АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Подвижните пясъци на съвременната демокрация

Искра Баева - 03 февруари 2019

Горе-долу преди три десетилетия България започна своята „смяна на системата“. Тогава под това понятие се разбираха много неща, но най-вече замяната на реалния социализъм (1), както официално се наричаше обществено-икономическият и политически строй, в който живеехме, със западната система, демонстрирала своята жизненост при победата си в Студената война.

За това как бързо се променят нагласите на тогавашните източноевропейци ‒ от ентусиазъм към „перестойката“ на Горбачов до отричане на цялата система ‒ говорят думите на Лех Валенса от интервю пред в. „Ди Велт“ от април 1989 г., сиреч в началото на полския преход. Те звучат по следния начин: „Аз желая всичко най-добро на Горбачов и неговите реформи. Но ние все още не знаем как ще изглежда комунизмът в неговата заключителна фаза. Затова пък много добре знаем кои политически и икономически модели в Европа и света са издържали проверката на времето и точно към тези модели искаме да се обърнем, вместо да се опитваме да „реформираме“ провалили се идеологии и концепции“ (2).

Искам да припомня, че Лех Валенса е електротехник, няма висше образование, не е следвал философия, политически науки (тогава в Полша имаше такава специалност, докато при нас се наричаше „научен комунизъм“), социология или история, но се превръща в народен водач, което по-късно го изстрелва в първите редици на новото поколение политици на прехода. От днешна гледна точка произходът и образованието на Валенса може да изглеждат и като недостатък, но тогава му дават предимство – умението да усеща настроенията на широките слоеве и смелостта да ги изразява и защитава. Затова имат толкова голямо значение неговите думи, че системата трябва не да се реформира, а да се смени с доказалия своята конкурентоспособност западноевропейски модел.

Убеждението за необходимостта от радикална замяна на съветската обществено-икономическа и политическа система, пренесена в Източна Европа след Втората световна война, постепенно се утвърждава навсякъде в Източния блок. Най-късно това става в България, която се оказва значително по-добре приспособена към съветската система, поради което общото за региона дисидентство се появява едва през 1988 г. и остава докрай слабо и немногобройно (3).

Тъй като преходът започва не като индивидуално-национален процес, а като регионален – общ за целия Източен блок, доста скоро след началната еуфория от свалянето на Тодор Жиков от власт и българите се изправят пред въпроса в каква посока трябва да вървят започналите трансформации. През първите месеци БКП, преименувала се през април 1990 г. на БСП (4), акт, който демонстрира отказа ѝ от комунистическото минало, се обявява за запазване на постиженията на социализма, но чрез неговата демократизация (5). На тази цел току-що родилата се нова опозиционна политическа сила СДС противопоставя по-радикални идеи като отхвърляне на социализма, изработване на „нова демократична конституция на страната“ (6), с ударение върху „демократична“.

Както се вижда, и двете сили посочват демокрацията като цел на започналите промени. Не бива да забравяме, че под това понятие тогава се прибавя и пазарната икономика, но не като капитализъм, а като един по-добър демократичен и недефицитен социализъм, само дето името му вече не е това, а по-общото ‒ демокрация. Доста по-късно стана ясно, че всъщност става дума за капитализъм (7).

Така или иначе, за „смяна на системата“ сериозно започва да се говори едва при първото правителство на СДС, оглавено от Филип Димитров. Тогава изразът „смяна на системата“ се разбира като замяна на политическите и икономическите условия, наследени от социализма, с такива, базирани върху политическия плурализъм и частнособственическа икономика.

Идеята на Филип Димитров съвсем не е оригинална, тя не е нищо повече от

българско приложение
на т.нар. Вашингтонски консенсус

от 1989 г. Зад това понятие се крият десетте препоръки за икономически промени, изработени от най-важните световни икономически институции: Международния валутен фонд, Световната банка, Министерството на финансите на САЩ, фондация „Херитидж“, Института „Брукингс“ и Федералния резерв на САЩ. Те са обърнати към държавите в тежко икономическо и финансово положение и целта е чрез прилагането им да излязат от кризата.

Най-общо казано, мерките предвиждат трансформация на икономиката чрез тотална приватизация, пазарна либерализация, строга бюджетна дисциплина и отваряне за чужди капитали и стоки (8). Българската специфика се изразява в това, че ударението в реформите е поставено върху реституцията и ликвидирането на едрото земеделие с насилственото унищожаване на ТКЗС чрез „ликвидационните съвети“ (9). Още тогава реформите започват да се идентифицират с разрушение и влошаване на положението на хората, затова става популярно определянето им като „риформи“ (по дефекта в говора на Димитър Луджев, един от икономическите експерти на СДС).

Това връщане с три десетилетия назад ми беше необходимо, за да се опитам да поставя появилата се напоследък идея за

„смяна на системата“
в контекста на целия български преход

През 90-те години желанието за „смяна на системата“ става движеща сила при замяната на социализма с капитализъм с всички произтичащи от това последици. А те никак не са добри за страни като България, защото тогава е заменен един бюрократичен държавен (а не обществен, както е по Маркс) модел на социализма с неолиберален ‒ и при това недоразвит  ‒ капитализъм, в който господстват практиките на първоначално натрупване на капитал както чрез престъпни средства (криминална дейност или незаконна приватизация), така и с дива нерегламентирана експлоатация.

Тези характеристики на нашия нов капитализъм бързо го превръщат в нежелана система, която силно се отличава от капитализма в Западна Европа, която в края на 80-те и началото на 90-те години подмамва българите да загърбят социалната стабилност и сигурност на държавния социализъм. Разочарованието от утвърдената в годините на преход система вече е толкова голямо, че българите, които я отхвърлят и искат нова „смяна на системата“, стават все повече. Така за три десетилетия се затваря кръгът от отхвърляне на социалистическата система до желанието да бъде отменена и заменилата я неолиберална.

Големият въпрос днес е какво следва? За какво става дума, когато протестиращите сега искат „смяна на системата“? Дали това искане отново е резултат от отхвърляне на съществуващата реалност, без да е ясно в името на какво?

Ако възприемем сегашното желание за „смяна на системата“ като замяна на господстващия капитализъм с някаква друга обществено-политическа система, струва ми се, че то е нереалистично. Защото не виждам коя е системата, способна да въодушеви големи маси хора да се включат в утвърждаването ѝ. Такава алтернатива едва ли може да бъде социализмът, не само защото се отказахме от него преди три десетилетия, а и защото и продължаващите да съществуват и да се развиват социалистически държави като Китай, Виетнам, Куба и дори КНДР отдавна вървят или вече са тръгнали по пътя на пазарната икономика, което е другото име на капитализма. Да, някои от тях показват забележителни икономически успехи, но не заради централното държавно планиране, а в най-добрия случай заради съчетаването му с пазарните отношения, частната собственост върху средствата за производство и експлоатацията на наемния труд.

Няма да се задълбочавам в тази посока, тъй като не се занимавам с икономика. Струва им се обаче, че поради много причини, част от които са свързани и със съдбата на държавния социализъм от съветски тип, днес едва ли можем да потърсим икономическа алтернатива извън рамките на капитализма. Правя този извод независимо от голямото ми желание да съществува такава алтернатива. Но не виждам съвременен мислител, който е предложил цялостен нов социално-икономически проект, съобразен с реалностите на ХХI век. Затова общественото желание да сменим системата трябва да се разбира не като смяна на капиталистическата система, а засега само като смяна на модела на капитализъм, който се наложи в България, а именно – неолибералният модел, трайно задълбочаващ социалното неравенство и непредлагащ възможности за запазване дори на остатъците от социалната справедливост в българското общество (10). Мога само да се надявам, че точно към това е насочена и протестната обществена енергия, която наблюдаваме в момента.

Тъй като през последните месеци не само в България, а и в други европейски страни се надига нарастваща протестна вълна, се опитах да проследя не само техния произход и движещи сили (състав на участниците), а и най-важното – исканията, като имам предвид не само финансово-икономическите, а и политическите. Струва ми се, че основните причини за недоволството са видими: относителното обедняване на все по-широк кръг хора независимо от нарастващия БВП, което се дължи на несправедливата система за разпределение на общественото богатство.

Съставът на участниците в протестите е предопределен от причините – това са губещите от този модел на икономика, при това най-активни са не най-бедните и загубилите почти всичко, които вече не са в състояние дори и да протестират, а т.нар. средна класа – онези, които работят, но които срещат все по-големи трудности да планират бъдещето на своите семейства и деца. Може би най-ясно характеризират новата протестна вълна френските „жълти жилетки“, чиято борба философът Жан-Клод Мишеа, решил да сподели тяхната съдба, описва като „последната им възможност да оцелеят, т.е. да имат покрив, работа и храна за себе си и семействата си, в капиталистическата система, от която се възползват все повече печелившите от глобализацията“ (11).

Механизмите, по които се стига до избухването във Франция, са подобни на ставащото в другите европейски държави: „системното прилагане от 40 години насам на либералната програма от последователните правителства на левицата и десницата, което постепенно превърна тяхното село или квартал в медицинска пустиня, лишено от какъвто и да било магазин от първа необходимост, и където първото предприятие, което е в състояние да им предложи някаква зле платена работа, се намира на десетки километри“ (12).

А България е внесла и свой нюанс в назряването на кризата както с въвеждане на „плоския“ данък от 10% преди десет години, така и с трайната тенденция да се намаляват преките данъци за сметка на нарастащите косвени, плащани от всички, а значи най-вече от най-многобройната част от населението – прослойките с доходи под средните. Но за това, последното, неслучайно почти не се говори по защитаващите системата медии.

Най-важен все пак си остава въпросът към какво се стремят протестиращите. И отново се връщам към българските протести, защото те имаха и „позитивни“ лозунги – такива, които формулират не само срещу какво са, а и какво искат.

Прегледът на лозунгите на многобройните групи протестиращи из цяла България показва голяма пъстрота. Всичко започна с бунта на майките на деца с увреждания, които след месеци на протести и обиди от кого ли не (например от председателя на КТ „Подкрепа“ Димитър Манолов) успяха да извоюват промени в законодателството, докато накрая не се стигна до крайно обидните реплики на вицепремиера Валери Симеонов (че това са „кресливи майки“ на „уж болни деца“). Тогава се стигна до техния безкомпромисен протест за оставка на вицепремиера.

Обществената подкрепа за тяхното искане възпламени тлеещото недоволство и със свои протести се включиха недоволните от високите цени на петрола, от допълнителното облагане на старите коли, от общото поскъпване на живота и т.н. Исканията на протестиращите бяха както конкретни: оставка, намаляване цените на бензина, на гражданската застраховка, на винетките, повишаване на заплатите, подобряване на пътищата, намаляване заплатите на депутатите и висшите държавни служители, закриване на държавни агенции и други институции; така и общи: „Смяна на системата“, „Народът срещу партиите“, „Пряка демокрация“, „Велико народно събрание“.

Най-важни за реализиране на искането за „смяна на системата“ са общите лозунги. В България те говорят за пълното разочарование от всичко, станало в годините на прехода, но не и желание за връщане назад. Това наистина демонстрира воля за смяна на правилата в политиката, икономиката, социалните отношения. Проблемът е пътят. Възможно ли е това са стане чрез

отхвърляне на партиите
и пряка демокрация?

Налага се да припомня, че и при революциите има ръководство и организация, а пряката демокрация може да се прилага само в определени случаи, но не е възможна като постоянна система за управление в сложните съвременни държави.

От античността знаем, че пряката демокрация се е прилагала при вземането на важни решения, но в сравнително малки общности (градове-държави) и никога не е била право на всички жители, а само на пълнолетните свободни мъже (в случая с древна Атина). Това означава, че зад протестите и желанието за смяна на системата не прозира идея за нова бъдеща политическа система. Затова и не виждам как могат да се реализират общите искания на протестиращите, а само някои от конкретните, пример за което стана подадената оставка на вицепремиера Валери Симео­нов. Така че съвременните български протести няма как да предизвикат „смяна на системата“.

Същевременно в Европа и по света се развиват и други процеси, които можем да поставим в координатната система на идеята за „смяна на системата“. Склонна съм да ги разглеждам в посоката на политическия реализъм. Когато говорим за невъзможността днес да бъде сменена капиталистическата система, не бива да си затваряме очите за тенденции­те, които показват

не толкова „смяна“ на системата,
колкото нейната „промяна“

Да, също както в началото на прехода и днес можем да говорим не само за смяна на системата, а и за промяната ѝ. И наблюдавайки ставащото в политическия живот у нас и около нас, виждам изменения, но не такива, каквито ни се иска. При това те се осъществяват независимо от нашето желание.

Ето какво имам предвид. Години наред водещите тенденции се определяха от обединителните процеси в Европа и от поддържането на световния ред, очертан от победата на Антихитлеристката коалиция във Втората световна война. Но по всичко личи, че тази епоха приключи с края на Студената война в началото на 90-те години на ХХ в. През последвалите десетилетия се очертаха промени както в международните отношения, така и в съотношението между политическите сили вътре в европейските държави.

През 90-те години на мястото на двуполюсния свят се утвърди нов глобален ред с водеща роля на единствената глобална сила САЩ (Pax Americana). Но още тогава се видяха и недостатъците му, тъй като изчезнаха силите, които балансират и противодействат на експанзията на САЩ по света. Да, запозната съм с тезата, че няма нужда от противодействие на американския нов световен ред, тъй като Съединените щати защитават и разпространяват по света принципите на демокрацията и справедливостта, сиреч са инструмент на доброто. Само че тя не само е твърде наивна, а и прекалено пропагандна, за да може да се приема сериозно.

И както неведнъж е показала световната история, еднополюсният свят не просъществува дълго. Проблемите му се очертаха веднага след неочакваните за всички терористични удари по знакови обекти в Ню Йорк и Вашингтон на 11 септември 2011 г., когато за пръв път в историята на младата световна сила бяха засегнати обекти на собствената ѝ територия, в същинското ѝ сърце. Моменталната реакция на президента Джордж У. Буш беше да обяви война на „глобалния тероризъм“ (без да е ясно какво се крие зад това понятие). И, както можеше да се очаква, последваха войни, но не толкова с „глобалния тероризъм“, колкото с реални държави – Афганистан, Ирак и т.н.

Завръщането на войните в историята

в някои случаи без съгласието на Съвета за сигурност на ООН, засегна директно и европейския континент, където след десетилетията на мир кърваво се разпадна Югославия, а впоследствие европейските държави се намесиха с военни сили и във вътрешнополитически процеси, предизвикани от т.нар. арабска пролет (13).

Тези нови външнополитически сътресения доведоха дотам, че усещането за триумфалното шествие на демокрацията (продукт на западноевропейската цивилизация) по света започна да избледнява. Защото опитът ни (използвам първо лице множествено число, защото вече сме част от западноевропейския проект) да изнесем и утвърдим демокрацията в останалата част от света със сила, включително и с военна сила, както беше направено на Балканите, но най-вече в Близкия изток и Северна Африка, не доведе до привлекателни резултати. В много случаи намесата завърши с разпокъсване на традиционни държави, с разрушаване на държавността, с хаос, анархия, избиване на цивилно население. В крайна сметка резултатът от поредния „износ на демокрация“ завърши с поставянето под въпрос на цялата западна система, доминираща света поне през последните три века. Така се роди един свят, в който силовите центрове се увеличават, а някои от тях са направо плашещи.

Вътрешнополитичеката алтернатива е не по-малко тревожна. Тя е облечена в бунта на недоволните от господството на строгите финансови правила и от мултикултурализма в ЕС. Недоволството съществува отдавна, но не се появява видимо на политическата повърхност преди глобалната финансова криза от 2008 г. и последвалия я финансов срив в южните членки на ЕС. Още по-ярко се очертава алтернативата след бежанската вълна, заляла Европа през 2015 г.

Последици от всичко това са нестихващите терористични актове, руиниращите живота на много хора жестоки финансови ограничения за гърци, испанци, италианци, засилването на протестни ксенофобски нагласи на практика в целия Европейски съюз. Така възникна явлението, което съм склонна да нарека

новия „бунт на масите“

Ще припомня, че класическият текст на Хосе Ортега и Гасет „Бунтът на масите“ се появява през 1930 г. в опит да се обясни кризата на елитите, предизвикана от неочакваното за тях навлизане на нови социални и политически прослойки в обществения и политическия живот (14).

От няколко години ЕС е разтърсен от засилващото се влияние на по-стари и нови политически формации, които поставят под въпрос вече утвърдения ред. Независимо от официалното им осъждане или именно заради това те печелят все повече и повече последователи, а и избиратели, както показват последните парламентарни избори в Австрия, Италия, Германия, Унгария и къде ли още не.

Това, на което искам да обърна внимание, е, че тези тенденции говорят за изчерпване на привлекателността на либералната демокрация, поставена в основата на обединена Европа. А причините за този деструктивен процес можем да открием и в нежеланието на общоевропейските институции да се съобразят с променящите се нагласи на европейските граждани. В случая, според мен, действа силната убеденост на европейските елити в своята правота и упорството им да действат според утвърдените принципи, независимо дали управляваните са съгласни или не. Това тяхно поведение ми прилича на комунистическите елити, които поемат властта с идеята да изградят обществото на всеобщата социална справедливост и го правят, потискайки всяко недоволство, включително и с груба сила. Резултатът, както добре знаем, е, че една прекрасна идея, каквато е надеждата за изграждане на справедливо общество, бива опорочена и тя изчезва от политическата сцена (неизвестно докога).

Главната ми тревога, породена от тенденциите в съвременната политика, е предизвикана от видимото отстъпление на вярата в демокрацията, която наблюдаваме не само в нарастването на обществените симпатии към ксенофобските политически движения и партии, а и в засилващите се авторитарни тенденции сред управляващите коалиции в някои европейски страни. Всичко това поставя под въпрос принципите на демокрацията, като става дума за либералната демокрация, вече отречена от някои източноевропейски лидери (унгарският Виктор Орбан и полският Ярослав Качински). Вярно е, че те не се отричат демокрацията по принцип, а само от либералната, но така и не става ясно какво от демокрацията остава в тяхната практика на консервативно управление, базирано върху религиозните ценности. То вече изглежда доста далеч от демократичните принципи, утвърдени в Европа след епохата на Просвещението.

Изводът, с който искам да завърша, е:

Подвижните пясъци, в които попадна европейската политика през последните години, са голямо изпитание за европейската демокрация. Тя може да преодолее опасностите, но само ако се съобрази с променилите се реалности, най-вече ако съумее да отговори на желанията и интересите на мнозинството европейски граждани, а не само да мисли и действа в полза на елитите.

В противен случай има голяма вероятност да се върнем към недемократичните системи на управление, чийто силует вече прозира в настъпващия авторитаризъм. И да не забравяме, че модерната демокрация е сравнително млада политическа система, а убеждението ни, че тя е вечна, е далеч от историческата практика, при която всяко явление има своето начало, но и край. Ако продължаваме да вярваме, че при всичките си недостатъци демокрацията все пак е най-добрата система за управление, то ще трябва да положим усилия, за да я запазим.

 

 

Бележки:

(1) Терминът „реален социализъм“ беше плод на затруднението, изпитвано от социалните науки от онова време, как да нарекат системата, господстваща в Съветския съюз и Източна Европа. Затрудненията идваха и от тогавашния идеологически императив. Без да влизам в подробности, само ще спомена, че немалко съвременни европейски историци  са стигнали до извода, че онова общество е било държавен социализъм от съветски тип. Тезата на германския професор Дитер Зегерт от Виенския университет „Политологични възгледи върху държавния социализъм в Източна Европа“ беше публикувана и в брой 4 на сп. „Ново време“ през 2015 г.
(2) Те са от интервю на Валенса за в. „Ди Велт“, 24 април 1989 г.
(3) За характера и броя на българските дисиденти говори документ на Държавна сигурност от 27 октомври 1989 г., озаглавен „Списък на лицата активисти на неформални структури в Народна република България“. В него са изброени 10 членове на БКП, 21 безпартийни, с които трябва да се заеме прокуратурата, и 55 лица, към които трябва да се приложат административни и обществени мерки. С други думи, 86 са разкритите и наблюдавани от вездесъщата ДС български дисиденти. – КРДОПБСГДСЛСБНА, декласифициран по § 17 на 22 януари 2015 г., 932-2, л. 76–93.
(4) Заслужава да се отбележи уникалният факт, че преименуването е осъществено след общопартиен референдум. Нещо, което не прави нито една друга бивша управляваща партия в Източна Европа. Във вътрешнопартийния референдум участват 726 хил. партийни членове, от които 629 522 или 86,71% одобряват новото име.
(5)  На своя ХIV извънреден конгрес, проведен в края на януари и началото на февруари 1990 г., БКП приема нов програмен документ, наречен Манифест на демократичния социализъм. – В: Лилов, А. Преходът. Социалистическа библиотека 9. С., 2012, 209–225.
(6)  Декларация за учредяване на СДС. – „Някога, в 89-а. Интервюта и репортажи от архива на журналистката от радио „Свободна Европа“ Румяна Узунова“. Фондация „Д-р Желю Желев“, С., 2007, 640-643.
(7)  На конференция, проведена през ноември 2009 г., д-р Желю Желев разказа как за ръководството и привържениците на СДС е било неприемливо да се говори за капитализъм. Тогава това понятие е било натоварено със силно отрицателно съдържание заради връзката му с миналото на България. Затова в СДС са предпочитали да говорят за съвременна демокрация, визирайки системата в Западна Европа и САЩ.
(8)  Всъщност програмата е експериментална и е реализация на модните тогава идеи за свободна от регулации икономика, наречени по-късно неолиберализъм. Последиците от прилагането на Вашингтонския консенсус се виждат ясно в наши дни. – Rogoff, Keneth. Wither the Washington Consensus? – Foreign Policy. 2003, № 3.
(9) Филип Димитров продължава да защитава своите действия като министър-председател и до днес, като признава като грешка единствено неудачното наименоване на ликвидационните съвети. – Ф. Димитров: Почнах битка с мафията и свалиха кабинета ми. – https://frognews.bg/inteviu/dimitrov-pochnah-bitka-mafiiata-svaliha-kabineta.html, 2.06.2010.
(10) Сведенията за нарастващото социално разслоение там, където господства неолиберализмът са многобройни. Принципно на този проблем е посветена книгата на Нейоми Клайн „Шоковата доктрина. Възходът на капитализма на бедствията“ („Изток–Запад“, 2011). Но го потвърждават и статистическите и социологическите данни за България. Така докладът по научния проект „Мерки за преодоляване на демографската криза в България“ на Института за изследване на населението и човека при БАН цитира следните данни: през 2012 г. в България разликата между доходите на най-богатите 20% от българите и най-бедните 20% е била 6,1 пъти, докато през 2018 г. тя е достигнала 8,2 пъти, а средната в ЕС е 3,6 пъти. Изводът на проф. Илона Томова е, че последица от подобна тенденция е „сривът по показателите за демократично развитие“. – Проф. Илона Томова: Неравенството у нас прехвърли граница, след която има граждански войни. 4 декември 2018, http://e-vestnik.bg/29291/prof-ilona-tomova-neravenstvoto-u-nas-prehvarli-granitsa-sled-koyato-ima-grazhdanski-voyni/.
(11)  Жан-Клод Мишеа: „Жълтите жилетки“ срещу Партията на медиите и парите. – Гласове, 2.12.2018, http://glasove.com/categories/na-fokus/news/zhan-klod-mishea-filosofyt-na-franciya-na-zhyltite-zhiletki?fbclid=IwAR2btR3nNyvtgMfiX1E5EHK3f59eyI-YXY2GVPaJvYI1qJqZZdCYIq-8TYk.
(12) Както пише в писмото си до в. „Фигаро“ по повод протестите на „жълтите жилетки“ Ж.-К. Мишеа. – Пак там.
(13) През 2003 г. Ханс Магнус Енценсбергер публикува във в. „Франкфуртер алгемайне цайтунг“ статия, в която изразява пълна подкрепа за войната на САЩ срещу Ирак и се подиграва на скептиците, предупреждаващи, че последиците могат да бъдат по-тежки. Години по-късно обаче става ясно, че хаосът и гражданската война могат да бъдат по-лоши от диктатурата. – Кристиане Хофман, „Шпигел“. По-лоши ли са диктаторите от анархията. В. „Сега“, 21 октомври 2014 г.
(14) Ортега и Гасет, Х. „Бунтът на масите“. УИ „Св. Климент Охридски“, С., 1993.

Източник - сп. "Ново време", бр. 1, януари 2019
Проф. д-р по история Искра Баева е родена в София, завършила е специалност история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1974 г. Защитила е през 1982 г. дисертация на тема „Полската селска партия на Станислав Миколайчик, 1945-1948 г. “, след което става преподавателка по съвременна световна история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.…