През 2016 година, по време на президентската предизборна кампания в САЩ, левият претендент за президентския пост от Демократическата партия Бърни Сандерс посочва Дания като модел, който американците трябва да следват, за да се справят с все по-задълбочаващото се социално неравенство и с липсата на равен достъп до здравната и образователната система. Повече от сигурно е, че ако България бъде посочена като пример за подражание от някоя друга страна, дори това да не са САЩ, българските медии буквално биха „избухнали“ и дълго биха развявали „знамето на националната ни гордост“.
Но датчаните реагираха на това изявление съвсем различно и напълно по датски – скромно и сдържано. Разбира се, реакциите се различаваха значително, в зависимост от политическата ориентация на реагиралите, но като цяло те могат да се обобщят около тезата, че датчаните са поласкани от позитивната оценка за техния модел, но те не биха искали да бъдат сравнявани с другите страни, а най-малкото със САЩ, които са напълно несъизмерими с малка Дания, както по икономическа и военна мощ, така и по броя на населението. Още повече, че между двете страни има и огромни различия в историята, културата и националните традиции.
Но през 2018 година, в САЩ отново се заговорва за „малка“ Дания. Най-напред водещата в американския телевизионен канал „Фокс бизнес“ Триш Рейгън прави изненадващ паралел между Дания и Венецуела, като „две страни, които са пострадали силно от социализма“. След това, американският президент Доналд Тръмп, като се позовава на един доста обемист доклад, изготвен от президентския Съвет на икономическите експерти, заявява, че „заради съществуващите социалистически политики, жизненият стандарт в Северните страни /Дания, Норвегия, Швеция и Финландия/ е най-малко с 15% по-нисък от този в САЩ“.
Но този път реакциите в Дания съвсем не могат да бъдат определени като „сдържани“. Нещо повече! В специално подготвени видео-клипове, датският социалдемократ и бивш министър Дан Йоргенсен, влиза в задочен спор, както с водещата от „Фокс бизнес“, така и с американския президент, като с нескрита ирония, но напълно убедително и категорично оборва техните твърдения. Подобни са реакциите и на други датски политици и политически наблюдатели, които също отхвърлят американските твърдения със силния аргумент, че те се разминават с реалните факти. И макар, че между тях има известни различия и нюанси, всички са единодушни, че Дания не бива да се определя като „социалистическа държава“, защото тя има една напълно развита и отворена пазарна икономика. И наистина, Дания, не без гордост и с пълно право, счита себе си за „страна на благоденствието“. Но тъй като това , макар и вярно, звучи малко помпозно за българската аудитория, нека да използваме по-популярното у нас определение – социална държава.
Всъщност, освен Дания и останалите Северни страни – Швеция, Норвегия и Финландия, като социални държави могат да се определят още цяла поредица европейски страни – Холандия, Белгия, Люксембург, Германия, Австрия, Швейцария и Ирландия. Доскоро в тази група влизаха и всички страни от Южна Европа – Франция, Италия, Испания, Португалия и Гърция, но техният социален модел силно пострада от прилаганите през последните години либерални и неолиберални политики. Извън Европа за социални държави с пълно право могат да се считат Канада и Нова Зеландия. Общото между всичките тези държави е, че освен добре развитите и ефикасно работещи социални системи, те имат и силни пазарни икономики, мощни профсъюзи и многопартийни системи със стабилни демократични институции. Към всичко това трябва да се добави и наложеното в тези страни върховенство на закона, както и сравнително ниското ниво на корупция.
Сравнени със социалистическите страни от времето на Студената война, изброените социални държави принципно се различават от тях по няколко основни признака.
Първо, за разлика от социалистическите страни, те имат пазарни икономики, които са антипод на централно-планираните икономики.
Второ, вместо еднопартийната система, наложена от „диктатурата на пролетариата“, която по-късно беше подменена с „властта на народа“ /включваща работниците, селяните и народната интелигенция/, социалните държави широко прилагат политическия плурализъм, чийто конкретен израз е многопартийната демокрация, при която всички политически субекти са напълно равнопоставени.
Трето, вместо пълната държавна собственост върху средствата за производство, наложена повсеместно в социалистическите страни, в социалните държави частната и държавната собственост са напълно равнопоставени в сферата на производството, като държавната собственост доминира само в социалната сфера и в сферата на сигурността.
Четвърто, за разлика от социалистическите страни, където държавата има пълен монопол във всички сфери и е главният субект на управление, в социалните държави, дори и в монархиите, гражданите са суверенът, който пряко чрез референдуми или чрез избрани свои представители, е основният субект на управление.
И пето, гражданската солидарност в социалните държави не е наложена от централната държавна власт, а е дълбоко осъзната обществена необходимост, която се изразява главно и преди всичко в добросъвестното плащане на данъци, които са несъизмеримо по-високи, в сравнение с тези в социалистическите страни и в страните с либерални икономики.
Но наред с тези принципни различия между социалните държави и социалистическите страни, между тях съществуват и много общи черти.
Разбира се, на първо място, това е безплатният достъп до здравеопазване и образование, поради което Бърни Сандерс посочи Дания като модел за следване, който някои привърженици на либералните държави определиха като „социалистически“.
На второ място, това е пълното отсъствие на крайната бедност и социалното изключване, с които са белязани страните с либерална икономика, както и повечето бивши колонии от т.н. „Трети свят“.
На трето място, това е обществената грижа за най-уязвимите социални групи – децата, възрастните и хората с увреждания.
На четвърто място, това е борбата с безработицата, чрез осигуряване на максимална трудова заетост на всички работоспособни граждани.
На пето място това са целенасочените обществени усилия за осигуряване на жилищните нужди на хората и намаляване до възможния минимум на бездомните.
Но най-важната отличителна черта на социалните държави, която им дава и неоспоримо предимството пред всички други типове държави, в т.ч. и пред социалистическите страни, е че при тях съжителстват в пълна симбиоза широко развитият социален сектор с добре функциониращата пазарна икономика. Нещо повече! Тези два ключови компонента на социалната държава не само взаимодействат тясно помежду си, но и се подпомагат взаимно. Социалният сектор предоставя необходимото образование, здравеопазване и социална сигурност на заетите в икономиката, а тя от своя страна осигурява необходимия значителен финансов ресурс за успешното функционирането на социалния сектор. Затова е напълно разбираемо, че привържениците на социалния тип държава, какъвто е Бърни Сандерс, например, оприличават социалните държави като „социалистически“, при това, с голяма доза симпатия. Но е също разбираемо, че противниците на социалния тип държава, каквито са президентът Доналд Тръмп и телевизионната водеща Триш Рейгън, оприличават социалните държави като „социалистически“, но с голяма доза отрицание.
Но има ли днес все още социалистически страни от типа на тези, от времето на Студената война? Известно е, че социалистическите страни от съветски тип, начело със Съветския съюз, губят битката с капитализма и в края на 90-те години на миналия век и заедно с рухването на Берлинската стена, те изчезват от политическата сцена. Много са причините, довели до този крах, но две са от ключово значение. Едната е, че социалистическите страни, които бяха успели да развият доста добре своя социален сектор, не използваха големите предимства на пазарната икономика, за да могат да финансират успешно скъпо струващите социални услуги и в същото време да бъдат достатъчно конкурентоспособни на международния пазар. Както това правят успешно в продължение на десетилетия социалните държави. И втората причина е, че еднопартийното управление в социалистическите страни изключваше конкуренцията и състезателното начало в политическата сфера, което неизбежно довежда до създаването на една силно бюрократизирана управленческа номенклатура, която е неспособна да управлява в един все по-динамичен и глобализиращ се свят.
Но този колапс на социалистическата система не засегна азиатските социалистически страни – Китай, Северна Кореа, Монголия и Виетнам, както и централно-американската държава Куба.
С разпадането на Съветския съюз, който винаги е бил най-стабилната опора на социалистическа Монголия, тази страна бързо преминава към многопартийна система на управление и също напуска редиците на социалистическите страни.
Виетнам, след обединението през 1975 година, остава социалистическа страна, но още в средата на 80-те години тя поема решителен курс на либерализация на икономиката и запазвайки еднопартийната форма на управление, под ръководството на Виетнамската комунистическа партия, днес се счита за една от проспериращите пазарни икономика в Индокитай.
Северна Корея не се води официално като социалистическа държава, но със своето еднопартийно управление и централно планирана и напълно затворена икономика, тя днес може да се счита за най-ортодоксалната социалистическа страна в света. Още повече, че длъжността „държавен глава“ се предава по наследство от баща на син, а днес и на внук, така че всъщност, в тази страна вместо „еднопартийно“ управление, функционира „еднофамилно“ управление. Но въпреки наложените й тежки икономически санкции, Северна Корея оцелява благодарение на силното й търговско-икономическо обвързване с Китай. Напоследък, тази страна търси и известно отваряне и сближаване с Южна Корея.
Може да се каже, че Куба е феномен сред социалистическите страни. Поставена под пълна икономическа блокада от страна на САЩ в продължение на десетилетия, тя не само оцелява, но и започва „износ на революции“ в съседна Никарагуа, както и в африканските държави Ангола и Мозамбик. По примера на Куба, в края на 80-те години новоизбраният президент на Венецуела Уго Чавес насочва страната си по пътя на социализма, което предизвиква американската икономическа блокада и на тази страна. Може би едно от обясненията на този кубинския феномен е многогодишният лидер на тази страна Фидел Кастро, който стои начело на Куба близо половин век /47 години/, за да бъде наследен на този пост от брат си Раул Кастро. Но не по-малко значение за оцеляването на социализма в Куба имат и постиженията на тази страна в социалната сфера. Куба и днес има един от най-високите проценти в света по образованост на населението и едни от най-ниските проценти на детска смъртност. А по средната продължителност на живот, тази страна също е в челните редици в света, като изпреварва и редица силно развити държави.
Но най-забележителен е случаят със социалистически Китай. След смъртта на Сталин, при управлението на Мао Дзедун, тази страна започва постепенно да се дистанцира от Съветския съюз и другите европейски социалистически страни /с изключение на Албания/ и тръгва по своя самостоятелен път на развитие, известен като „маоизъм“. Китай дори се самоизолира и от всички свои съседи, с изключение на Северна Корея. Нещо повече! През 1969 година Китай влиза в кратък въоръжен конфликт със Съветския съюз, а през 1979 година, води война и с Виетнам. В същото време, в Китай се провежда т.н. „Културна революция“, която има силно задържащ и дори разрушителен ефект, както върху социално-икономическото развитие на страната, така и върху нейната хилядолетна култура.
Но след смъртта на Мао Дзедун и излизането на политическата сцена на Дън Сяопин, започва постепенна модернизация на страната, като в икономиката се въвеждат и редица пазарни елементи. Китай започва бързо да се отваря към света, като възстановява дипломатическите си отношения със САЩ и установява добри отношения с всички свои съседи, включително и със Съветския съюз и Япония. В началото на 90-те години, по време на разпадането на Съветския съюз, Китай възприема изцяло пазарната икономика, дори в подчертано либерален вариант. В същото време в страната се запазва еднопартийната система и ръководната роля на Китайската комунистическа партия, която участва най-активно, както в планирането и регулирането на икономиката, така и в нейното управление. Китай, по примера на социалните държави, благодарение на пазарната икономика, която осигурява необходимия ресурс, успява да провежда и активна социална политика, насочена към цялостно обхващане на населението с безплатно здравеопазване и образование, както и към повишаване на трудовата заетост и намаляване на бедността. Паралелно с това, Китай се отваря и за чуждестранните стоки, инвестиции и технологии, като сам се превръща и в един от най-големите световни износители на стоки и инвестиции в глобални инфраструктурни проекти. В резултат на всичко това, в продължение на по-малко от три десетилетия, Китай не само успява да се справи с бедността, но и вече надминава САЩ по размера на брутния си вътрешен продукт, като е на път да се утвърди в скоро време и като най-голямата военна сила в света.
Но най-значимото при случая с Китай, е че той показа, че социалистическата система днес е не само жива, но тя е и много жизнена, особено в съчетание с пазарната икономика и активно й включване в глобализацията. Както социалните държави, които са едни от най-развитите капиталистически страни в света, така и Китай показа високата ефективност на съчетанието „пазарна икономика – социална политика“. И още нещо! Китай показа, че социалистическата система не е антипод и „смъртен враг“ на капиталистическата система и че тези две системи, не само могат да съществуват съвместно, но и да си сътрудничат, както в двустранен, така и в глобален план. А това означава, че в света могат да съществуват едновременно и безконфликтно повече от една страна-лидер и повече от една обществено-политическа система. А Китай, като една от страните-лидери в света, може да служи като пример за следване от много други страни и особено от тези, които не искат да бъдат обвързвани в разни блокове и съюзи, а се стремят да следват собствения си път на развитие.
Но какво е останало от социализма в страните от бившия Съветски съюз и европейските социалистически страни, в т.ч. и България?
След разпадането на Съветския съюз в началото на 90-те години, всички новосъздадени независими държави, с изключение на Балтийските страни, веднага приемат най-крайния вариант на либералната пазарна икономика от чист олигархичен тип. Дори руският президент Борис Елцин специално кани в страната си екип от американски експерти, които, напълно разбираемо, насочват Русия към бърза и тотална приватизация, която за кратко време прехвърля цялата доскоро държавна индустрия, в т.ч. и добива на петрол и газ, в частни ръце и с това се създава най-висшата обществена прослойка на прочутите руски олигарси. По-късно, с идването си на власт, Владимир Путин полага не малко усилия да ограничи богатството и властта на тази прослойка, както и да развие донякъде социалната сфера, но както се казва „духът вече е изпуснат от бутилката“ и Русия не само се прощава завинаги със социализма, но и се разминава със социалната държава.
По съвсем друг път тръгват трите Балтийски страни – Естония, Латвия и Литва. Те, още в началото на своята независимост, се насочват към пълноправно членство в Европейския съюз и избират за модел на своето развитие социалната държава. Още повече, че техните ментори за постигане на тази цел са Северните страни – съответно Финландия за Естония, Швеция за Латвия и Дания за Литва. Именно, следвайки съветите и опита на Северните страни, Балтийските страни не само не разрушават наследените от социализма добре работещи социални системи, но и ги доизграждат и разширяват. И използвайки високата ефективност на комбинацията „пазарна икономика-социални политика“, само след едно десетилетие, трите Балтийски държави постигат най-високият икономически растеж в Европа, а през 2004 година те стават и пълноправни членки на ЕС. През 2011 година Естония се присъединява и към Еврозоната, през 2014 година я последва Латвия, а през 2015 година и Литва.
Що се отнася до другите европейски социалистически страни, от тях Полша, Чехословакия и Унгария веднага поемат по пътя на Балтийските страни, насочен към членство в ЕС. Техни ментори също са Северните страни /специално за Полша/, но те получават солидна подкрепа и от Централно-европейските страни Германия и Австрия. През 1991 година Полша, Чехословакия и Унгария създават т.н. Вишеградска група, която след мирното и цивилизовано разделяна на Чехословакия на Чехия и Словакия, става Вишеградската четворка. Тази четворка, по подобие на Балтийските страни приема за модел на своето развитие социалната държава. Това гарантира приемането в Европейския съюз на всички страни от Вишеградската четворка през 2004 година, наред с Балтийските страни. А от началото на 2009 година Словакия се присъединява и към Еврозоната.
Не такава е, обаче, съдбата на Румъния и България. Като две Балкански държави и преки съседи, двете страни от още самото начало на прехода от социализъм към капитализъм тръгват в тандем и така се движат и до днес. И независимо, че Румъния има за свой ментор Франция, тя не може да се отдели от България и двете страни стават страни-членки на Европейския съюз едва през 2007 година. Те все още не са допуснати до Шенгенската зона, а присъединяването им към Еврозоната остава в неясното бъдеще.
Но независимо, че по настояване на Франция, България е пришита към Румъния във „вечен“ тандем по пътя им за членство в ЕС, нашата страна още от началото на прехода избира за свой модел либералната пазарна икономика. И днес след близо три десетилетия, няма ясно обяснение защо България не последва примера на Балтийските страни и Вишеградската четворка, които тръгнаха по пътя на социалната държава, а избра американския модел на либерална икономика и то в крайния й вариант, известен като „Рейгъномика“. Още повече, че през 1990 година страната се управлява от последното социалистическо правителство на Андрей Луканов, което приема за стратегическа цел присъединяването на България към Европейския съюз. Но вместо да приеме за свой ментор някоя страна-членка на ЕС, страната ни избра САЩ. Андрей Луканов кани лично екип на Националната търговска камара на САЩ, под ръководството на Ричард Ран, за да изготви Национална стратегия за преход на България към пазарна икономика, известна като „Планът Ран“. Преди да бъде представена на Народното събрание, тази стратегия е до-обработена и редактирана окончателно от специално сформирана у нас Работна група, в която влизат осем български професора по икономика и редица известни български икономисти, някои от които по-късно пряко участват в управлението на страната. А Народното събрание, макар и „за сведение“, приема документа с ръкопляскания.
Едно от обясненията за този неочакван избор на американския либерален икономически модел, е че страната ни е нямала необходимите знания и опит по отношение на пазарните икономики, действащи по света. Това обяснение за липсата на опит звучи доста правдоподобно, но може ли да има съмнение по отношение на знанията, които притежава цветът на нашата икономическа мисъл по това време.
Другото възможно обяснение е, че страната ни е бързала да се раздели със социализма завинаги и за модел е избрала най-яркия представител на капитализма – САЩ, водена от правилото „да се учим от най-добрите“. Близко до това обяснение е и предположението, че страната ни е искала да се еманципира от доскорошния „Голям брат“ – Съветския съюз и да се ориентира категорично към новия „Голям брат“ – САЩ. Парадоксалното в случая е, че и Русия на Елцин също избира американския икономически модел и в крайна сметка България възприема руския олигархичен модел, който съвсем не се вписва в социално ориентираните политики на Европейския съюз. В интерес на истината, обаче, трябва да се отбележи, че лявото правителство на Жан Виденов полага известни усилия да омекоти твърдия модел на пазарна икономика, по който е тръгнала България още от времето на Луканов, но за сметка на това, то стартира масовата приватизация и допусна поголовното източване на държавните предприятия, както и драстичното обезценяване на лева и фалита на няколко банки, което сумарно, в крайно сметка, довежда страната до икономически колапс.
Но ако за избора на американския икономически модел от лявото правителство на Луканов все пак има някакви обяснения, то няма абсолютно никакви разумни обяснения за въвеждането на плоския данък от лявото правителство на Сергей Станишев. По скоро може да се направи заключението, че не само социалистическото, но и социалното мислене вече е напуснало лявото политическо пространство в България. Защото това не може да се обясни само с нежеланието на властващите у нас олигарси да водят лява социална политика, тъй като между тях има дори и такива с „леви“ убеждения. Най-малкото което трябваше да направят левите сили у нас е поне да се опитат за защитят и запазят най-добрите постижения на социалистическия социален модел, каквито бяха безплатното здравеопазване и образование, пълният обхват на децата в детските ясли и градини, пълната трудова заетост на населението, липсата на бездомни и неграмотни хора. Да не говорим, че съгласно оценката на Европейската комисия на ООН, България притежаваше най-доброто първично здравно обслужване в Европа, базирано на изградената в цялата страна добра поликлинична мрежа, която новоизлюпените демократи побързаха да премахнат изцяло. Цяло чудо е, че и до днес у нас е оцеляла една от най-дългите отпуски по майчинство в света, която е посочена за пример на САЩ пак от въпросния Бърни Сандерс, но нашите медии пропускат тази новина покрай ушите си.
Но погледнато напълно обективно, България вече се е разделила завинаги със социализма. Така, че няма от какво да се страхуват някои големи „демократи“ у нас, които считат социализма за ерес. Просто, в България вече не съществуват нито обективни, нито субективни условия за връщането на страната към социализма от времето на Студената война. Но ако се запази целостта на Европейския съюз и ако той се освободи от страни с либерална икономика, каквато е Великобритания, например, неговата социална демократизация ще се задълбочава все повече и България, ако иска да остане страна-членка в този съюз, ще трябва да се раздели със сегашния модел на либерална икономика и да тръгне по пътя на социалната държава. Но задължително условие за създаването и съществуването на социалната държава е наличието на средна класа. А другото задължително условия е маргинализирането на корупцията. Това означава, че поне в средносрочен план, България трябва не само да се пребори с корупцията, но и да създаде своята средна класа, която би могла, в по-дългосрочен план да изгради и социалната държава. Но това означава също, че поколението, което е живяло при социализма, едва ли ще има късмета и щастието да живее и в истинска социална държава от европейски вид, каквато днес е Дания.
