АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Кратка хроника на провалите на демокрацията в Европа

Никола Карадимов - 07 февруари 2019

През последните няколко години започна доста често да се говори за провали на демокрацията в Европа. И с право! Но повечето анализатори свързват тези провали с видимото намаляване на  ролята на традиционните  политически партии от левия и десния спектър, които доскоро бяха главните стожери на демократичните ценности в Европа, а напоследък започнаха да отстъпват място на крайно леви и крайно десни политически субекти, към които се присъединиха и  ново появилите се популистки, националистически и ксенофобски партии. Тази ясно очертала се тенденция се обяснява с голям набор от причини. Като се започне от циклично повтарящите се икономически и финансови кризи, които не подминават нито една европейска страна и се стигне до огромната имигрантска вълна, заляла Европа през последните години. Към тези причини не може да не се добави и все по-засилващото се  социално разслояване в доскоро социално хомогенните европейски държави, което има за последица и отслабване на социалната солидарност, както вътре в отделните страни, така и между тях. Но особено важна причина за ерозията на демокрацията в Европа е глобализацията.

Предварително трябва де се каже, обаче, че глобализацията, разглеждана в нейната цялост, е позитивно явление в развитието на човечеството, защото само в планетарен мащаб могат да се решават най-ефективно и успешно световните проблеми. Едно от най-големите постижения на глобализацията е съществуващият днес световен пазар на стоки, пари, услуги и работна сила. Но именно с този световен пазар са свързани и най-големите проблеми, породени от глобализацията. Защото световният пазар би бил добър за всички жители на планетата само ако всички участници в него са напълно равнопоставени, а не са дискриминирани по национален, идеологически и геополитически признак, каквато е днешната ситуация и което е особено важно, ако световният пазар днес не е изцяло доминиран от транснационалните корпорации.

Всъщност, транснационалните корпорации са едновременно и продукт, и основна движеща сила на глобализацията. Именно те, преодолели националните граници, имат най-добър достъп и до световните ресурси, и до световния пазар. Именно те, в стремежа си да преодолеят множеството съществуващи търговски и производствени бариери, налагат на света т.н. либералната пазарна икономика. Използвайки своята огромна икономическа мощ и влияние, те оказват и силно въздействие върху правителствата на почти всички страни по света, в т.ч. и на икономически най-мощните държави в света.

Но азбучна истина е, че икономическата система, прилагана от една страна, определя в голяма степен и нейната политическа система. Така, че е напълно закономерно либералната пазарна икономика да води и до т.н. либерална демокрация, чиито най-ярки представители днес са САЩ и Великобритания. Алтернативата на либералната демокрация т.н. социална демокрация, произтича от социално ориентираната пазарна икономика, която се прилага днес в Европа от всички Скандинавски страни, както и от Централноевропейските и Балтийските страни. Доскоро в тази група влизаха и Средиземноморските европейски страни, но те днес трудно могат да се определят като социални държави. Принципната разлика между двата вида демокрации е, че докато при либералната демокрация водещи са личните и корпоративни интереси, то при социалната демокрация са водещи обществените интереси и обществената солидарност.

Нека да припомним, че демокрацията е управление на демоса т.е. на народа, което е познато още в демократична Древна Гърция. Но ако това е така, каква демокрация е либералната демокрация, където на практика управлението не е в ръцете на  демоса, а на корпорациите? Още повече, че собствениците на корпорациите са само няколко процента от цялото население на земята, които, обаче, притежават повече от половината от богатството на света. Така, че ако се погледне напълно обективно, днес понятието „либерална демокрация“ е само едно клише, изпразнено от класическото си съдържание.

А всъщност, реалната демокрация е социалната демокрация, при която интересите на болшинството граждани т.е. на демоса, определят основните насоки на управлението на дадена общност – било тя община, държава или съюз от държави. Но има и още две задължителни условия за съществуването на реалната демокрация. Първото условие е спазването на върховенството на закона, а второто условие е зачитане на  суверенитета на субектите на управление, независимо дали става дума за отделните държави или  за съюзите от тях, какъвто е и Европейският съюз. А това означава, че Европейският съюз като цяло и отделните страни-членки трябва  да изключват всяка външна намеса при вземане на решения, както и нарушаване на националното и международно право. Но това е така по принцип! А как е на практика ?

Първо, нека припомним, че не във всички страни-членки на Европейския съюз се прилага социалната демокрация. А това означава, че Европейският съюз не е изцяло зона на реалната демокрация.

Второ, международната солидарност, която е един от основните белези на реалната демокрация и чийто флагман в света доскоро беше Европейският съюз, сериозно се пропука под натиска на милионната имигрантска вълна, заляла  Европа през последните години. И тук пробивът беше в две направления. Първият пробив беше, че страните-членки, които се оказаха на първата линия на тази вълна, трябваше да се спасяват сами и в паниката се втурнаха да изграждат „огради“ по сухопътните си граници, както и да организират военни блокади по морските си граници. А решението и тогава и днес е в бързото прекратяване на военните конфликти в страните-източници на имигранти и целенасочено и дългосрочно инвестиране в тях, така че населението там да повиши своето благосъстояние и да не търси по-добър живот на друго място.

А вторият пробив се получи, когато имигрантите, влезли вече на територията на ЕС, трябваше да се разпределят по страните-членки. Вместо това да се базира на един цялостен и обективен анализ на реалните възможности на страните-членки да поемат определен брой имигранти на своята територия, както и на  желанието и готовността на гражданите в тях да съжителстват с приетите имигранти, бюрократите от Брюксел определиха квоти за всички страни-членки, някои от които категорично ги отхвърлиха и дори едностранно затвориха границите си за имигранти. А други по-богатите страни -членки дори обсъждат сериозно възможността за изграждане на имигрантски центрове на територията на Балканите, където да бъдат насочвани, както новопристигналите имигранти, така и тези, които „не са успели да се интегрират успешно в приемащите страни“. Така би могло да се постигнат едновременно две цели: приемащите страни да се освободят от нежеланите им имигранти, а потенциалните имигранти да бъдат разколебани в намерението им да имигрират пред съвсем непривлекателната перспектива да се озоват трайно в най-бедната част на Европа – Балканите. Или обобщено казано, при тези доста хаотични и некоординирани усилия за справяне с имигрантския проблем, Европейският съюз не можа да издържи теста по демокрация.

Трето, само в рамките на по-малко от четири години, Европейският съюз на два пъти отхвърли резултатите на два референдума, независимо, че те по принцип са най-добрият израз на пряката демокрация и въпреки, че те бяха проведени при висока гражданска активност и изразяваха волята на огромното мнозинство от участниците в тях. Да припомним, че първият референдум се проведе през март 2014 година в Крим и в резултат на него, тази територия се отдели от Украйна и се присъедини към Русия. А вторият референдум се проведе през октомври 2017 година в Каталуния и въпреки масовото участие на населението в тази испанска провинция, което с гласа си категорично поиска отделянето от Испания, той не беше признат нито от испанското правителство, нито от Европейския съюз. И докато непризнаването на този референдум от страна на Испания е обяснимо и оправдано от закона със сериозния аргумент, че „случаят Каталуния“ може да стане опасен прецедент за отделянето и на други испански провинции, то позицията на Европейският съюз се разминава сериозно с демократичните принципи, върху които той е изграден и на първо място, с отчитане волята на мнозинството и с признаването  на правото за самоопределение. Освен това, съгласно международното право, Европейският съюз няма прерогативите да признава или да не признава резултатите от каквито и да било референдуми, които не засягат всички граждани на Съюза. Това обезсмисля напълно решенията на Европейският съюз за отхвърляне на резултатите и на двата референдума, с аргумента, че те е трябвало да се проведат на общодържавно ниво. Все пак, не е излишно да се припомни, че при аналогични обстоятелства, Европейският съюз призна независимо Косово, което се отдели от Сърбия без да бъде проведен общодържавен референдум.

Четвърто, при случая с конфликта в източните провинции на Украйна, стартирал още през 2014 година и продължаващ и до днес, Европейският съюз допусна упражненият върху него силен външен натиск да определя изцяло поведението и решенията му, което е в пълен разрез с демократичните принципи и изисквания, посочени по-горе. Формално натискът идваше от страна на правителството на САЩ, но всъщност истинският двигател бяха американските корпорации, добиващи шистов газ, които искаха, а и до днес искат /без вече да го крият/ да изместят Русия като един от основните доставчици на природен газ в Европа. И ключът към това е Украйна, която е основната транзитна страна за руския газ към Европа. Но тези аргументи не можеха да се използват открито дори и пред приятелите от ЕС. И затова беше разигран сценария за „агресора Русия“, която, освен Крим, иска да присъедини към себе си и цяла Украйна, а защо не и Балтийските републики.

Пак формално, за пред света, през 2015 година беше подписано и прословутото Минско споразумение, под което подписи положиха четири държави – Русия, Украйна, Германия и Франция. Всъщност, споразумението беше между Русия и Украйна, а Германия и Франция бяха гаранти по него. Но веднага трябва да се отбележи, че въпреки, че де факто споразумението е между Украйна и Русия  и неговото изпълнение зависи в еднаква степен и от двете страни, за неговото неизпълнение САЩ и ЕС, без одобрението на ООН, което е в разрез с международното право, започнаха да налагат шестмесечни санкции само на едната страна – Русия. И тези санкции продължават да се възобновяват на всеки шест месеца и до днес, защото другата страна по споразумението – Украйна, не само не го изпълнява, но и възпрепятства и Русия в това. От друга страна, „агресорът Русия“ легитимира съществуването на НАТО и което е особено важно, гарантира огромни поръчки за военно-промишлените комплекси както на САЩ, така и на Франция и Германия. Но ето, че пак стигаме до корпорациите, които и тук диктуват на Европейския съюз решенията. А къде остана суверенната воля на отделните държави-членки, както и на Евросъюза като цяло, с неговите  демократичните принципи!

Пето, за съжаление, сагата с Русия, която САЩ искат на всяка цена да изместят от европейския пазар на природен газ, вече получи своето продължение с Венецуела. Близо половин година след проведените през 2018 година предсрочни президентски избори в тази страна, САЩ заявиха, че не признават избрания президент Николас Модуро и застанаха категорично зад само-провъзгласилия се за временно изпълняващ длъжността президент председателят на венецуелския парламент Хуан Гуайдо. Веднага трябва да се каже, че съгласно международното право, всяка страна може да одобрява или не одобрява президента на друга страна, но никоя страна, включително и САЩ, няма правото да признава или да не признава президента на друга страна. Това обезсмисля напълно официалните аргументи на САЩ, че „досегашният президент бил установил истинска  диктатура, която не само не зачитала правата на човека, но и е довела страната до икономически банкрут“.

Но истинската причина за опита за отстраняването на Николас Модуро от влас са нефтените залежи на Венецуела, които са най-големите в света и върху които американските нефтени компании искат отново да сложат ръка, след като бяха изгонени от предишния президент Уго Чавес, който национализира целия сектор на нефтодобива. Но докато тази открита и груба намеса във вътрешните работи на една суверенна страна, която е в пълно противоречие с международното право и по-конкретно, с Устава на ООН, макар и недопустима, е напълно разбираема по отношения на САЩ, то как може да се обясни позицията на редица страни-членки на ЕС, между които и България, които подкрепиха своя отвъдокеански партньор. Защото какъв интерес имат тези страни и техните граждани от завладяването на венецуелските петролни запаси от американските нефтени компании. От изявлението на испанския външен министър стана ясно, че позицията на неговата страна в подкрепа на САЩ е формирана под силния натиск на американската дипломация. Но това е още по-недопустимо, защото то говори за отказ от национален суверенитет. А когато позицията на суверена т.е. демоса, се формира чрез диктат отвън, за каква демокрация може да се говори.

Но най-неразбираема и неприемлива е резолюцията на Европейския парламент, приета в подкрепа на американската позиция за Венецуела. По принцип, Европейският парламент е най-демократичната институция на ЕС, защото нейните членове се избират пряко от гражданите на страните-членки. Нещо повече! Европейският парламент е най-висшият орган на върховенството на закона. Освен това, гласуването в Европейския парламент е персонално, така че тука, по принцип, не може да се оказва натиск отвън. Европейският депутат е зависим единствено от своите избиратели. Тогава как да си обясним огромното мнозинство, с което беше подкрепена тази резолюция. Дали то отразява и позицията на гражданите!?! Да наистина, по-голямата част от гражданите на ЕС са против диктатурата и са твърди защитници на правата на човека, но едва ли те биха подкрепили такова грубо нарушение на международното право. И ако евродепутатите са истински загрижени за правата на гражданите на Венецуела, защо те не осъдиха САЩ за наложените тежки икономически санкции на тази страна, от които най-потърпевши са обикновените хора, лишени от храна и лекарства, а не управляващата върхушка. А ако евродепутатите считат, че тяхната резолюция ще допринесе за „износ на демокрация“ във Венецуела, то трябва да им се припомни до какво доведоха подобни опити в Ирак, Либия и Сирия, където под благородния лозунг за „смяна на диктатурата с демокрация“, днес на териториите на тези страни  няма нито диктатура, нито демокрация, нито държава.

Но, за съжаление, с това не се изчерпват провалите на демокрацията в Европа. Малко преди  акцията срещу Венецуела да достигне своя пик, САЩ стартираха и акцията срещу Китай. Още през миналата година те започнаха открита търговска война с Китай чрез налагане на мита на голям набор от китайски стоки. Но това беше само началото! Още в края на миналата година САЩ стартираха директна атака срещу китайските IТ-компании, които реално застрашават американското лидерство в тази изключително доходоносна сфера. На Летището на Ванкувър /Канада/, по искане на американските власти, беше арестувана дъщерята на собственика  и административен директор на китайската  компания Huawei /Хуауей/, под предлог, че „компанията нарушавала наложените от САЩ санкции на Иран“.

Но по-късно, от американските власти стана ясно, че чрез разработваните от компанията нови технологии и особено чрез новите 5G смартфони, Китай можел да проследява и подслушва своите клиенти по целия свят, включително и в САЩ и по този начин да застрашат сигурността на страната. А когато става дума за националната сигурност на САЩ, всякакви мерки са разрешени, включително и такива, които са в разрез със свободната пазарна икономика, на която най-големите радетели са американските компании. Дори Китай беше обявен за „най-голямата заплаха за САЩ“, като с това тази страна измести Русия, която доскоро заемаше това „почетно“ първо място. А всъщност и тука, както и случаите с Русия и с Венецуела, става дума за борба за пазари. Но вместо природният газ и петролът, тук „ябълката на раздора“ са IT – технологиите. И по-конкретно, американската компания Apple иска да измести на световните пазари агресивно настъпващата китайска компания Huawei. Вижда се, че отново става дума за корпоративните интереси на една частна компания, но за нейния успех на пазара отново се ангажира и американското правителство, под благовидния претекст, че се защитава „националната сигурност“.

И пак е нужно да се повтори, че макар и укорим и незаконен, този подход на САЩ е разбираем. Големият въпрос е защо САЩ отново получават подкрепа от някои страни-членки на ЕС. Първо, нито една европейска институция и нито една страна-членка не осъдиха незаконния арест на административния директор на една IT-компания, която не е извършила нищо осъдително. И второ, в много страни-членки започна усилено да се говори за необходимостта от ограничаване на дейността на Huawei на тяхна територия. Независимо, че устройствата и услугите на тази компания по нищо не отстъпват на най-добрите в света, но са значително по-евтини. Та нима това не е в интерес на гражданите в страните-членки. Но отново, под натиск на САЩ, някои от тези страни, са готови да тръгнат срещу интереса на собствените си граждани. И срещу международното право. А най-страшното в случая е, че суверенитетът на тези страни-членки става жертва за сметка на чужди интереси. А това не е ли заплаха за самата демокрация!

Затова не бива да се учудваме, ако скоро научим, че под натиска на САЩ, Европейският съюз е решил да започне нов кръг преговори с Великобритания за постигане на нов Договор за Брекзит. Нищо, че тази идея вече беше многократно отхвърлена от Съвета на ЕС, защото тя противоречи на интересите на европейските граждани. Важното е да се угоди на тези, които реално управляват света.

 

Никола Карадимов е завършил Висшия институт по строителство и архитектура. Проектирал е жилищни сгради, електрически централи, училищни и спортни съоръжения, болници, детски градини. Бил е два пъти министър на регионалното развитие (1991 - 1992 и 1997) Посланик на Република България в Кралство Дания (1993 - 1997) и в Кралство Норвегия (2006 - 2011). От 1997 до 1999 г. е посланик…