Разумът все по-властно настоява човечеството да прогледне за последиците от амбициите на „Monarchia Universalis” (световна монархия), която от времето на Карл V през XV век мечтае за една могъща световна олигархия, осъществяваща икономическа, геополитическа и културна експанзия в Новия свят. От средата на ХХ век САЩ са обладани от същата налудничава амбиция, вече насочена към световно господство. Новата амбиция се налага чрез формулата „Американска глобална стратегия“, която съдържа трите лица на глобалното зло: смърт на националните държави, обезличаване на националната идентичност и ликвидиране на държавния суверенитет на народите, поставени в колониална зависимост, за да бъдат обречени на дълбока пропаст между богатството и бедността като най- ярка проява на социална несправедливост и тотална корупция. На мястото на религията като обединяваща духовна сила в миналото, днес е поставен нейният политически еквивалент – неолибералната идеология. В основата й са политическите и финансовите интереси на едно малцинство от 1%, което разполага с 80% от световното богатство, представена като демокрация. Ф.М.Платнър, например, пише, че това е свят, в който има само един господстващ принцип на политическа легитимация – демокрацията и само една свръхсила – Съединените щати.(Платнър, Ф.М. демократичният момент.-„Спектър“ № 79, 1992.) Збигнев Бжежински също подчертава, че крайната цел на американския глобализъм е „позицията на Америка на единствената и фактически първата действителна глобална сила, в която американците виждат предопределена съдба.“ (Бжежински, Зб. Голямата шахматна дъска. Американското превъзходство и неговите геополитически императиви. С., 1997, с. 7, 19) И двамата автори са убедени, че „понастоящем тази безпрецедентна американска глобална хегемония е без конкуренция. (пак там, с.38) Харвардският професор Самуел Хънтингтън е още по-ясен: „Един свят, лишен от върховенството на Съединените щати, ще бъде свят с повече насилия и безредици, с по-малко демокрация и икономически растеж. Продължителният международен превес на Съединените щати е основополагащ за благоденствието и сигурността на американците и за бъдещето на свободата, демокрацията, отворената икономика и международния световен ред“ (По Бжежински, Зб. Цит. Съч. С. 85).
Збигнев Бжежински разкрива и връзката между американската глобална стратегия и идеята за единна Европа, която се използва за прикритие пред наивните политици в света. Главната цел на Америка, пише той, е да се изгради „една Европа“, основаваща се на френско-германското сътрудничество, една жизнеспособна Европа, свързана със Съединените щати и разширяваща обсега на своята демократична международна система на сътрудничество, от която толкова зависи ефикасното упражняване на американското глобално превъзходство.“ (Бжежински, Зб. Цит. Съч., с. 85) След разпадането на „съветския блок“ осъществяването на тази глобална стратегия има за главно препятствие пред себе си националната идеология, основана на националната идентичност, националният характер, националният дух и националната държава, която гарантира националния суверенитет. Ето защо от самото начало нахлуването на неолибералната идеология в страните от бившия „източен блок“ бе свързано с обявяването на националната идея и стремежа към национална идентичност като главна опасност за либералната демокрация. В името на тази „демокрация“ от народите се изисква да се откажат от националната идея, от правото си да отстояват своята национална независимост и суверенитет, своята национална идентичност, своите национални интереси. Озадачаващото в случая е сляпата покорност на управляващия елит в редица постсоциалистически държави. С малки изключения (Русия, Унгария, Сърбия и др.) Почти всички държавни мъже с изумително старание напълно безкритично припяват на идеологическите внушения на новите си господари от Запад, дори с голяма доза престараване, като обявяват всяка проява на национално достойнство за ксенофобия, шовинизъм, нацизъм и преследват истинските патриоти. Кокоша слепота на самозабрава им пречи да видят как на Запад – Западна Европа и САЩ расизмът се въздига във висш принцип на тяхната демокрация, под прикритието на „националните интереси“ които те са длъжни да защитават в другия свят на света.
Малцина са хората с будна съвест, които разбират, че историята опровергава внушенията за бързото изчезване на нациите в наши дни, че те представляват остатъчно явление. Историята е категорична: една държава може да бъде разрушена със сила, но нацията – не. Съвсем очевидно е, че в бъдеще нацията ще се утвърди като устойчив социокултурен еквивалент на гражданското общество, а националната държава – като фактор за цялостна реализация на социалната справедливост.
В същото време в редица страни, включително и в България, политическата кохорта от десетки партии и политически движения не забелязва как всички те чрез ръководното си тяло са въвлечени в машината на националното обезличаване. Не случайно навсякъде, където САЩ, ЕС и НАТО успяват да въвлекат в усилията си политическия елит на дадена страна, този елит без проблемно съумява да създаде в съответната страна, един свят без национална идентичност, без суверенитет и национални идеали.
Атаките срещу националните държави имат многобройни „мотиви“. Преди всичко противниците на националната държава изтъкват, че генетично тя носела в себе си насилието, насочено навътре – към малцинствените – етнически, религиозни, езикови и културни групи и криела опасност за многообразието и различието. Те обаче, упорито премълчават, че новият „световен ред“, който ни натрапват, представлява „нов глобален тоталитаризъм“ с диктатура, обърната и навън, в който са заложени не по-малко опасности отколкото националната държава.
Най-накрая противниците на националната държава се противопоставят на смяната на системата, като премълчават истината, че това е налагане на друга, още по – порочна, още по – несъвършена, несправедлива, античовешка, алчна е бездуховна, агресивна и корумпирана цивилизация. Националната държава е призвана да осъществи действително радикална промяна в цялостното устройство на света, в който ще тържествува една нова цивилизация, основана на универсални ценности като: справедливост, свобода, хуманизъм, братско единение на народите. Наш дълг е да подготвим нашите деца и внуци за тази нова цивилизация. Това, впрочем, ни повелява и логиката на собствената ни морална философия, определяща съдържанието на българската национална идентичност. В това истинските родолюбци в миналото и днес виждат и смисъла на усилията за изграждане на гражданско общество.
Срещу националната държава се използва още един аргумент. Същността му се състои в това, че националната идеология и националното съзнание били причинили многобройни кръвопролитни сблъсъци между народите през последните няколко века, когато нациите и свързаните с тях държави воювали за независимост и свобода. Известно е, че до появата на националните държави в Европа, доминиращата идеология беше монархическа, колониална, реваншистка и империалистическа. И без националните държави предходният период е изпъстрен с далеч по-жестоки и безсмислени кръвопролитни сблъсъци. Сега това го вършат „силите за бързо реагиране на НАТО“ навсякъде, където народите се съпротивляват на налагането на модел на развитие, който противоречи на националните им традиции. Какво правят, например, войските от контингента на НАТО днес в Украйна, в Афганистан, в Либия, в Сирия?
Само през периода след Втората световна война (1945 г.) до наши дни са водени около 150 войни. Причините за тях в повечето случаи са наднационални и са резултат от амбицията на големите държави за световно господство. Така че, нациите и националните държави сами по себе си не са неизбежен източник на военни сблъсъци между народите. Същото се отнася и до религията. Затова е прав американският политолог Майкъл Барън, когато пише: „Проблемът не е в изживяването на национализма, а в изграждането на световни общества и свят без войни. Историческият опит на човечеството показва, че войни, дори геноцид, могат да родят и верският фанатизъм, и либералните, и социалистическите идеи, изродили се във фанатизъм и човеконенавистничество.“
Робърт Рейч от Харвард (САЩ) предупреждава в началото на 1992 г., че идва краят на националните икономики, че задачата на нацията и държавата в световната икономика се променя, че патриотизмът в неговия традиционен смисъл, губи своето значение. Главният недостатък в разсъжденията на Робърт Рейч се изразява в това, че и тук американската действителност се пренася върху Европа и света. А те са различни. Това прави уязвими обобщените изводи на автора.
Всъщност действията на САЩ и техните слуги в Европа са мотивирани от рефлекторния страх, че народите от перифериите неизбежно ще въстанат и един ден ще обявят война. Това ще бъде безпрецедентна за днешно време война, подобна на варварските набези през VII и VIII век, когато Европа бе победена и потънала в тъмните векове (Атали, Ж. Хилядолетие; С., 1992, с. 23). Жак Атали предупреждава: „Борбата за овладяване на настъпващия световен ред бледнее пред потенциалните конфликти, между двете очертаващи се пространства. Капитализмът ще бъде пропаст между богати и бедни номади. За да се избегне това, глобализмът, като доктрина за световно господство на една – единствена и първа суперсила, има нужда от възраждане на племенния строй във всичките му варианти.“
Очевидно е, че в случая става дума за установяване на империум, който предполага ограничен или нулев суверенитет за перифериите и неограничена власт (политическа, икономическа, социална, държавно-идеологическа, геополитическа, военно-стратегическа) на метрополиите.
Идеологическите корени на глобалното зло се виждат пределно ясно, от една страна, в предпочитанията към либерализма с неговите основни политически пороци като индивидуализъм, космополитизъм, глобализъм, трибализъм, и от друга – в отричането и отхвърлянето на националната идентичност и идеята за хуманистична цивилизация с нейните принципи като колективизъм и благоденствие за всички, солидарност и социална справедливост. А историята недвусмислено потвърждава, че в държава, където обедняването и обезличаването застрашават основните права на хиляди хора, не може да се говори нито за демокрация, нито за национално единство, нито за гражданско общество, нито пък за национална сигурност.
Съвременният човек е обект на постоянно въздействие на всевъзможни източници на смляна и натрапена информация. Това ни отнема способността да мислим и анализираме самостоятелно, превръщайки ни в личности без лично мнение, без собствени ценности, без твърда позиция, от която да възприемем света. В резултат на това много млади хора нямат кауза, на която са готови да се посветят. Те са във властта на първичната наслада от живота, но не познават същността на усещането да живееш като човек, да мислиш самостоятелно, да се бориш за справедливостта. В редица случаи в това състояние изпада цялото общество.
Американският философ и есеист Ноам Чомски от своя страна най-добре е формулирал десетте начина за манипулация на общественото мнение, за да се моделира гражданинът тъп, послушен и безопасен. В условията на „прехода“ у нас, особено когато корупцията, духовното падение, начинът на индоктриниране придобиват характер на всекидневна политика, прераснала в престъпление срещу съвестта и разума.
На първо място Н. Чомски посочва „отвличане на вниманието, което намира израз в „постоянно отклоняване на съзнанието на хората от реалните социални проблеми, превключвайки ги към теми, които нямат реално значение. Това авторът нарича „тихо оръжие за тихи войни“. Пресен пример: Елена Йончева се изказа пред конгреса на БСП в събота (26 януари 2019 г.) и каза съществени неща, посочвайки как управляващите днес прилагат посочените от Чомски „10 начина да ви направят тъпи, послушни, безопасни“.Следващият ден (неделя) в. „24 часа“ на челно място на първа страница пише: „Елена Йончева – звездата на левия конгрес.“ А на с. 3-та за конгреса на най-голямата опозиционна партия със стогодишна предистория, всичко за форума се представя по ироничен начин (24 часа, 27.01.2019, с. 1,13).
На второ място Чомски посочва „създават се проблеми, а след това се предлага начин за решаването им.“ У нас този начин по презумция се предоставя на „шефа“.
На трето е „методът на постоянното прилагане.“ Както споменава световно известният философ, този начин у нас най-често се прилага особено през периода 2010 – 2012 г. Най-характерните примери са свързани със законопроектите, предложени от правителството във връзка с предоставяне на чужденци правото да купуват българска обработваема земя, с т.нар. Истанбулска конвенция, срещу които се обяви огромното мнозинство от населението на страната. Но налице са очевидни индикатори, че правителството не се отказва от своите намерения. Очевидно тук управляващите се възползват от поговорката „Капката дълбае скалата не със сила, а често капейки (с постоянство).“ Отлагането на изпълнението на непопулярно решение, представено като „болезнено и необходимо“ приемане решението на гражданите за неговото прилагане в бъдеще, е пряко свързано с предишния начин и предпочитан метод на управление напоследък.
Другите начини за постигане на определена цел като третирането на хората като инфантилни, свръхболезнена реакция на всяко неодобрение на действията на управляващите с цел емоционалното смазване на опонента, да се държат хората в неведение с цел култивиране на посредственост. Най-тежки последици за националната психология са начините: насърчаване на гражданите да се възхищават на посредствеността с цел довеждане особено на част от младите хора до положение, когато всеки глупак намира по – голям глупак от себе си, за да му се възхищава. Както специално подчертава и проф. Чомски, в това отношение щедро се финансират ТВ форматите, като Биг Брадър, Фермата, Сървайвър, Смени жена си и нескончаемите сериали с убийства и насилие, които заемат най-подходящите часове от денонощието за интензивно разложително въздействие върху младите зрители. Тук трябва да се споменават и надпреварата на жълтата преса, рекламните клипове и музикалните телевизионни канали, които се използват за превръщане на ефира в опасна зона за младите хора.
Особено в бившите социалистически страни от Източна Европа засилването на чувството за вина у 90% от населението, които не приемат уродливите порядки, натрапвани през последните три десетилетия, обвинявайки ги в носталгия по придобивките през социалистическия период, или че изразяват несъгласието си към фалшивите ценности на неолиберализма. В това отношение особено старателно работят разни ренегати, деривати, демагози, соросоиди,превръщайки се в главни рупори на лишения от всякаква логика идеологически парадокс, наречен деидеологизация, влизайки в очевидно противоречие със себе си, проповядвайки в същото време идеологията на неолиберализма, религиозния фундаментализъм, мултикултурализъм и т.н.
И не на последно място „да се знае за хората повече, отколкото те самите знаят за себе си“, използвайки средства, характерни за най-мрачните времена на тоталитаризъм, деспотизъм и фанатизъм от човешката история. (виж: Чомски, Н. 10 – начина да ви направят тъпи, послушни и безопасни, „Нова зора“, бр. 46, 11.12.2018, с. 12).
И наистина, списъкът на престъпленията на капитализма е толкова дълъг и чудовищен, че човек трябва да е враг на себе си и на своите деца и внуци, за да приема безкритично внушенията на жреците на антикомунизма, от които нито един не живее при условията, на които се обричат милиони човешки същества. Но от този факт произтича още една истина за капитала. Все се намират хора, готови да живеят с трохи от неговата трапеза, която прелива от изобилие, придобито за сметка на онеправдани, чиито страдания и мизерия, превръщат планетата Земя в истински ад, по-страшен от описания, каквито човешкото въображение е способно да измисли.
За да постигне своите цели, капиталът финансира чудовищни престъпления срещу разума, с цел да лумпенизира огромни части от човечеството. Някои наричат тава „разруха на умовете“, други „промиване на мозъците“, трети „зомбиране“. Мисля, че всички тези определения допълват смисъла, който се влага във формулата „корупция на разума“. В крайна сметка това е резултат от престъпленията срещу духовността.
Загрижени за „възпитанието на децата на врага“ през 90-те години на ХХ век училищата в страните в „преход“ са залети с нови учебници, разработени под наблюдението на феновете на Сорос и други „хуманитарни“ организации, действащи на територията на разпадащите се държави. Във връзка с това Сорос казва: „Ние наричаме това трансформация на хуманитарните дисциплини, защото те, за разлика от точните науки, са изкривени от марксистко – ленинската догма. Затова трябваше да се напишат нови учебници и да се разработят нови методи на преподаване“. Всъщност, става дума за груби фалшификации на националните истории. Не само постиженията след Втората световна война, но и много събития по време на войната са представени в невярна светлина. Осквернявайки националното достойнство на страните, престъпници и предатели са обявени за герои, а героите – за престъпници. С това се „обосновава“ варварското отношение към историческата памет на народите и свързаните с това паметници. Подобно „програмиране“ на съзнанието на подрастващите представлява посегателство върху тяхната духовна идентичност.
Понякога дори самите американци я назовават. Ето какво казва Бжежински: „Русия може да има колкото си иска ядрени ракети, но доколкото 500 милиарда долара, които принадлежат на руския елит, лежат в нашите банки, то помислете, това ваш елит ли е, или вече е наш? Не виждам ситуация, при която Русия да се възползва от ядрения си потенциал“. Става дума за изкуствено създаден елит, чиято генетична памет бе изтрита от обема на парите и от провинциалната страст на всяка цена да бъде приет като равен на западния елит. (Андролова, К. Н-specto/kross/ 13 септември 2015).
Въпреки това, въпреки очевидността на непоклатимата сила на марксовите прозрения, все още се намират хора (особено сред антикомунистите), които наричат „интелектуална заблуда“, „интелектуална грешка на разума“ онова, в което Маркс вижда алтернативата на капиталистическата система. Означава ли тава, че марксовото учение е лишено от перспектива? В крайна сметка, лишеният от здравия смисъл интелектуален разум може да отрича Маркс, но не може да обясни законите на развитие на обществото. И колкото по – рано това се осъзнае, толкова по – добре (Михайлов, П. Препрочитайки Маркс – сп. „Понеделник“, 5/6 2015, с 36).
Здравият разум сякаш прониква по-лесно в среди, които не се занимават професионално с Маркс. Забележително е, колко мъдро и разбираемо за страдащите от пороците на капитализма звучат думите на Папа Франциск I : „Осъзнаваме ли, че нещо е объркано, след като се водят толкова много безсмислени войни и актове на насилие и братоубийство пред нашия поглед? Осъзнаваме ли, че нещо е сгрешено, щом на почвата, водата, въздуха и живите твари в нашия свят тече постоянна заплаха? Осъзнаваме ли, че нещо в този свят е сбъркано, след като има толкова много земеделци без земя, толкова много семейства без домове, толкова много работници без права, толкова много хора, чието достойнство не се зачита?“ (Папа Франциск I, Трябва да променим системата – сп. „Понеделник“, 5/6 2015, с 45).
Един от идеолозите на антикомунизма Збигнев Бжежински е принуден да потвърди прозренията на Маркс въз основа на американската действителност, като посочи пороците на капитализма:
- задлъжнялост;
- търговски дефицит;
- ниски спестявания и инвестиции;
- индустриална неконкурентноспособност;
- ниски темпове на производителност;
- незадоволително здравно осигуряване;
- повърхностно гимназиално образование;
- влошаване на социалната инфраструктура и масов упадък на градовете;
- алчна класа на богатите;
- истинска паразитна мания на водене на съдебни дела;
- задълочаваща се мизерия и остри расови проблеми;
- голям брой престъпления и масово насилие;
- увеличаване на наркоманията;
- култивиране на социална безнадежност;
- прекалена сексуална освободеност;
- масово разпространение на морална поквара чрез визуалните медии;
- упадък на гражданското съзнание;
- възникване на потенциално разделяща мултикултурност;
- настъпваща безпътица в политическата система;
- нарастващо усещане за духовна празнота;
В своя напреднал стадий потребителското общество произвежда собственото си разрушение. Никой не е описал по-добре това общество от Жан Бодрийяр в неговата книга „Потребителско общество“ (Baudillard, Jean. La Soceti de consumation. Gallimard, 1970). В това общество, подчертава той, „охолството“, „изобилието“ всъщност не е нищо друго, освен натрупване на „знаци на щастието“. Но тази „магическа мисъл“, която управлява потреблението поражда и бясна надпревара в потреблението, което определя съществуването в потребителското общество. Писателят Жорж Перек нарича потребителското общество „затвори на изобилието“, „меркантилна цивилизация“, „омайващи капани на щастието“. А представителите на европейското Просвещение виждат в това общество парадокса, съгласно който „изобилието ражда мизерията“. Човекът, ограничен в своята съзидателност, е включен в индивидуалната си капсула. Капиталистическият начин на производство превръща хората в суровина. Съсипва природата, разрушава обществените връзки, развращава човека. При тези условия прогресът се заплаща с нарушаване на равновесието, ставащо с всеки изминал ден все по – нетърпимо, дотам, че самото понятие за прогрес изведнъж се оказва съмнително. Техническите възможности, с които днес разполагаме, се използват така, че експлоатацията на природните ресурси става чисто и просто тяхно разхищение, а положителното преобразяване на света вече не се разграничава осезателно от неговото тотално разрушаване. Неизбежно се появява образът на преуспяващия свръхчовек, въздигнал във върховна и единствена цел печалбата, а пазара в свой бог. Герой от разказа „Система“ на чешкия писател Карел Чапек (1890-1938) е цинично откровен: „Да се обработи целият свят! Защото светът е суровина и нищо повече. Целта на индустрията е да обработи света, господа! Небе, земя, човечество, пространство – всичко това са суровини за промишлеността. Да превърнем света в стокова продукция! И ние ще направим това!“.
Днес все повече автори все по – често надигат глас, като предупреждават, че „сме в криза, чийто единствен причинител сме самите ние“.
Всъщност корените на тоталната разруха на духа и дълбоката криза на съвременната цивилизация е резултат от историческата несъстоятелност на капитализма, донесъл научно-техническия прогрес, в същото време го обрича на най.големия парадокс на всички времена, кагато изобилието ражда мизерия, изкопавайки невиждана досега пропаст между богатството на незначително малцинство и бедността на огромно мнозинство от населението. Така той се оказва цивилизация на безумното потребителство, на алчността и егоцентризма на хора, които живеят на гърба на милиони онеправдани, потиснати и експлоатирани; цивилизация на изтощаване на природата и нейните ресурси. Поради тава по своята най-дълбока същност тя е обречена.
Социализмът не успя да осъществи основния си принцип на социална справедливост и благоденствие на мнозинството. Вместо това създаде карикатура на една велика идея, която трябва да се възроди в своята автентичност.
Човечеството е изправено пред екзистенциален избор. Този избор е свързан с радикална промяна на отношението към природата и обществото, към света, в който живеем, към планетата, която е нашият общ дом. От средата на ХХ век този избор е насочен към идеята за устойчиво развитие. От началото на ХХI век тя се превръща в неумолимо интелектуално, морално и екзистенциално предизвикателство за хуманистичните идеали на културата. То завладява милиони хора по света. В крайна сметка умът на мислещото човечество, очарован от величието на тази мащабна и уникална по своята дързост идея, я въздига в светъл идеал, осъществим в обозримо бъдеще, в ново хуманистично верую. Очевиден е стремежът за конструиране на система от идеи, въздигнати в ранг на ценности, изразяващи жизнените интереси на днешните и утрешните поколения.
Човечеството осъзнава истината, че дълбоката тотална криза в края на ХХ и началото на ХХI век се корени в нарушената хармония между културата като начин на създаване на материални и духовни блага и цивилизацията като способност по разумен, справедлив и съзидателен начин да се разпределят и използват плодовете на културата. Наред с това все по – болезнено става усещането за задълбочаващата се криза на духа, в резултат на зареждането на ноосферата с безсмислици и сурогати на културата. Философската антропология установява устойчивия процес на намаляване на благоразумие и разумност в решенията и действията на хомо сапиенса. Отчасти го откриваме в мисълта на италианския писател Адриано Петта, че „Варварите, които днес управляват света, имат само една цел – да останат на власт, а за да постигнат това, трябва да направят хората слепи, трябва да ги корумпират, измамят, приспят. За тази цел използват елементи на псевдокултурата на лицемерните, мързеливи и преситени псевдоинтелектуалци“.
Постоянно се появяват нови идейни, философско – религиозни учения, които са израз на стремежа за установяване на устойчивост на човешкото развитие. В тях човечеството вижда шанс за Спосение. Но отново изпада в заблуждение като търси Спасението извън себе си, отново пренебрегвайки собствената си мисия и отговорност. Причината за това е, че идеята за устойчивост, трайност и самодостатъчност, все още не е получила ясни контури в съзнанието на големи групи от населението на планетата. За това допринасят и въвлечените в бясна надпревара мощни средства за масова дезинформация, лумпенизация в широки мащаби, щедро финансирани от страна на заинтересованите от запазването на статуквото олигархични среди от целия свят. Те полагат неимоверни усилия за поддържане на заблуждението, че идеята за устойчиво развитие представлява ново утопично видение, увлечението по който може да струва на човечеството нови 2000 години илюзии и напразни надежди. За да не се случи това, човечеството трябва да се научи да открие в себе си Спасителя, Твореца и творението като единствено сигурен начин за оцеляване.
В идеята за устойчиво развитие човечеството следва да признае образа на духовността и хуманистичните идеали на културата. По този начин се утвърждава непреходността на тази идея, като единствено разумна алтернатива на модерната бездуховност. Тук се налага да се припомнят тревожните заключения и настоятелните призиви, съдържащи се в „Политическата декларация“, приета в Йоханесбург като заключителен документ на Световната среща на върха от 26 август до 4 септември 2002 г. В нея участват държавни и правителствени глави от над сто страни и хиляди специалисти. Във всички документи, приемани през този период от представителите на народите под егидата на ООН, се повтаря една и съща констатация: Човечеството се нуждае от нова цивилизация, основана на мира и свободата. За много народи и страни идеята за изграждане на нова разумна и справедлива обществена уредба върху нашата планета представлява фундаментална цивилизационна цел, която е обективна предпоставка да се остави на идните поколения свят, по – красив, по – ботат, по – справедлив, по – толерантен и по – сигурен от този, в който живеем днес. Известно е, че под егидата на ООН е разработена Световна карта на процеса „Устойчиво развитие 1972 – 2015“. Главният извод, който се налага от нея е, че светът трудно, бавно, без нужната чувствителност за последиците от това, осъществява неотложните задачи, от чието изпълнение в крайна сметка зависи оцеляването на живота върху планетата Земя.
Замисляйки се върху всичко това, здравият разум с тревога констатира, че България все още остава извън ритъма на глобалните процеси в съвременния свят, населявайки зоната на продължава да се примирява с летаргичната периферия, където обладани от своите тесногръди и егоцентрични грижи политици се чувстват все по – удобно и по – комфортно. Може би е време да се пробудим и да осъзнаем, че светът навлиза във фаза на революционни бури за решителна битка, за да настъпи най–после дълговечното въжделение на поколенията.
