АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Залязва ли левицата?

Искра Баева - 24 януари 2019

 

 

Преди години подобен въпрос би изглеждал абсурден или плод на дясно-консервативна пропаганда. Но не и днес. Днес той звучи все по-адекватно в светлината както на видимото засилване на десницата, очертала своеобразна дясна революция, така и поради също толкова видимото отслабване на левите партии в Европа. Затова е дошло време не само открито да поставим въпроса за настоящето и бъдещето на левицата, а и да обясним явлението. И не на последно място да си отговорим на не по-малко важния въпрос: Ще има ли нова левица?

Имам поне три отговора на поставения в заглавието въпрос: оптимистичен, реалистичен и песимистичен.

Ще започна с това, че понятието левица е до голяма степен случайно, тъй като идва от местата в Националното събрание на привърженици на различни виждания по време на Великата френска революция. А по-късно определянето на привържениците на радикални действия като леви е използвано от пропагандата на техните противници, които обясняват, че лявото е отклонение от нормалното, използвайки съвпадението на понятието дясно (right) с правилно. Да не говорим за световната доминация на използването на дясната ръка, която определя предпочитащите да използват лявата си ръка презрително като леваци (днес вече ги/ни наричат левичари, но тъй като съм такава, не съм забравила нито как са ме наричали, нито как ме караха да пиша с дясната ръка). Това показва колко труден е бил пътят на левицата, особено през ХIХ в., когато в повечето държави те са представяни като смутители на обществения ред. Но пътят е изминат и през ХХ в., макар и с цената на две световни войни, предизвикани от десни партии и движения, левицата успява да се наложи като неотменим политически фактор в повечето европейски страни.

Изводът, който може да се направи от ситуационния произход на левицата, е, че мястото отляво няма как да изчезне, то съществува и не може да изчезне, защото е противовес на дясното. Макар и да е формален, този извод е оптимистичен. Проблемът е кой и с какви идеи ще се разположи там.

Реалистичният поглед обаче показва намаляващото влияние на левицата в политиката на практика в почти всички европейски държави, а спорадичните изключения по-скоро потвърждават правилото. Достатъчно е да погледнем какво стана с френската левица, за да разберем за какво става дума – тя на практика изчезна като сериозна алтернатива. Видим е и сривът на левицата в Германия, Италия, да не говорим за бившите социалистически страни. В тях, особено в „отличничките” – Полша, Унгария, Чехия  и Словакия, социалистическата левица, произлязла от бившите комунисти, беше онази политическа сила, която след първоначалния срив бързо се съвзе и преведе страните си през всички препятствия на прехода до членството им в Европейския съюз. Само че днес тези партии или не са в парламента, какъвто е случаят с Полша, или са безсилни да променят каквото и да било в политиката, каквато е ситуацията в Унгария. Пак в посока на реализъм, почерпен от миналото, бихме могли да приемем, че това е нормалното движение на махалото отляво надясно и обратно, като изчакаме тенденцията да се обърне и разочарованието на големи групи от населението от управлението в името на едрия бизнес, ограничаването на правата и свободите или дискриминацията да върнат политическия вятър в платната на прогресистката и свободолюбива левица.

Оттук нататък обаче следва песимистичният подход. Страхувам се, че присъствието на десницата в управлението се превръща в траен фактор. Това понякога става и с помощта на левицата в т.нар. широки коалиции, но практиката показва, че от тях левицата излиза още повече отслабена (виж. Германия). За трайността на дясната доминация говорят изборните победи на десни сили по два или три пъти подред, както и фактът, че в някои държави политическата алтернатива на управляващите десни вече не е левицата, други десни партии – в някои случаи като Йоббик в Унгария още по-десни, а в други като Гражданската платформа в Полша – по-умерено десни.

У нас нещата изглеждат различни, но не бива да забравяме, че БСП успя да се задържи като алтернатива, но само след като издигна тези и идеи, които са по-скоро от спектъра на десницата. Всичко това означава дълбока криза не само на традиционната за ХХ в. левица, а и на парламентарно-демократичната система, която познаваме от век насам. И струва ми се, че това положение изисква сериозен отговор на два въпроса: защо се стигна дотук и какво можем да направим, за да възстановим демократичната политическа система (ако това е възможно).

Няма как да се отговори на втория въпрос, ако преди това не се отговори на първия, затова ще започна с него. Защо изчезна привлекателността на левицата през последните години? Отговорът трябва да се потърси по-далеч, според мен в края на Студената война, когато онази част от левицата, която след 1917 г. беше тръгнала по революционен път, претърпя зрелищен крах. Защо стана така е важен въпрос, но за темата ми по-важни са последиците от краха на държавния социализъм от съветски тип.

Първата последица беше отричането на всяка революция с тезата, че революциите винаги завършват с крах. Втората беше прибързаният триумф на реформистката левица, която реши, че вече е господар на лявото пространство и може да потърси разширяване на влиянието си надясно към центъра – този път я доведе до т.нар. Трети път на Тони Блеър и към Центъра на Герхард Шрьодер. За да не се отдалечаваме от нашия регион ще посоча ясно изразения десен завой на бившите управляващи комунистически партии от Източния блок, които се наредиха сред най-ентусиазираните реализатори на Вашингтонския консенсус в своите прехождащи страни. Третата последица е масираната идеологическа пропаганда за окончателната победа на капитализма – теза, скрита зад инак странната теза за края на историята (Фукуяма), сиреч за окончателния крах на социализма като обществена идея. Има още последици, но и тези ми стигат, за да очертая проблема.

Делегитимацията на революционния път доведе до поредица от откази: от идеята за класи и класова борба; от борбата за правата на работниците/пролетариата, свалени от пиедестала, където ги беше поставил Маркс; от опитите за смяна на капитализма със социализъм и т.н. И какво остана? След като социалистите/социалдемократите няма нужда да се борят за смяна на системата, на тях им остава само да работят за смекчаване на противоречията при капитализма. За да запазят облика си на защитници на унизените и угнетените в тази нова ситуация, те се насочиха към дискриминираните малцинства. И така от традиционната борба за правата на експлоатираните мнозинства умерената левица еволюира до защитата на дискриминираните малцинства (етнически, религиозни, сексуални и др.). В това няма нищо лошо, левите трябва да защитават всички дискриминирани, но, поне според мен, като се борят да променят принципите, върху които е изградено несправедливото дискриминиращо общество. Вместо това европейската левица се превърна в защитник на маргиналните общности, изоставяйки експлоатираните мнозинства. Чудно ли е тогава, че бе изоставена от тези мнозинства?

Разбира се, левицата не е само умерено социалистическа, има и радикална, включително и в европейския парламент. Тя обаче не само е стигматизирана като крайна (екстремна) и прокомунистическа, а и задушавана от господстващите в Европа и по света рестриктивни финансови правила. Достатъчно ясен пример за това даде Гърция на Алексис Ципрас, който не само бе лишен от свобода на действие от т.нар. „Тройка“, но и беше атакуван отляво като предател на левицата. В този случай мисля, че трябва да си зададем въпроса какви биха били последиците за гръцкото общество при друго, дясно управление, но това е друга тема.

Ще резюмирам: левицата свърши мръсната работа на глобалния финансов капитал при налагането на неолибералния ред и вече може да слезе от сцената.

Какво остана? Останаха бунтуващи се хора, чийто бунт беше уловен и използван от най-яростния противник на левицата – ксенофобско-консервативната десница. Направи го следвайки откритието на бившия социалист Бенито Мусолини, че двете идеи с най-силно въздействие върху обществото са националната и социалната. А обединяването им може да се превърне в силно оръжие срещу либералната демокрация, европейското обединение, интернационалната идея (или каквото е останало от нея). Не искам да кажа, че ни чака фашизъм от класическия вид, защото всяка епоха си ражда своите собствени демони, но тенденцията е най-малкото притеснителна.

Резултатите ги виждаме ясно днес и не мисля, че ситуацията скоро ще се промени. Ксенофобско-консервативната десница постепенно започна да изтласква левицата в средите на работниците и социално слабите, което също напомня за 30-те години на ХХ в. Тези загърбени от властта хора виждат причините за нещастието си в оттеглянето на държавата от социалната сфера и в действията на привилегированите политически елити, а от справедливия им гняв се възползват новите десни, които формулират антисистемни програми, обявяват се срещу статуквото, срещу либералната система и нахлуващите чужденци. И по този начин се превръщат в алтернатива на управлението на умерената десница, успяла вече да се утвърди като „правилното” в света на глобалния капитализъм.

Как в тази ситуация изглежда левицата? Загубила своя облик, тя се губи в новия голям сблъсък между утвърдената и претендиращата десница. Достатъчно е да погледнем многобройните коментари у нас и по света, за да видим, че вниманието е съсредоточено именно върху борбата за сърцата и умовете на хората между дясната власт и ксенофобско-популистките формации. Докато левицата остава пасивен страничен наблюдател.

Дали песимистичният подход описва окончателния залез на левицата? Отговаряйки на този въпрос, ще се опитам да потърся някаква надежда. Първо, ситуационният характер на политическата система предполага винаги да има ляво и дясно, значи те няма как да изчезнат (поне засега). Въпросът е кои партии ще заемат лявото и дясното място? Надявам се, че мястото отляво няма да бъде заето от умерената неолиберална десница, изтласкана там от възхождащата екстремна десница. Надявам се, че освободеното от отказалата се от собствените си традиции умерена левица място ще бъде заето от нова левица, която ще се върне към защитата на социалните слоеве, които изпитват все по-остра нужда от истинско представителство заради нарастващото социално разслоение. И че тази нова левица няма да се приспособява към съществуващите условия, а ще се опита да ги промени дори и с революционни действия.

Но, както е известно, надеждата умира последна.

 

Проф. д-р по история Искра Баева е родена в София, завършила е специалност история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1974 г. Защитила е през 1982 г. дисертация на тема „Полската селска партия на Станислав Миколайчик, 1945-1948 г. “, след което става преподавателка по съвременна световна история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.…