си спомена за миналото величие на духовността и му отредиха место в своето нерадостно битие. Църквата, килийните училища, читалищата съхраниха наследените от предците духовни традиции и възможности на българите и ги подготвиха за бъдещия културен скок.
Петвековното турско робство изтрива от паметта на Европа политическата история и културното богатство на българите. За европейските политици и интелектуалци от 19 в. нашият народ е племе, без история и културно наследство,„непозната земя“. Байрон пише стихове за древната култура на елините и воюва за свободата на гръцкия народ. За българите той не знае нищо. Когато след Априлското въстание башибозукът коли и беси българския народ Виктор Юго, Гладстон, надигат глас на потрес и възмущение заради човешката трагедия на българското племе, но те не знаят, че се изтребва народът, пръв приел и разпространил славянската писменост и православието всред славянския свят, построил Велики Преслав и зографисал Боянската църква, че през вековете по тези земи българите са създали богата култура .
В същото време петвековната изолация на българите от европейските културни процеси остави българският дух встрани от мракобесието на европейската средновековна религиозна нетърпимост в изкуството и науката, от колебанията и заблудите на миналите векове. Тя запази ненакърнена от външни влияния изконната ценностна система на българите за доброто и злото, за красивото и грозното от вековете, когато сам той ковеше творения на изкуството и културата. Плод на тази изолация е огромното фолклорно богатство, което българския народ е сътворил и съхранил през вековете.
Фолклорът на европейските народи в голяма степен се гради върху сказанията за рицарите от кръглата маса на крал Артур, техните подвизи в името на „дамите на сърцето“ и въздишките на тези дами, легендите за Нибелунгите, любовната драма на Тристан и Изолда, сказанията на келтите,- все мотиви за деянията и страданията на крале и кралски синове и дъщери.
Българският фолклор е огледало на живота, на любовите и страданията, на празниците и делниците на хората на народа български, на героизма и подвизите на неговите юнаци през вековете. В него живеят истински хора. Този фолклор е създал песента за Балканжи Йово и думите „Глава си давам, хубава Яна на турска вяра не давам“. Балканжи Йово не поставя себе си над турчина, над неговата вяра. Неговото величие е в непоклатимата вяра в своя бог и българския корен. Може би тези думи дават отговор на въпроса как сме се съхранили като народ, след толкова робство и страдания и осмислят огромното наше богатство от песни, приказки, пословици, танци като темел на душевността на нашия народ. Образ като Балканжи Йово не се среща във фолклора на друг европейски народ. Още нещо: специално место в европейската култура е отредено и на нашият музикален фолклор с неговата ритмика, която не се среща никъде другаде. Тя, със спецификата си, вградена в музикалните произведенията на нашите съвременни класици, прави техния блясък неповторим. Тези черти на нашето народно творчество му отреждат специалното место в европейската цивилизация.
Казаното дотук в голяма степен обяснява духовния взрив, който предизвиква Паисийевата „История славянобългарска“, въпреки нейната по-скоро романтична историческа стойност. Паисий разрови пепелището в душите на поробения народ и откри тлеещите въглени в народната памет за минало държавно и културно величие.
И само в рамките на един век българската писмена и езикова култура изминаха пътя от „История славянобългарска“ до стиховете на Христо Ботев, начертани за вечни времена на стените на съкровищницата на знания и култура – Сорбоната. Няколко години по-късно записаха своите имена в българската и световната култура писателите Иван Вазов, Захари Стоянов, Славейков, Яворов. Тридесет- четиридесет години след тях извисиха ръст Димитър Талев, Димитър Димов, Валери Петров, композиторите Панчо Владигеров, Петко Стайнов, Панайот Пипков, художниците Иван Мърквичка, Златю Бояджиев, Дечко Узунов, световния учен академик Наджаков. Техните творения мерят ръст с най-доброто, създадено от европейските творци. За немислимо кратък срок нашата култура стана неделима част от европейската, доби свой облик. Това, че тя не винаги е видима за Европа, че нямаме Нобелови лауреати не е резултат от нейните художествени недостатъци, а поради непознаването й и високомерните гримаси на голяма част от европейците. Между впрочем това високомерие се проявява не само спрямо самобитната българска литература. Фактът, че Толстой твори и живее до 1910 г., без да бъде забелязан от комитета за Нобеловите награди, които присъжда тези награди от 1901 г. говори сам по себе си. Ако безпристрастно прочетем произведенията на не един нобелист от ХХ и ги съизмерим с произведенията на нашите творци не може да не забележим, че в голяма степен те са предпочетени по политически и национални мотиви, далеч от художествената стойност на създаденото в нас. Ние споделяме нерадостната съдба на малките народи и малките езици: творците да създават културни образци с общочовешко значение, които остават непознати за света. И само малцината, които се докоснат до сътвореното от тях му се възхищават и възклицават: „Не може да бъде!“. И няма надежда това да се измени в обозримо бъдеще. В съвременния „културен пазар“ в оборот се намират творения „по образец“ на някой автор, добил заслужена или не популярност и които се възпроизвеждат в неограничено количество от плодовити имитатори. Да се потърси и намери стойностното някъде в страни от рекламираната стандартна продукция е извънредно трудно и недоходно занимание. Не малка роля в това отношение играе и известната комплицираност на българина, склонността му да се прехласва пред творци, само защото са чужденци. Огромните творения на нашата култура остават в сянката на продукция, твърде често със съмнителни качества. Въпреки това, във времето на всеобхватна мрежа за обмен на знания и изкуство, българските творения на култура успяват да се впишат в тъканта на световната цивилизация. Да се надяваме, че този процес ще се развива още по-бързо. Непреходните творения, които българите през ХІХ – ХХ в. сътвориха ни дават право да съизмеряме нашата култура със световните образци, да кажем: има българска цивилизация със собствен облик и тя е част от световната култура.
Осъзнатата национална гордост предполага да се отнасяме с респект и уважение към нашата история и култура такива каквито са. Да се освободим от представата, че най-важен предмет и повод за национална гордост са бутафорните мечове, ризници и селясите със затъкнати пищови, ками и ятагани. Да забравим приятните неистини, че българите не са губили битки и знамена, че имаме непобедими генерали. Но да помним, че българският език е сътворен във вековете „ когато Карл Велики е разговарял на немски само с конете си“(Георги Димитров, реч на Лайпцигския процес), че е не по-малко богат и красив, от другите европейски езици. Телевизионни програми като „Лайфстайл“ и „Тренди“ звучат нелепо и обидно, както и словоблудствата и издевателствата над езика ни свещен по вестниците и по електронните средства за общуване. Да разберем, че когато загубим езика и националната си култура ще изчезнем от света.
Величието на българският народ е вградено в културните паметници, които той е сътворил, съхранил и развил. Осъзнаването на тази истина се постига с образование и натрупване на истински знания. Но личността на съвременния българин в много отношения е продукт на субкултура, която се предлага и заимства от страниците „за култура“ на безкултурни вестници и списания, електронни сайтове и пр. Търпеливото трупане на знания е заменено с „блиц информация“. Постепенно средният българин се разучи да чете стари и нови книги, да рови в полуизтлелите страници на истинската културна и политическа история на България. Това го прави податлив на лесно смилаеми внушения и възприемчив към външните страни на нашата история и глух и сляп за заплахите от загубване на национален дух. Възприемането на истинските стойности на нашето достойно присъствие в световната цивилизация е възможно само от хора образовани. А това вече ни отвежда в нерадостните дебри на нашето образование.
По-горе споменах името на английския политик и горещ приятел на българите Гладстон. Според него дългът на управниците е „не да си стъкмяват лъжовни призраци на славата, които да ги подведат в злосторство, не да милуват слабостите си, като се карат да повярват, че те са по-добри от останалия свят; но да постъпват въз основа на един принцип, който признава сестринството и равенството на всички народи.“
(1) Конфуцианството, поезията на Ван Вен, хартията, книжните пари, медицината, порцелана, манифактурното производство, барута, компаса, корабостроенето, мореплаването през Индийския океан и Персийския залив и до източните брегове на Африка, през Тихия океан до Америка 59 години преди Колумб, и какво ли не.
(2) Съкровищата от могилите в южна Русия, които вероятно са на български владетели са артефакти – израз на ханско великолепие, но не бележат место в европейската цивилизация.
(3) Черноризец Храбър:“Прочее преди славяните нямаха книги, но бидейки езичници, четяха и гадаеха с черти и резки.“
(4) В 9-10 век европейските народи се борят против набезите на маврите, унгарците, норманите. Тази ера, преминала през феодални междуособици, се характеризира с временен упадък и обедняване на духовната култура – Уикипедия.
