Нямо небе,

суха мъгла,

по клоните пусто.

Празна вода,

жадна трева,

тъмна локва от чувства.

Жилав пейзаж,

жалък типаж

на отминало случване.

Кой е това,

който бели кора

от стъблото на ужаса?

Спри да мълчиш,

виж и прости,

върни ме

у Себе Си

Господи!

Има какво

с твоята мощ

да съградя

от моите кости.

Свий тази жал,

локва без кал –

като цигара.

И запали

идните дни

в светлина да догарят.