Литературните историци и критици са длъжна най-малкото да познават фактите и да не ги преобръщат, за да налагат партизанските си оценки. Все ще се намерят хора, които познават тези факти, и ще ги разобличат.
Либералните литературоведи, групирани около Нов български университет, и постмодернистки ориентираните издания и електронни сайтове, изчерпали темите от проекта за заклеймяване на литературата на социалистическото време, охотно финансиран и рекламиран от чужди фондации, започнаха да позатоплят и предъвкват т. нар. случай „Тютюн“. Става дума за бурното обсъждане на романа в Съюза на българските писатели, проведено на 8,11 и 13 февруари 1952 г., след което писателят преработва и допълва романа.
Този „случай“ подсеща либералните изследователи на периода, предимно учени-недоучени доценти от Нов български университет (в агитката се включва и дъщерята на писателя Теодора Димова и дори бивши съпруги), че с „ужасяващи факти“ за състоянието му тогава могат да заклеймят още веднъж тоталитарното минало и да покажат как комунистическата партия се е намесвала грубо и жестоко в работата на писателите. Тя, партията, решила да „унизи“ дори такъв голям автор като Димитър Димов, защото е талантлив, но с буржоазен произход и съзнание.
Позагубили влияние и тираж всекидневници и сайтове за култура и литература охотно дават място на подобни пропагандни кампании. Както във всичките си псевднонаучни изяви, тези „специалисти“ дори не са си направили усилието да проучат фактите,
да прочетат поне стенограмата на дискусията
(а тя отдавна е публикувана изцяло), камо ли да изучат литературата и литературния живот от онова далечно време, да вникнат в него, за да не пишат и говорят празни приказки и грубо да фалшифицират един „случай“.
Защото този „случай“ най-малкото е целял да „ликвидира“ , „унизи“ или „смаже“ големия наш писател. Времето може да е било трудно и в някаква степен грубо и жестоко, но то най-малкото е имало намерение да върши нещата, които злополучните днешни негови критици и хулители му приписват. Ако бяха добросъвестни и с морал на учени, за каквито се представят, тези доценти и уж познавачи на историята на литературата от онова време, щяха да проумеят защо се е стигнало до тази дискусия и какво е целяла тя. Тогава щяха да знаят, че „случаят „Тютюн“ е точно обратното на това, за което тези неолиберални литератори настояват. Така обаче действат всички агенти на влияние – стипендианти на чужди фондации.
Излизането през 1951 г. на романа „Тютюн“ от Димитър Димов е все още един от най-често и противоречиво коментираните факти в историята на българския литературен живот след Втората световна война. А може би изобщо в цялата ни литературна действителност. Никое друго произведение не се е посрещало и коментирало (както от писателската общност, така и от читателите) с толкова енергия и страст. „Тютюн“ е ярка творба, публикувана в преломен момент от историята ни. Такава, каквато очакват всички в новоустроената политически държава. И не е вярно, че романът сварва българската критика и литературната общественост неподготвени да го оценят адекватно. Той идва точно навреме, за да представи един възможен образец на тип литература, за каквато настоява тогавашната естетика, но и да разреши някои вътрешни противоречия в литературната ни действителност. Романът катализира процесите на промяна в устройството на литературния живот, а и в живота на т.нар. духовна сфера, в начина на говорене за литературата.
След 9 септември 1944 г., и по-точно след окончателното установяване на еднопартийната власт в България след 1946 г., започва радикално преустройство на обществено-политическата система. Новото време изисква нови форми и нов език. Писателите също участват в този процес, като на литературната критика се отрежда водеща роля. На литературата са необходими нови идеи за самата нея. Смята се, че новата литература не бива да има нищо общо със старата. В този стремеж, разбира се, се проявява и крайност, която поощрява субективизма, бездарието и схематизма. Тръпката, че сега ще се случи нещо изключително и че вече зрее истинската нова литература, изпълва същността на литературата и я прави нетърпелива. Никой не знае какво ще бъде това ново явление, което ще затъмни всичко предишно. Всички обаче с нетърпение го очакват. Теоретичните схеми, родени от повърхностното познание на марксическата философия и естетика, дават някаква абстрактна представа, но живата плът още не се е родила.
Властта създава по примера на СССР върху базата на Съюза на българските писатели една монолитна писателска общност, в която се събират творците на словото. Съюзът трябва да ги държи единни и дисциплинирани, като ги насочва към важните творчески задачи. Общността, а не както е било преди ‒ отделни кръгове, литературни издания и групировки, трябва да оценява естетическите факти. Това вече е „нов ред“ в литературния живот ‒ ред, който изисква нова нагласа на писателската гилдия и я поставя в състояние, което тя не е изпитвала досега.
И докато се налага само да се правят събрания и да се декларира вярност и последователна твърдост, няма изненади и грешни ходове. Но ето че се появява една книга, която не отговаря на приетите нови стандарти. Въпреки това интересът на читателите е огромен. Праволинейните идеолози на СБП (между тях има и талантливи, и честни хора, без съмнение) са изправени пред тежко изпитание. Ако признаят, че тази книга им харесва, ще проявят идейна слабост и ще изменят на принципите си. Ако я заклеймят, ще влязат в противоречие с естетическите норми и с вкуса на публиката, а и със своя собствен. Ще излезе, че мнозинството харесва „Тютюн“, а „специалистите“ го отричат. Тогава именно се задействат механизмите на „масовата общност“, на която е възложено да ръководи и контролира процесите и да се намесва в подобни сложни и противоречиви ситуации.
„Случаят „Тютюн“ се отнася в Съюза на българските писатели, за да бъде анализиран и оценен (но в никакъв случай отречен) „професионално“. Тук няма никакъв политически умисъл за последващо „литературно убийство“, за разправа с талантливия писател или нещо от този род. Т.е. никакви указания от ЦК за разгром на една или друга група, на едни или други творци не съществуват и не биха могли да съществуват. Става дума обаче за
самозадействане на един утвърждаващ се изкривен механизъм
за политическо ръководство на литературния живот
Как действа този механизъм? Няма да е пресилено да кажем, че романът просто стъписва литературната общност с мащабното разрешаване на проблема за „отразяване на героичното минало“ и на „борбата срещу фашизма и капитализма“. Най-неочаквано един писател, който доскоро е смятан за „буржоазен“, макар и вече убеден привърженик и изразител на комунистическата идеология и член на БКП, се впуска в актуалната тема и я пресъздава реалистично, задълбочено и майсторски. Излезлите дотогава произведения на тази тема страдат от тезисност и шаблонност; героите за бледи, риторично произнасящи лозунги и заклинания. Липсва живият човек. Без да е участник в антифашисткото движение, Димитър Димов вярно улавя сложността и противоречията, характера и духа както на буржоазията, така и на комунистите. Произведението е необичайно със своята художествена плътност и пълнокръвност. На мнозина им се струва, че е станало чудо. И точно това „чудо“ създава объркването.
Вече свикнали да „получават указание“, литературните критици с нетърпение очакват да им кажат какво да говорят. Такова указание обаче не идва. А читателският интерес и шумът около романа нарастват. Хората го четат и се възхищават. Процесът заплашва да излезе изпод контрола на „компетентните“. Тогава именно се ражда идеята романът „Тютюн“ да се подложи на публично обсъждане в СБП, за да си кажат писателите и литературните критици „тежката дума“.
Изходът най-сетне е намерен. Намерена е и формулата на дискусията: романът е интересен и с право привлича интереса на читателите, но недостатъчно пълно е показана борбата срещу фашизма, образите на комунистите са слаб контрапункт на силните образи на Борис и Ирина; писателят трябва да работи още, за да отговори на високите изисквания на „социалистическия реализъм“. Така се води и дискусията. И тези, които харесват романа, и тези, които не го харесват, говорят по същество едно и също. Нито хвалбите са крайни, нито отрицанията.
В този дух е и най-пространната статия на Пантелей Зарев ‒ „За пълна победа над антиреалистичните явления“, публикувана във в. „Литературен фронт“, бр. 10/ 6 март 1952 г. Статията е типична за стила на времето и най-пълно съдържа в себе си духа на дискусията върху романа „Тютюн“. Пантелей Зарев е „вътрешен“ рецензент на ръкописа в издателството. Той препоръчва издаването на книгата, като прави уговорки относно цялостното звучене на творбата, препоръчвайки на автора и издателството отстраняването на някои съществени според него слабости.
Статията на Пантелей Зарев съдържа всичките белези на епохата: теоретизиране върху метода на социалистическия реализъм и оценка съобразно този метод. Тезите се налагат като обективни критерии. И всичко, което не се покрива с теоретичните постановки, подлежи на отричане. Критикът иска да бъде обективен, безпристрастен, изцяло подчинен и на естетиката, и на политиката. Това, разбира се, го подвежда и го прави краен там, където би трябвало да е предпазлив. Но пък му дава инерцията да изрази схващания, които не са неверни. Претенцията към романа е, че не е достатъчно всеобхватен, че не е творба, която да обхваща „всичко“ – и най-вече мащаба на антифашистката борба. Зарев не приема най-добре изградените образи да бъдат на хора, които „принадлежат на миналото“.
Трябва да се признае, че бележките на критика в по-голямата си част са справедливи и затова Димитър Димов се съобразява по-късно с тях. Съобразява се доброволно, без някой да му ги налага или, не дай Боже, да го заплашва с репресии.
Тези именно бележки дават основание на днешните „познавачи“ да твърдят, че дискусията е организирана нарочно и с една-единствена цел да дискредитира романа, да обвини писателя, че романът му не е в духа на идеологията, че изопачава антифашистката съпротива и че не бива да бъде възприеман като сериозен писател. Така поне пишат днес: искали да отстранят Димитър Димов, за да наложат посредствени автори. Но те пропускат дори да споменат, че всички бележки са с уговорката, че признават романа, намират го за значим и че е успех за литературата. Но имал слабости. А защо да няма? И защо трябва всички писатели и критици да го харесват и да му се възхищават?
Ако целта е била да се унищожи Димитър Димов, то при тогавашната централизирана система и върховенство на държавната идеология над естетиката начините за това са били прости. И не е било необходимо да се организира дискусия – тя би била напразно губене на време и енергия. Но забележете:
лично Вълко Червенков ‒ първият човек в партията и държавата тогава,
публично защитава романа
и предупреждава отрицателите му (именно отрицателите, а не екзекуторите му), че подходът им е погрешен и няма да бъде толериран от властта. Чрез Вълко Червенков комунистическата партия утвърждава романа и го налага като образец за новата литература. Нима това е издевателство над Димитър Димов или заповед да преработи романа?
Днес може да ни изглежда смешно преображението на участниците в дискусията след рязката намеса на Вълко Червенков и публикуването на статията „За романа „Тютюн“ и неговите злополучни критици“, но тогава такава реакция „от горе“ е била тежък удар за потърпевшите. Тези факти са били знак за това, че дадената свобода на писателите е само да дискутират, но тя не е безгранична и в определен момент винаги ще се появява върховен арбитър, който ще охлажда страстите и ще вразумява увлеклите се. Крайната оценка винаги ще принадлежи на оня, който ръководи и в чиито ръце е цялата власт.
След този случай дискусии от подобен род върху едно произведение се правят вече само в печата. Публични масови дискусии се организират по общи въпроси и на тях се спори върху теоретични постановки. Защото за културата главни стават не толкова отделните естетически факти, а общите тенденции, целият естетико-художествен процес. Този процес не може да се олицетворява от един-единствен писател, а още по-малко от едно-единствено произведение. Спонтанните изяви – било с цел утвърждаване на автор или творба, било за отричане на факт или явление – се свеждат до минимум и се ограничават до по-маловажни случаи. Изобщо, „случаят „Тютюн“ трябва да се разглежда именно като начало на нов етап в организацията на литературния живот в България, поставен окончателно под партийно ръководство.
Литературните историци и критици, все едно дали са неолиберали, постмодернисти, доценти или определящи се като писатели и пр., са длъжна най-малкото да познават фактите и да не ги преобръщат, за да налагат партизанските си оценки. Все ще се намерят хора, които познават тези факти и ще ги разобличат.
Аз сега ги разобличавам и обвинявам в лъжа!
