АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Възникването на лявото между 1789 г. и 40-те години на XIX век

Васил Проданов - 25 януари 2019

Лявото е една от най-трудно податливите на каквато и да е строга дефиниция политическа категория. Във всекидневния политически жаргон, чрез който се извършват идентификации и самоидентификации на политическите сили, в него се включват такива характеристики като стремеж към промяна; поли­тически идеали като справедливост, равенство, демокрация; анти-капитализъм; колективизъм (солидарност) и т.н. Проблемът е оба­че, че винаги могат да се открият примери, в които всяка от тези характеристики се среща у политически сили, за които се приема, че са десни или сами определят себе си като десни, консерватив­ни, либерални и т.н. Понеже във всяка политическа сила съществу­ва разнообразие от мнения по различни въпроси, за ляво и дясно се говори и в рамките на отделните партии – например за „ляво крило“ на дясна партия или за „дясно крило“ на лява партия.

Усещането за относителност на дефинициите и бъркотия във възприятието на лявото се засилва от факта, че в политическия език се срещат идентификации с множество конкретни видове ляво -„стари леви“ и „нови леви“, „модерни леви“ и „постмодерни леви“, „европейски леви“ и „феминистко ляво“, „академични леви“ и „ле­ви либерали“, „умерено ляво“, „радикално ляво“, „левичарство“, „ляво сектантство“ и „ляво отклонение“. В американската полити­ческа история са известни дори групата на „лиричните леви“ от пе­риода преди Първата световна война и „леви за Рейгън“ в рамките на неоконсервативната вълна през 80-те години. Възниква въпросът има ли нещо общо между всички тези видове „ляво“, или просто става дума за различни езикови конвенции, за словоупотреби, зад които не могат да се открият едни и същи реални значения. При отговора му следва да се отчита, че разнообразието от значения на лявото възниква в резултат на развитието и промените в реалните практически отношения и могат да бъдат оценявани преди всичко в контекста на историята на тези отношения. Затова каквато и да е теоретическата дефиниция на лявото, тя е неотделима от неговата история, в която то всеки път е дефинирано релационно, в съпос­тавка и чрез противопоставяне на дясното. Всяка промяна на ед­ното е имала значение и за другото. При тази промяна те не са оставали дуалистично обособени същности, а са си влияели взаимно и във всяка съвременна политическа идеология могат да се отк­рият елементи, които в един или друг период са се разглеждали като типични както за лявото, така и за дясното. В преходни исторически периоди се е извършвало редефиниране както на лявото, така и на дясното, съответно на социализма, либерализма и кон­серватизма.

Историята на лявото започва с времето около Френската революция, когато възникват самите понятия за ляво и дясно в поли­тическия живот. По това време термини като „либерализъм”, „консерватизъм”, „социализъм” не са се появили още, това ще стане в първите десетилетия на ХІХ век. Затова разграничението между ляво и дясно ще предшестват идентификациите „либерал”, „консерватор”, „социалист”. В Генералните щати (еквивалент на парламента) преди революцията благородниците стоят от дясно на краля, а пред­ставителите на „третото съсловие“ – от ляво. Така и по-нататък се създава традицията тези, които са повече или по-малко за съхраня­ване на статуквото, да сядат от дясно, а техните опоненти – от ляво. С развитието на революционния процес предишните съмишленици, които са стояли от ляво, се разделят във вижданията си дали да се извършват по-нататъшни и радикални промени, или не. От лявата страна сядат якобинците, от които левите обикновено извеждат своята политическа история, а в дясната са жирондистите. В този пе­риод лявото е преди всичко израз на борбата на най-бедните групи от третото съсловие – градския плебс, занаятчии, дребни търговци, наемни работници – срещу другите две. Така не само във френския, а и в други европейски парламенти през XIX век се създава тради­ция от ляво на председателя на парламента да сядат привърженици на демократични и либерални разбирания. В началото то се свързва с либерализмът, особено в радикалните му проявления, противопоставен на консервативните реакции на френската революция, но след 30-те години на ХІХ век ще се появи социализмът, който ще заеме позициите наляво, а либерализмът ще започне да се помирява с консерватизма, заедно утвърждавайки частната собственост, буржоазната система и държава, такива каквито са.

Лявото се поражда като типичен политически продукт на раз­витието на капитализма и модерната епоха. От една страна, то съ­държа либералните искания за освобождаване на човека от със­ловни ограничения, защита на негови основни права и свободи. Включва в себе си основни идеи на философията на Просвещени­ето, под флага на която се извършват буржоазните революции. От друга страна, в него се съдържат първите протести и желания за промяна на ужасните условия от периода на първоначална индустриализация и натрупване на капитала. Тези две посоки, от които се запълват формиращите се леви идентичности, стават основа съот­ветно на умерените и радикални крила на силите, които се борят за промяна на съществуващата ситуация. В различни периоди след това той ще влиза и в различни съчетания, ще влияе и на консерватизма и на либерализма, което ще поражда в рамките на тези идеологии различни версии на ляв (социален) либерализъм, акцентиращ върху преразпределителната роля на държавата, и на ляв (социален) консерватизъм, поставящ ударение на това, че всеки индивид е част от общност, обвързан с права и задължения в нея и не трябва да бъде оставян на произвола на съдбата.

В периода между края на XVIII и 40-те години на XIX век се формират няколко най-важни характеристики, които стават класи­ческо ядро за възприятието на идеята за ляво за много дълъг период:

  • Лявото е свързано с прогреса, с промяната към по-добро. Противопоставянето между лявото и дясното е паралелно с опози­циите между прогресивно и реакционно, „млади“ и „стари“, либе­рали и консерватори. Лявото е противопоставяне, атака срещу съществуващата реалност. От самата си поява то е изпълнено с нап­режение между това, което е, и това, което трябва да бъде, между актуалното и някакво желано или идеално състояние на общество­то и неговото устройство. То иска да ускори историческото развитие. Затова и думата „революция” е между любимите на голяма част от левите политически сили. „Лявостта“ се измерва в много отноше­ния с интензивността, скоростта, радикалността на търсената про­мяна и вътре в левите на тази основа се разграничават умерени и радикални, реформисти и революционери, т.е. още със самата си поява лявото встъпва в своеобразна двойствена идентичност.
  • Лявото е свързано с рационалността, разума, просвещението, науката. Така левицата се основава на типична епистемология, която стои в основата на всички, свързани с нея теории. Тя носи със себе си „духа на Просвещението“, вярата в човешкия ра­зум и неговите възможности, докато на десните се приписва недо­верие към разума, отдаването на по-голямо значение на вярата, емоциите, чувствата. Така например в САЩ Том Пейн ще прокла­мира безкрайните възможности на човешкия разум, докато неговият политически опонент Джон Адамс ще говори за безкрайните илюзии на разума. Така лявото за дълъг период ще се свърже с нау­ката и „научния подход“ към обществените явления, с разглежда­нето на историята като познаваем и рационален процес, с убеде­ността, че е възможно да се постигне пълна прозрачност на човеш­ките и обществените отношения. Тази вяра във възможностите на разума и науката за едно рационално преобразуване на общество­то става фундаментална характеристика на всички леви проекти, както по-радикалните, така и умерените. Така левите непрекъснато ще бъдат склонни да правят разлика между наука и идеология, да свързват себе си с науката и се обявяват за противници на илюзии­те, които носи идеологията.
  • Лявото се свързва с такива идеали като равенството, спра­ведливостта, демокрацията за разлика от дясното, което набляга на социалните йерархии, естественото неравенство. То е реакция на всякакви съсловни и наследствени привилегии и е на първо мяс­то равенство на всички граждани пред закона, възможността да се ползват с неотменими за всички тях права и свободи.

Тези три най-ранни елемента на понятието за ляво ще стоят в основата на множество негови версии, при които то е версия на либералното или се преплита с либералното. Паралелно с това ядро обаче в съдържанието на лявото в неговите радикални версии се появяват още два негови елемента – отношението към собствеността и пролетариатът. През 1836 г. немските имигранти, живеещи във Франция създават радикалната тайна организация „Съюз на справедливите”експлоатацията като за тази цел се просвещават работниците,(Bund der Gerechten). Сред нейните организации са занаятчии и работници като Хайнрих Бауер, Карл Шапер, Йосиф Мол, Вилхелм Вайтлинг. Главен идеолог на организацията е Вилхелм Вайтлинг. Постепенно организацията ще се интернационализира и нейният главен център ще стане Лондон, но ще има групи и в различни области на Германия. В устава на „Съюза на справедливите” се казва, че негова цел е разкрепостяването на човечеството чрез разпространение на теорията за колективност на собствеността и нейното скорошно осъществяване в живота. Така трябва да се ликвидира  за да могат да отстояват своите права. Според тях истинската демокрация е възможна при общност на собствеността при едно ново общество, до което ще се стигне с въоръжена революция. Там правото на глас ще принадлежи на тези, които се занимават с обществено-полезен труд. Безделието ще се наказва като престъпление. Организацията на бъдещото общество ще се осъществява чрез централна администрация, която ще управлява размяната на стоки и различните видове икономическа дейност, работната заплата и работният ден ще се регулират. Парите ще изчезнат като мерна единица за положения труд, той ще се измерва с отработените часове и качеството на труда, за което работещите ще получават съответното количество стокиот обществените складове. Ще има период на преход към новото комунистическо общество, през който ще действат все още съответни книжни пари, които ще изчезнат при неговата поява. В новото общество ще има три вида труд – необходим, полезен и приятен като първите два вида във формата на часове заетост се разпределят по равно между всички лица в работоспособна възраст, за което получават и по равно продукти, докато допълнително всеки може да се занимава с труд, който възприема за приятен и за него получава съответно допълнително количество продукти (1). С двата нови момента, които внася в идеята за лявото – колективната собственост и нейното функциониране в едно бъдещо некапиталистическо общество, както и ролята на пролетариите при създаването на това общество, организацията „Съюз на справедливите” поставя началото на радикалната версия на лявото, от която ще се появят по-късно различните социалистически и социалдемократически партии.

(1) Вж. Вейтлинг, Вильгельм. Гарантии гармонии и свободы. Человечество, как оно эсть и каким оно должно было бы быть, М.-Л., Изд. Академии наук СССР, 1962.

 

Васил Проданов е член-кореспондент на БАН, професор, доктор на философските науки. Дългогодишен директор на Института за философски изследвания към БАН. В момента е преподавател в УНСС. Автор на 21 книги и стотици научни публикации в България, САЩ, Русия, Германия, Франция, Испания, Холандия, Полша и много други страни. Директор на Тракийския научен институт. За контакт: vprodanov@hotmail.com