АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Проваленият преход  и докладът „Ран-Ът“

Юрий Борисов - 19 януари 2019

Тази статия е публикувана преди почти десет години. Позволявам си отново да я предложа за прочит, защото провалът на българския преход продължава да бъде обясняван в левите среди с явления като „Доклада „Ран – Ът““. Такова обяснение внушава и уважаваният от мен автор Никола Карадимов в статията си „Социалната държава по света. Съдбата на България“.

Моля тези читатели с ляво мислене, които  имат горе-долу добро мнение за мен, да не четат тази статия. С нея аз ще ги разочаровам тотално. Ще ги разочаровам, защото твърдя, че ако политическият елит беше следвал съветите на Доклада „Ран – Ът“, ние като народ и държава щяхме да имаме далеч по-лека съдба.

 

От много години насам БСП обяснява незавидното състояние на българската икономика и особено ниските доходи на българите главно с това, че у нас се бил наложил неолиберален модел на развитие. Своята вина социалистическата партия вижда във факта, че не е успяла да отстои социалната алтернатива. Това обяснение е изписано в новата програма на партията, намираме го и в декларацията, посветена на 20 годишнината от десети ноември 1989 г. Твърде разпространено е и убеждението, че избирателят не е позволил на БСП да реализира своите социални виждания – партията е управлявала самостоятелно само три години – 1990-1991 и 1994-1996.  На въпроса „какъв е този неолиберален модел“ авторитетни леви интелектуалци отговарят, че той е разписан в „Доклада Ран – Ът“ (1). Интернет е пълен със заклеймяване на този доклад.

И така, българската левица намери своето обяснение на стремглавото свличане на страната в икономическата и съответно в социалната област. „Стремглаво“ не е публицистично изсилване – през 1987 г. според индекса за човешко развитие на ООН България се намира на 27-мо място, а през 2004, вече е на 54-то, тоест за 17 години тя е била изпреварена от 27 държави. Регресът няма как да бъде обяснен само с обективните обстоятелства на прехода от реален социализъм към плуралистично общество и пазарна икономика.

Редица страни, подложени на същата трансформация, не допускат такъв срив. (В своя статия – „Разрушителният български преход“ през 2007 г. проф. Васил Проданов посочва, че Полша, която през 1987 г. е след нас, сега е 17 позиции преди България – на 37-мо място, Чехия ни надминава с 24 позиции. Унгария, три места след нас през 1987 г., сега е на 35-о място и ни води с 19 позиции.)

Обяснението с неолибералния модел и неговия „проводник“ – „Доклада Ран – Ът“, се превърна в опасно самодостатъчно клише, което замъглява теоретичния поглед на левицата, не позволява да се видят истинските причини за икономическия и социален срив на България и съответно пречи да се извлекат поуки от това, което ни се случи през последните 20 години. От гледна точка на тази преценка вниманието, което настоящата публикация отделя на Доклада е просто формата, чрез която се споделя виждането за сбърканото съдържание на движението ни към пазарна икономика.

Всеки анализ на случилото се през последните две десетилетия е длъжен да отчете състоянието на българската икономика през 1990 г.

Накратко картината е следната. Съветът за икономическа взаимопомощ (СИВ) на практика се е разпаднал. Основният ни доставчик на суровини СССР е обявил разплащане по пазарни цени в конвертируема валута. Присъствието ни на западния пазар е символично и съответно възможностите за набавяне на валута – силно ограничени. Чуждестранните инвестиции също са символични. Страната има външен дълг за 10 млрд. щ.д. и валутни резерви от 200 млн. към август 1990 г. През 1989 г. търговският дефицит на България с развитите западни страни е оценен на 1,675 млрд. щатски долара. Българската валута е неконвертируема. При тези условия България продължава да субсидира основните хранителни продукти, електроенергията и отоплението, потребителските кредити са с много ниски лихви, образованието и здравеопазването са безплатни за гражданите. Безработицата расте, съответно растат и средствата, които са нужни за обезщетения. За поддържане на съществуващия стандарт са необходими пари. Откъде ще дойдат?

Отговорът е сравнително лесен, ако е възможно, да бъде съхранена социалистическата икономическа система. Тоест, ако пазарите са осигурени в рамките на международното социалистическо планиране и ако получаваш нефт, газ и прочие на непазарни цени. А когато тези условия ги няма? Възможно ли е субсидиране на почти всичко, което българинът потребява в комбинация със слаб износ, скъпи суровини и слаба национална валута? Докладът казва, че такава комбинация е невъзможна и че всеки опит да се запази стандартът на населението при силно влошената икономическа ситуация е обречен на провал.

За основен компонент на лечебната терапия Докладът посочва приватизацията, извършена по определен начин. Вероятно това е основната причина за изключително отрицателното отношение на редица леви интелектуалци към Доклада. Никой от тях обаче и досега не е обяснил беше ли възможно държавната собственост да възроди икономиката в малка и бедна на суровини България, в условията на остра политическа конфронтация и при бясно набираща скорост антикомунистическа опозиция. Позоваването на Китай и Виетнам, твърде любимо на определени среди в левицата, не върши работа. Първо, защото негова задължителна предпоставка е стабилното еднопартийно управление, и второ, защото бурният икономически растеж на тези страни се дължи до голяма степен на приватизацията, извършена по определен начин.

                           Философия на приватизацията

Нееднократно авторите на Доклада изтъкват, че рецепти няма, защото историята не познава прехода от командна към пазарна икономика. Затова Докладът се опира на опита на страните от Югоизточна Азия, Латинска Америка и на опита на социалистически страни като Полша и Унгария, които са започнали икономически реформи от няколко десетилетия. Докладът дели страните, които са предприели преустройството на своята икономика, на два вида. Едните мислят предимно за това как да създадат ефективно производство, а другите – как да запазят стандарта на своето население. Въпрос на доминанти.

Интересно е да се отбележи как е формулирана целта на приватизацията. „Очевидно главната цел“, се казва в първа глава на Доклада, „е да се подобри ефективността и производителността на българските предприятия, за да може да се подобри жизненото равнище на населението“.

Основно предупреждение на Доклада е, че непременно трябва да се постигне национален консенсус за механизмите на приватизацията, защото тя е „политически процес с икономически последици“. При липсата на такъв консенсус социалната цена е много висока. Докладът препоръчва двупартийно управление на агенцията, която осъществява приватизацията, за да се намали до минимум съмнението, че в момента управляващите ще използват процеса в своя полза.

Общ принцип е да се продават най-напред тези предприятия, които са способни в най-кратки срокове да реализират реална печалба. В челото на списъка за приватизация да се поставят тези предприятия, които са най-привлекателни за чуждестранните инвестиции и произвеждат експортно ориентирана продукция.

Ясно е предупреждението срещу заменянето на държавния монопол с частен.

Предложението към българските управляващи е населението да бъде включено максимално в процеса на приватизация. Още в глава 1 „План за действие в България“ четем: „На персонала се дава възможност да вземе активно участие в приватизацията, като му се правят улеснения при покупка на акции. В някои случаи цялото предприятие може да се продаде на персонала.“

Това важи особено за големите предприятия. Тяхната приватизация трябва да се извърши предимно чрез продажба на акции, като за членовете на колективите се препоръчват преференциални условия, като например „безлихвени заеми със срок на изплащане три години“. Както знаем, такъв подход към работниците не се случи.

Може да се спори дали предлаганият тип приватизация е бил способен да доведе до подобряване на жизнения стандарт, но при всички случаи е безспорно, че приложеният на практика тип доведе до обедняване на масите и обогатяване на шепа „инициативни“. Касовата приватизация на редица солидни предприятия „изчака“ те да бъдат ограбени на „входа и на изхода“ и да стигнат до състояние на предфалит. Масовата приватизация от своя страна протече така, че от нея извлякоха полза не обикновените хора, а шепата прекупвачи на бонове. При всички случаи, ако се поддържа мнението, че приватизацията е една от причините за масовото обедняване, виновникът трябва да бъде търсен сред българските управляващи, а не в идеите на „Доклада Ран – Ът“. Между съветите на Доклада и извършената приватизация има твърде малко общо като процедура и нищо общо като дух.

Най-ярко разминаване между съветите на Доклада и това, което се случи, е при приватизацията в

                                        селското стопанство

Авторите на съответната глава са убедени, че „българското селско стопанство притежава потенциала да бъде важен източник на външнотърговски печалби, както и да произвежда голямо количество качествени хранителни продукти за местното население“.

След общата препоръка да се приватизират земята и всички дейности, свързани със селскостопанското производство, изрично се подчертава, че приватизацията трябва да се извърши до март следващата година (1991), за да не се провали началото на новия сезон. Приватизацията трябва да е подчинена освен на повелята за справедливост, и на мисълта за ефективност: „При приватизацията на имуществото на съществуващите кооперативи трябва да се признае законността на претенциите на първоначалните собственици на земята. Заедно с това обаче трябва да се отчита и необходимостта от преминаване към ефективни съвременни форми на производство.“

Разглеждат се два вида възможна приватизация. Първият е реституция – връщане на земята в реални граници на собствениците, от които е отнета. Този вид се разглежда като справедлив, но изрично се подчертава, че той може да отнеме много време и с това да подложи на риск производствения процес. Раздробяването на земята на милиони парчета, т.е. опитът да се копира собственическата картина от времето преди колективизацията, се окачествява като път към криза в селскостопанското производство. Този вид приватизация се разглежда съвсем бегло и това оставя впечатлението, че за авторите той е само теоретична възможност. В други глави, в които става дума и за селско стопанство, еднозначно се говори за кооперативи (например в глава 13 „Социално дело“ с автор Чарлс Мърей) и няма как да заподозрем, че става дума за новоизградени кооперации въз основа на върната в реални граници земя.

Другият вид приватизация – продажба, е сравнително подробно разработен. Държавата обявява търгове, който иска, наддава и спечелилият купува. Със 70% от приходите се създава фонд за обезщетение на бившите собственици. 30% остават в държавата. Финансовият план предлага държавата и бившите собственици да получават парите си разсрочено за определен брой години, за да се улесни купуването и в него да имат възможност да се включат повече хора. Любопитно е да се отбележи, че в случаите, в които купува доказан собственик на предложеното на търг, не се говори за промяна на процентите. Дори бившият реален собственик ще даде пари, които са с 30% повече от тези, които държавата трябва да му върне. Тези 30% заменят данъците за пет години напред, така че те се връщат на практика у хората, които произвеждат.

Авторите виждат в продажбата определен дефект от гледна точка на справедливостта, но подчертават, че няма друг начин да се запази производителността. За по-големи обекти (даден е пример със свинеферми) специално се отбелязва, че трябва да се продават като фабрики, тоест да не се правят опити за продажба на обособени части. За осигуряване на финансов ресурс се предлага държавата да предвиди дългосрочни и нисколихвени кредити.

В България беше приложена противоположна философия. Ликвидационни съвети раздадоха или продадоха за жълти стотинки животни и техника без никаква мисъл, не просто за следващ сезон, а за производство въобще. Земята беше раздробена, за да се върне в границите преди колективизацията. За много парцели се поведоха десетилетни съдебни спорове, а голяма част от собствениците се задоволиха да сложат в чекмедже документите за собственост, без да се интересуват от това земята ражда или не. (Между впрочем в Доклада ясно е казано, че икономическата активност на собствениците може да бъде провокирана и поддържана само ако те са вложили пари в съответната собственост.) Резултатите от тази „висша справедливост“ са известни на всички. Милиони декара пустееща земя; там, където се произвежда – ниска производителност; неконкурентоспособност и на външните, и на вътрешните пазари. От сериозен износител на селскостопанска продукция България се превърна в нетен вносител на почти всичко, което се произвежда в селското стопанство.

                              Промишлено производство

Един от основните съвети на авторите на Доклада е създаването на свободна икономическа зона. Те се опират на опита на Тайван, Сингапур, Хонконг и Китай (специалните икономически зони на Китай към момента на анализа са привлекли повече от 9 млрд. щатски долара чужди инвестиции. Сингапур и Хонконг чрез свободните си пристанища „повдигнаха жизнения стандарт на своето население до второ място в Азия след Япония“). През 1990 г. функционират повече от 145 зони в над 40 страни. Твърди се, че „до момента в света свободните зони са създали над 3 млн. работни места и над половината от валутния приход от стокообмен на страни като Тайван се осигурява от фирми от свободните зони“.

Според Доклада такава икономическа зона ще привлече солидни чуждестранни инвестиции, ще създаде много работни места и ще бъде способна да произведе продукт със сериозни шансове на световния пазар. „Българската зона би могла да стане известна в цяла Източна Европа като превъзходен център за популяризиране приложението на информационните технологии“. И разбира се, това може да стане само с активната роля на държавата. По-точно казано, държавата единствена може да създаде тези условия. Не самоорганизиращият се пазар, не слепите пазарни сили, а държавата. Ето как авторите обвързват свободната икономическа зона и с външния дълг: „Българският външен дълг, например, би могъл да бъде разменен срещу лихвите от дългосрочния наем на недостатъчно оползотворените държавни земи, включени в зоната“. Тази възможност изобщо не беше обсъдена в публичното пространство. Нито в парламента.

Обсъждайки корпорация в зона за свободна инициатива с размера на Хонконг, условно наречена „Черно море“, авторите на глава 12 Марк Фрейзиър и Ричард Ран казват: „Земята трябва да се предлага под наем, а не да се продава на чуждите фирми, за да се избегне притежанието й от чужденци.“ Как звучи този цитат на тези, които определят Доклада като неолиберален?

На фона на това, което се случи в България, впечатляващ е съветът да развиваме ядрената си енергетика.

Ето и някои конкретни цитати, имащи отношение към конкретни производства:

„Реформата в българския химически отрасъл налага преминаване към производство на специални химически продукти с висока стойност… България вече си е извоювала позиции в производството на специални химически продукти, например в областта на фармацевтиката…“

„Нужно е да се разгърне потенциалът на откритите значителни находища от висококачествени въглища в Североизточна България (Добруджа) и потенциалът, какъвто и да е той, на петрола в континенталния шелф.“

„В добива на мед са постигнати добри резултати и може да се очаква, че производството й ще се увеличи…“

„…България осъществява перспективен проект… за извличане на йод и други минерали от подземните води. Този проект може да превърне България в най-големия производител на йод в Европа“.

Докладът отделя специално внимание на българското тежко машиностроене и електроника. „България има поне два машиностроителни центъра на световно равнище.“ Става дума за завода за металорежещи машини (ЗММ) и комбината за тежко машиностроене – Радомир. Според авторите тези отрасли са на световно равнище и заедно със селското ни стопанство могат да бъдат локомотив на конкурентоспособната ни експортно ориентирана продукция.

Според официалната статистика за финансовата 1989 г. на електрониката и далекосъобщителната техника се падат 25% от българското промишлено производство. Авторът казва, че производствените мощности, създадени от 70-те години насам в областта на електрониката, „вдъхват уважение“ (изброяват се: синхронизирани интегрални схеми, многоканални метало-оксидни полупроводници и транзисторни полупроводници; компютърни системи; големи компютри; високопроизводителни универсални изчислителни машини и миникомпютри; микропроцесорни системи и инструменти; дискови и лентови периферни системи и носители; видеотерминални и периферни устройства с единичен запис и оптоелектроника).

„Може да се предполага, че консорциум, ръководен от германци и експлоатиращ Радомир, може да конкурира японците в областите на автомобилите, камионите и земекопната техника.“

За разлика от неолибералните мислители, които оставят всичко в ръцете на самоорганизиращия се пазар, авторите подчертават

                                 специално ролята на държавата

за стабилизирането и въздигането на тези отрасли. Според тях без специалните усилия на държавата успехите в тежкото машиностроене и електрониката няма да се случат. Необходима е дипломатическа работа за привличане на външни специалисти по маркетинг, така както и сериозно обучение по маркетинг на български кадри. Необходимо е детайлно проучване на външните пазари. „Главна и неотложна необходимост е да започне обучение на персонала по разработка и развитие на нови външни пазари“, казва Уилард Галахър, авторът на глава 21 „Машиностроене“. Необходимо е привличането на капиталите и опитът на световно утвърдени в отраслите фирми. За да предположат, че българските компютри например имат сериозни шансове на световния пазар, авторите явно са имали много високо мнение както за качеството на съответната продукция, така и за способностите на държавата ни да се намеси експертно и финансово в полза на родното производство.

И пак държавата: „Политическите контакти са онези, чрез които България трябва да получи помощта, необходима за превръщането й в свободна пазарна страна със солиден износ.“

                                          Социални аспекти

За авторите на доклада „Основната задача на българското правителство в социалната област е да осигури на всички българи достатъчно храна, покрив над главата и елементарно медицинско обслужване“. Не съм убеден, че и 20 години по-късно тази „елементарна“ задача е изпълнена.

Според Доклада защитата на най-уязвимите групи трябва да стане не по линия на запазване на субсидираните храни, а чрез директно субсидиране на техните доходи. Авторът на глава 13  изчислява, че за субсидирането на млякото, хляба, месото и захарта при новите икономически условия ще са необходими над 5 млрд. лева, или 20% от бюджетните приходи за 1990 г. За сравнение той изчислява, че за посрещане на безработица дори от 500 хил. души ще са необходими 2 млрд. лева. Запазването на субсидираните храни ще доведе до деформации в производството, дефицит и черен пазар. Последният е директен удар върху бедните. Друга опасност е печатането на пари в условията на валутен дефицит и спираловидна инфлация, която на практика ще унищожи ефекта от субсидирането. Освен това само премахването на субсидиите за храните може да позволи, според преценката на Доклада, да се отпускат през следващите години необходимите средства за жилищно строителство, здравеопазване и помощи за безработните. Авторът обаче констатира, че по въпроса за субсидиите на храните има политически консенсус в България: „Субсидирането на основните храни се счита за неприкосновена социална придобивка. Почти никой както от социалистическата партия, така и от опозицията не изрази желание да се премахнат.“ Ето един от редките примери на политически консенсус, и то на лява основа. Друг е въпросът дали такова ляво е било адекватно на интересите на широките слоеве от населението, не в момента, а в перспектива.

При обсъждането на данъчната реформа Докладът предлага данъчните ставки „да нарастват умерено, като данъците не бива да минават 30 процента“. Освен това се допуска разсрочено плащане на подоходния данък. На авторите и през ум не им е минало да предложат плосък данък, който е класически израз на обратната „солидарност“ – подкрепа на богатите чрез изземване на пари от бедните. Тази бележка е важна за всички, които упрекват Доклада в неолиберализъм.

Ето още няколко предложения: „Последиците за домакинствата да бъдат смекчени чрез данъчни облекчения и селективно субсидиране на доходите“; „прилагането на данъчни облекчения и/или освобождаване от данък на стоките и услугите, считани за социално приоритетни“; „незабавна продажба и регистрация на държавните жилища на техните собственици“.

Докладът предлага също така да бъдат разрешени кредити и данъчни облекчения на основа на издържаните от данъкоплатеца лица, за да се отразят разликите в платежоспособността в рамките на семейството. „Може да се предположи, че това ще бъде дългосрочна цел в България.“ Можем да констатираме, че такава цел не се е появила нито като краткосрочна, нито като дългосрочна. Изключваме предизборните програми.

Дава се препоръка жилищното строителство да продължи да бъде приоритет на държавата. Специално внимание се обръща на кредитирането на нуждаещите се от жилище. Авторите предлагат правителството да субсидира чрез ваучери или покупната цена на жилищата, или лихвения процент на ипотеките за покупка на жилища. Докладът предлага да се даде възможност на хората лесно и евтино да закупуват изоставени къщи в извънградските райони. Докладът настоява да се запази системата на ниски наеми и субсидии на комуналните услуги за държавните жилища.

Неолиберално и геноцидно отвсякъде. За разлика от поведението на държавата ни, която изобщо прекрати строителството на жилища, премахна преференциалните условия за закупуване, премахна всякакви субсидии за комуналните услуги. Държавата остави всеки да се оправя както може и загърби всички социални съвети, които й бяха предлагани.

В Доклада има много поучителни съвети, свързани с реформата на социалните дейности, които имат пряко отношение към стандарта на населението. Ето един от тях: „не се опитвайте да замените посредствена, но функционираща система с нова; търсете прости, но бързо действащи подобрения“. Здравеопазването, въпреки своите недостатъци, казва Докладът, трябва да бъде съхранено във вида, в който е. На лекарите (от порядъка на 28 000 души) трябва да се увеличи значително заплащането („каквото и да струва това“, допълват авторите), защото в противен случай държавата рискува да ги принуди да напускат страната.

Ето и един поучителен откъс от главата за образованието: „Икономическото благополучие на България ще бъде силно повлияно от развитието на нейните човешки ресурси. За щастие тя има добра образователна система, която е отбелязала някои забележителни успехи… България има много солидни традиции в областта на образованието… Отдавна е отминало времето, когато съдбата на повечето от развитите страни се е определяла от изобилието на естествени ресурси. Днес много по-важни ресурси са уменията, знанията, информацията и решимостта за успех, които са въплътени в хората на една нация.“ Оценка и съвети, които не достигнаха до съзнанието на нито едно българско управление през тези 20 години.

                                       Вместо заключение

Левите интелектуалци, които са враждебно настроени към „Доклада Ран – Ът“, могат да бъдат разбрани. Негова основа е тоталното отричане на реалния социализъм. На много места за него са използвани квалификации като „тирания“,тъмно минало„, „руините на социализма„, „икономически упадък“, колективизацията на земята се нарича „брутална кампания“. В същото време авторите признават, че по време на социализма е реализиран „огромен икономически растеж“.

Да се твърди обаче, че прилагането на Доклада е довело до настоящото плачевно състояние на българското общество, просто не е вярно. Съветите на този доклад не са следвани. Ако бяха следвани, политическата класа най-малко щеше да спори как да се създадат условия за ефективно производство, как да се търсят пазари, как да се постигне силна валута. Нищо такова не се случи през изминалите 20 години. Смея да твърдя, че никакъв модел не е следван. Приоритетите на БСП бяха два – оцеляване и запазване на гражданския мир. Приоритетите на СДС бяха реституция на всяка цена, възмездие и влизане във властта. Въпросът за вината продължава да циркулира активно в публичното пространство. Мит или реалност, куфарчетата с раздадени пари в началото на прехода продължават да претендират за обяснителна схема на нашето обедняване. Продължават да обясняват с бившата Държавна сигурност потайни зависимости, благодарение на които едни стават свръхбогати и логично други стават много бедни. Корупцията продължава да бъде сочена като основен проблем на обществото. „Много се краде!“ – това е масовото обяснение на българската бедност. Всички доминиращи обяснителни схеми се затварят в разпределението и преразпределението. И никоя от тях не обяснява защо не изнасяме месо за арабския свят, защо присъствието ни на руския пазар е символично, защо не произвеждаме компактдискове, защо не продаваме в чужбина компютри, защо ядем латиноамерикански плодове, типични някога за българското производство, защо турският туризъм е по-успешен, защо не произвеждаме и не продаваме навън повече електроенергия.

Дори когато се говори за кражби, обществената енергия се насочва към важни, но не фундаментални явления. Най-голямата кражба днес в България е спекулата с нейните 200 – 300% надценки на масови продукти. С голям потенциал за кражба са частните монополи върху публичните услуги.

Производство, производство и пак производство. Пазари, пазари и пак пазари. За десните – в името на бизнеса, в името на „инициативните и предприемчивите“, както се казва; за левите – в името на прилични заплати и пенсии, прилични осигуровки, прилични масови здравеопазване и образование. Производство и пазари. Тези понятия отсъстват тотално от обществените дискусии. Те отсъстват и от партийните дискусии. Основата отсъства от държавната политика през всичките изминали 20 години. Ето как Докладът формулира най-важното за България: „Масовото нарастване на износа на стоки за Запада с оглед на спечелване на твърда валута е най-важният фактор в реализацията на българския икономически план (глава 10, Юджийн Стюърт)“. Някой спомня ли си къде, колко продължително и с каква интензивност този въпрос е обсъждан в България?

„Да се борим срещу бедността“, звучи от леви форуми. Как? Като преразпределяме? Да преразпределяме какво?

Да мислиш за производство и пазари не е нито ляво, нито дясно упражнение. То е над лявото и дясното. Въпреки че лявото и дясното имат своите нюанси в подкрепата на бизнеса. Привличането на чуждестранни инвестиции не е нито ляво, нито дясно поведение. Лявото и дясното започват (с не много уговорки) там, където започва разпределението на произведен и реализиран продукт. А именно в последното българската държава се провали. И не защото е следвала неолиберален модел, а защото не е имала приоритети, не е имала планове, не е имала търпеливо, но волево следване на цели. С други думи, не е подчинявала своето поведение на никакъв модел.

(1) Пълното име на анализа е „Доклад върху проекта за икономически растеж и преход към пазарна икономика в България“, изготвен от Фондацията на Националната камара на САЩ. Този  наръчник от съвети към българските управляващи е дело на 22-ма американски и 29-има български специалисти, поканени от правителството на Андрей Луканов през 1990 г. Начело на екипа са Ричард Ран и Роналд Ът.

*     *     *

Някои предложения на „Доклада Ран – Ът“, който според влиятелни представители на левицата продължавал да се прилага, водейки до геноцид над българския народ:

„Приватизацията да се извърши чрез търгове и в нея да бъдат допуснати широки слоеве от населението, като им се създадат безлихвени заеми.

Земеделската земя и всички активи, свързани със селскостопанското производство, да се приватизират чрез търгове до март 1991 г. Бившите собственици да бъдат обезщетени парично и разсрочено. Новите собственици да бъдат освободени от данъци през следващите няколко години.

Да бъде създадена свободна икономическа зона, използвайки опита на Китай, Хонконг и Тайван.

Да бъде заложено като цел семейното подоходно облагане.

Държавата да спре субсидирането на основните хранителни стоки, като компенсира доходите на най-бедната част от населението.

Държавата да продължи да субсидира комуналните услуги на държавните жилища.

Държавата да продължи изпълнението на жилищна програма за задоволяване нуждите на населението, като на купувачите се предоставят нисколихвени заеми.

Държавата да не променя системата на здравеопазване и да увеличи значително заплатите на лекарите.“

10 ноември 2009 г. в-к „Дума“

 

Секретар на Клуб "24 май" Юрий Митков Борисов е доктор по философия. Роден на 12 август 1956 г. Средното си образование завършва във Френската езикова гимназия „Ромен Ролан“  гр. Стара Загора, а висшето - в СУ „Св. Климент Охридски “. В периода 1980 - 1983 е учител по морал и право, естетика, обществознание, логика и психология във ФЕГ „Ромен Ролан“. …