АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Писмото на Макрон до народа

Юрий Борисов - 15 януари 2019

Няколко седмици президентът Макрон гледà как „Жълтите жилетки“ ходят по главните улици на Франция, викат, крещят, бутат светофари, чупят витрини, палят контейнери за боклук, хвърлят димки, вандалстват и светотатстват и реши да им напише писмо.

С това писмо трябваше да сложи интелектуален ред в хаоса. Защото  мисловният хаос беше пълен. Какво ли не поискаха ЖЖ. Почна се с искане да се анулира последното увеличение на данъка върху горивата. После лавината тръгна: да се построят домове за всички бездомни, да се индексират според инфлацията всички доходи, да се увеличат обезщетенията за инвалидност, да се намалят наемите (особено за студентите), да се върне държавната собственост върху еди-какво си, да се намали пенсионната възраст, да няма пенсии под еди-колко си евро, да се вдигнат данъците за богатите, големите транснационални компании да плащат големи данъци, референдумите да влязат в Конституцията, да се премахнат  президентските надбавки и всякакви глезотии за висшите чиновници, да се вдигне минималната заплата, да се фиксира максимална заплата, да се създадат работни места, да се създадат благоприятни условия за малките предприятия, да се сложи край на строгите икономии и прочие и прочие…

Макрон се замисли. Много важно беше как ще започне писмото. Разбира се, с разбиране, със симпатия и с емпатия  към народа. Президентът трябваше да покаже, че е част от народа, а не някакъв „Юпитер“, какъвто прякор му подхвърляха. Съпричастност, съпричастност и пак съпричастност! Това е формулата! И тя се учи във всеки елементарен курс по „пъблик рилейшънс“.

Затова Макрон започна така: „Аз знам, разбира се, че мнозина между нас днес са неудовлетворени или са гневни. Тъй като данъците за тях са прекалено високи, публичните услуги са отдалечени и заплатите са твърде слаби, за да могат мнозина да живеят достойно от плодовете на своя труд“

След тези топли думи президентът трябваше да поиска нещо заедно с народа! Така духовното сливане щеше да е пълно. Думите сами се изляха: „Всички искаме една по-просперираща страна и едно по-справедливо общество. Аз споделям това нетърпение.“

А сега към конкретиката. То не може само съпричастност! Тази конкретика явно е полето на самите искания.

Всяка събота – нов протест, на всеки протест – нови искания. Никой не ги обобщава, никой не ги систематизира, само се трупат, трупат и правят невъзможен какъвто и да било разговор. Затова второто нещо, което Макрон реши да направи, беше да покаже кои са главните теми, по които трябва да се разговаря. Ако толкова много се налага да се разговаря. И той написа: първа тема – данъците, втора тема – работата на публичните власти, трета тема – решаване на екологичните проблеми, и четвъртата  тема – укрепване на представителната демокрация.

Но за да не го заподозрат, че се прави на цензор, добави, че всеки може да си добавя тема, за която мисли, че има отношение към ежедневието му. Така демократичността на писмото му порасна.

Нахвърля Макрон основните си съждения, огледа писмото и не можа да сдържи възхищението си. Нещо обаче липсваше. Нещо, което да обобщи ясно, дори за неграмотните, за какво всъщност е този жест. Каза им го директно: „По този начин аз смятам да трансформирам вашия гняв в решения“.  „И аз вярвам, дописа той, че това е голяма крачка напред за нашата Република да се консултират по този начин нейните граждани“.

Много важно беше обаче и как ще завърши писмото. Знаеше, а и бяха го учили, че с последните акорди трябва да покаже огромно уважение към адресата, казано по народному, дори да му се подмаже и във същото време да посочи грандиозността на своето собствено дело. Ето какво се получи: „Вашите предложения ще позволят да се изгради нов договор за Нацията“. „Вашите предложения“ – ето го безкрайното уважение. После „Нацията“ се слага  с главна буква, за да се разбере, че темите не са ала-бала. И накрая – „нов договор“ –  звучи си направо като „Нова Конституция“!

Макрон завърши писмото, облегна се, пак огледа думите и пак се възхити от стореното – ето, излизат едни хора по улиците да протестират, правят предложения, появява се той, президентът, обобщава ги и се получава „Нов договор за Нацията“! Може ли някой да иска нещо повече от Него?

Дойде понеделникът, 14 януари, в който Макрон беше обещал да обнародва писмото. Преди до го пусне по социалните мрежи обаче, президентът прелисти справката за последните демонстрации от събота: „… с единадесетте нови случая към 14 януари тежко ранените сред демонстрантите и журналистите наброяват вече 93. Най-малко 13 жертви са загубили око. Един демонстрант, уцелен в гръб от полицейски изстрел (от LBD), е получил церебрален кръвоизлив и до момента е в изкуствена кома (източник: CheckNews)“

Тази информация изискваше леко допълване на писмото. Седна Макрон и дописа: „Ние трябва да отговорим с ясни идеи. Но за това аз имам условие: не приемам никаква форма на насилие. Не приемам и нямам право да приема натиск и обида към избраниците на народа.“

Подписа, натисна звънчето и нареди на секретарката да пуска по света великолепното му произведение.

И се замисли за железния начин, по който беше построил своите железни аргументи. Гордостта му беше онази част от писмото, в която говори за данъците. Някои искат увеличение? Други искат намаление?

Ето как трябва да се говори на народа за данъци. „Нашата главна задача,  скъпи народе, е да се борим срещу безработицата, нали?“ А кой създава работни места? Работодателите! Като им увеличиш данъците, те как да разкриват нови работни места?  А като увеличиш данъка за работещия, какво правиш? Удряш го по „плода на неговия труд“! Затова, скъпи ми народе, да се увеличават данъците, не е правилно решение. Защото това пряко и косвено удря по теб!

От друга страна, от какво се финансират известните със своята щедрост социални програми? От данъците, разбира се! Като намалиш данъците, какво всъщност правиш? Удряш по социалните програми, удряш бедните и зависимите, удряш върху себе си! Затова, скъпи ми народе,  да се намаляват  данъците, не е правилно решение. Всъщност това си е удар по народа!

И ето какво се получава значи. Данъците не трябва да се увеличават. Данъците не трябва да се намаляват. Данъците трябва да си стоят такива, каквито са! Каквито сме ги измислили. Но като продължим да мислим… данъците все пак трябва да се увеличават. Откъде иначе ще дойдат  пари в екологичните фондове. От акциза за горивата, разбира се. Дето го плащат всички, в т.ч. бедните. Обаче данъците трябва и да се намаляват. Е, не на всички, все пак. А само на ония, които обещават да разкриват работни места, т.е. на богатите. Управляваните от капитала най-добре знаят на кого да увеличават и на кого да намаляват.

…Някой почука, президентът каза „Да“!, секретарката влезе с папка в цветовете на френското знаме – синьо, бяло, червено. Бяха минали около два часа от обнародването на писмото.

– Първите реакции от социалните мрежи, господин Президент!

– Оставете ги на масата, мила!

Секретарката остави папката и излезе. Макрон грабна листовете и се зачете:

Браво! Едно много добро начало за започване на диалог…Надявам се Жълтите жилетки, които плачат, че не са чути, да са на линия…“ .

„Исканията на ЖЖ са противоречиви и невъзможни за удовлетворяване. Как да дадеш повече пари на хората, като намаляваш данъците?“

Стана му хубаво. „Вникнали са в идеята! Разбрали са ме!“

„В Европейския съюз трябва борба срещу фискалния дъмпинг, трябва да се хармонизират социалните политики, трябва ЕЦБ да започне да дава заеми директно на държавите, а не посредством частните банки…“ – хайде-е-е, леко се възмути Макрон, аз им окрупнявам темите, те ми добавят нови….

„Методът на големия диалог е добре познат в предприятията. С него се освобождава напрежение. При Макрон проблемът е, че страната не е предприятие. Гражданите не са служители, които зависят от него. Те са акционерът, на когото ЕМ трябва да дава отчети.“

„Какво е Франция? Хора, които печеля хиляди евро, и други, които печелят толкова, колкото да си платят данъците, тока и наема… Макрон и елитът около него трябва да си намалят драстично възнагражденията! Нали искат да служат на Франция? Нека дадат пример!“

„Това е президент, който не знае как да отговори на нуждите на своя Народ! Знае само да увеличава данъците и таксите! Какво всъщност прави конкретно?“

„Бла-бла! Първото нещо, което трябва да направи, е да спре да плаща лихвите по заемите от банката на Родшилд!“

Макрон бе докаран на власт от финасовото лоби, мисли само за него и действа само в негова полза. Президентът забрави за бедността, за бездомниците… Срам за един шеф на държавата!“

„Бихме могли да дебатираме върху всички теми, стига да оставаме в рамките на тези, които аз съм избрал и върху които искам да дебатираме!!! Господин Ким Чен Ун не може да го каже по-добре.“

„…няма да приема никаква форма на насилие!“ А, така ли? Първоначалните насилия са социалните несправедливости, презрението и подигравките, които обикновените французи търпят…“

Не приличайте на бедствието „Оланд“, което се  вкопчи във властта и ни накара да страдаме от неговия мързел и неговата некомпетентност за голямо нещастие на Франция и Европа!“

„Скъпи мой Ману, ако нямаш решение за наболелите проблеми на Франция, подай си оставката, насрочи избори и дай своето място на човек с ясни идеи, тоест такива,  които ти очевидно нямаш. При демокрацията така се консултира народът. Чрез избори, а не чрез писма!“

„Повдига ми се от толкова негативни коментари по повод на това писмо. Колко са тези, които казвайки, че „повръщат от тази инициатива, са чели това писмо?“

„Боже, колко към бил наивен! Аз си мислех, че избираме Президент на Републиката, който да решава проблемите на Франция и французите, а той ни пита нас какво да прави!“

„Има един единствен въпрос – кой дърпа конците на тази кукла на конци?“

„Да трансформираш гнева в решения? А защо да не разтвориш гнева в „десет решения“?“

„Празни приказки. Никой повече не го слуша, нито го чете, нито го взима на сериозно! Той е загубен!“

Прочете още десетина коментара, хвърли листовете на масата и измърмори: „Неблагодарници! „Селяни!““ После натисна звънеца. Когато секретарката влезе, Макрон попита:

– Тази подборка откъде е?

– От няколко места, но главно от „Фигаро“!

– Че „Фигаро“ е десен вестник. Готови ли са коментарите под публикациите  на „Либерасион“ и на „Юманите“?

– Готови са! В настроение ли сте да ги четете, г-н Президент?

Секретар на Клуб "24 май" Юрий Митков Борисов е доктор по философия. Роден на 12 август 1956 г. Средното си образование завършва във Френската езикова гимназия „Ромен Ролан“  гр. Стара Загора, а висшето - в СУ „Св. Климент Охридски “. В периода 1980 - 1983 е учител по морал и право, естетика, обществознание, логика и психология във ФЕГ „Ромен Ролан“. …