„В началото бе словото“! Но не за Евангелското слово, което проповядва създаването на един по-справедлив и разумен свят говорим. Става дума за друго слово, което се роди от озлоблението срещу миналото и трябваше да разруши създаденото от предишното поколение, да прекрои морала, културата, стремежите на поколенията, които градяха България. Да вкара в ума и душата на хората безчовечната идея : Богатей! Богатей за сметка на ближния, за сметка на всички! Разрушителната енергия на тази идея опошли морала на хората, физически и нравствено руши държавата и народа български. Новата фундаментална идея се нуждае от нова история, в която местата на доброто и злото са разменени с непостижима за здравия разум наглост . Логиката е проста: въпрос на време е живите носители на паметта за миналото да си отидат от този свят по законите на природата, а новонаписаната история, като всяко писмено творение, да остане за дълго, а защо не и за винаги.
Началото бе поставено със словата на родоотстъпниците, на ренегатите. Кузма Прутков мъдро отбелязва: „Невъзможно е да обозреш необозримото“ . Същото е и с числото на ренегатите от годините на така наречените „демократични промени“ . Живелият през предишните години човек с изумление открива колко много са „пострадалите от комунизма“ храненици на партийни и комсомолски комитети, администратори на синекурни длъжности, протежирани „наши човеци“ на високи постове в държавната администрация и специалните служби. Много от тях побързаха да си създадат нова биография, като си спретнаха нова партийка. И от ниската трибуна вдигнаха висок глас и поучителен пръст срещу старата грешница. Други предпочетоха да прехвърлят бъдещето си във вагоните на влака на нов коловоз. Но от блатото на ренегатството няма как да излезеш , трябва вечно да газиш тинята и да хвърляш кал по бившите си другари и старото си верую. Това неотменимо предполага и да се отречеш от родната си майка и баща, изповядвали „ остарелите“ идеи и без душевни колизии да станеш техен идеен противник и морален съдник. Продължението на тази нравствена деградация породи салтоморталетата на синовете и дъщерите на комунистически партийни функционери и държавни дейци в цирка на антикомунизма. За всички тях е задължително оплюването на миналото, от което по магически начин са престанали да бъдат част. За оригиналните пътища на отказ от миналото на ренегатите може да се издаде многотомна енциклопедия, защото всеки от тях има собствено творение и аргументи.
Един от тях се преражда в ирландска пастирка, та да прекъсне пъпната връв с тези, които са имали нещастието да го породят и са изповядвали други ценности в своя живота и време. По-късно, отново прероден като български бизнесмен и политик, той ощастливи народа български с петгодишно президентстване. Но и като вече бивш продължава творчеството на новата си биография и попътно съчиняването на историята на България.
Неговият патрон с широк гръб и тридневна брада напълно е забравил милиционерското си минало и научна дисертация в академията на „службите“. Сега главното му увлечение е да громи със снизходително пренебрежение партията, на която дълги години плаща добросъвестно членски внос. И той пише нова история, и той е пострадал от „комунистите“: дядо ми…с тояги …, филиите с мас, картофите в двора и прочее са нанесли неизличими травми на чувствителната му душа.
Други военачалници с блестящи кариери през годините на „комунизма“ мълниеносно се откъснаха от руската прегръдка, за да легнат в ложето на новите си любимци от НАТО, в готовност за всеотдайни любовни услуги.
Низкочел полуобразован „поет“ замени песнопенията за щастливото комунистическо минало и с неистов плам се впусна в борбата с „комунизма“, който го бе откърмил като „наше момче“. И за да е ренегатството му по-мащабно се беше заел с херостратова страст да разруши паметника на „Альоша“ в Пловдив.Тогава не успя но никога не е късно мечтата да се осъществи. Нали за това се пише новата история. Сега той е виден политик в парламента от групата на последната партия, през които премина пътя на ренегатството му.
Когато човек наблюдава тези безкрайни преображения на въпросните „политици“ изникват логични въпроси: ако те, ренегатите, са лъгали за своята лоялност социалистическата власт, каква е гаранцията, че днес те са по-честни от вчера. Ако пък искрено са вярвали в „комунистическите заблуди“ значи са биле глупаци. А добре известна е истината, че глупостта е пожизнена. И е видна на парламентарната трибуна.
Ако си спомним книгата на Апулей за „Златното магаре“ ще забележим, че политическата метаморфоза в наше време превърна много хора в магарета, готови да носят на гърба си всякакъв политически и идеен боклук, стига вечерта да са на яслата.
Колкото и да са различни ренегатите общото между тях е, че поставиха началото на списването на нова история на България. В тази история идеите, труда и построеното от предишните поколения е заблуда и лъжа, и най-вече – всички са „жертви на комунизма“. В новата история на държавата няма место и думи за строителство, за образование, наука, здравеопазване, радости и щастие. Тъма. Когато някой наивник спомене, че през осемдесетте години на миналия век България е с високо развита икономика и сравнена с европейските страни заема 10 место , а по статистика на ООН в световен мащаб тя стои на 37 позиция най-често ще чуе: „Ти си комунист“. Сякаш това по някакъв начин оспорва истинността на статистическите данни. Тези факти отдавна са табу и са излезли от корите на учебниците, за да не учат учениците комунистически ереси. А в университетите млади и не толкова млади надъхани учени, кандидати за академична слава, правят „нов прочит“ на историята на това време. И всички те с мазохистично и престъпно хладнокръвие изтриват от полезрението на българите тъжните показателите на статистика за днешния ден на страната, които ни отреждат срамното место в дъното на всички класации по всички показатели на Европейския съюз. Но трябва да сме щастливи: направили сме своя нов „цивилизационен избор“ , каквото и да значи това словосъчетание. Очевидно искат да ни подскажат, че деградацията на икономиката, държавността, морал са в кръга на нормалността, предвидена от въпросния „избор“. Защо да сме недоволни.
Човек се обърква! Не че обърква улицата на която живее и номера на жилището си. По-сложно е: не може да се ориентира между съчиняваната днес история на времето и личните спомени за тези години. Това са два различни свята. И той започва да се съмнява живял ли е тогава или всичко в спомените му е някаква измислица, плод на болен мозък. Сега той разбира, че в царство България фашизъм не е имало, а тези, които се пишат за антифашисти, са си истински рушители на царщината и като такива без никакво съмнение са подлежали на унищожение – с присъда или без тази формалност. А на „героите“ – палачи се полага награда от 50 000 български лева на глава, добросъвестно изплатени от българската хазна. Ужасяващата снимка с отрязани партизански глави,наредени пред очакващите и техните да попълнят празнотите в тази редица, днес не е документ за страшното лице на българския фашизъм. Имената на извършилите този „подвиг“ днес са изписани на стената на „жертвите на комунизма“ пред Националния дворец на културата. На тях всяка година „елитната общественост“ отдава почит и кади тамян.
Когато в Пловдив през 1945 г. заседаваше Народният съд на площада пред Военния клуб се събираше огромно мнозинство жени – майки и съпруги с черни забрадки. Те искаха възмездие за избитите партизани, ятаци и просто комунисти. Разпространена бе снимка с 31 забрадени с черно жени от Батак с надпис: „Майките от Батак чакат синовете си!“ Никоя не дочака своя син. Но по волята на перверзни „историци“ и всеядни политици тези, които почерниха хилядите майки на България, днес са почитани „жертви на комунизма“ и вкупом са причислени към избития „интелектуален елит“ на царството. На човек , живял в онова време, му е трудно да открие в тези съчинения къде е истината, а къде е историческата клевета. А как ще се справят с тази гатанка на историята родените по-късно?(Ако понятието „история“ е съвместимо с „политически коректната“ лъжа).
От време на време си спомняме за жертвите и разрушенията от англо-американските бомбардировки над София и други градове на България през 1944 г. И с неразбираема логика правим тържествени панихиди и поклонения пред имената и паметниците на довелите това бедствие цар и фашизирани политици, които присъединиха България към тристранния пакт Рим, Берлин и Токио и обявиха „символична война“ на Щатите и Англия. Прилича на някакво раздвоение на историческата памет – на преживяната и съчиняваната истории. Поколението, преживяло тези години, започва да се съмнява в истинността на спомените си, а в главите на по-сетнешните поколения заживява друга „история“. Още по-объркващо е поставянето на паметник на чуждите летци, бомбардирали градовете на България . Ако префразираме една реклама трябва да кажем: Историята не е такава, каквато беше. Конюнктурата на днешният ден изисква да позабравим българските жертвите на тези безсмислени жестокости, та да не събуждаме лоши чувства в българска душа към всесилните, всезнаещите и винаги справедливите нови съюзници и благодетели. А въпросната българска душа и без друго бързо губи памет. Въпрос на време е да съборим паметника на българските летци, защитавали небето на София.
Ежегодно грижливо се подготвя и провежда „Луков марш“. Събират се от близо и далеч млади хора с черни ризи, накичени с всякакви метални аксесоари, свастикоподобни знаци, с факли, скандират и вдигат за нацистки поздрав ръце. Живелите през 30-те и 40-те години на миналото столетие помнят, че такива шествия имаше и тогава. Генерал Луков беше идеолога на „Българския национален легион“, събрал под знамената си искрените поклонници на Хитлеровия националсоциализъм и фашизъм. Старите помнят как легионерите издевателстваха над евреите и хората, които не се вместваха в техните идейни рамки. Какви размествания станаха в историята, че днес генерал Луков е почитан герой от войните и „жертва на комунистическия терор“, а неговите следовници шестват из столицата на „демократична“ България под благосклонните погледи на политици, учени и граждани. Един „социален антрополог“, постоянен гост на БНТ, снизходително нарече проявата като желание на млади хора за участие в маскарад. Това е новата история на Легиона и на „Луков марш“: маскарадно шествие!? Наистина объркващо.
Факт е, че живата памет на народа бързо чезне със смяната на поколенията. Това открива огромно поле за „творчество“ на безсъвестни фалшификатори и конюнктурни съчинители. Пренаписването на родната история по поръчани съвременни трафарети буди тревога. Пренареждането на фактите и събитията в личните истории и миналото на държавата води до едно: да останем без история. Когато това се отнася до съчинените лични истории на политици с апетити за власт и слава няма нищо страшно. Тях и без друго народната памет ще ги изтрие в момента, когато излязат от полезрението и от зоната на чуваемост. Политици с измислени биографии и съмнителни лични истории са нещо като разходен материал в живота : бързо излизат от употреба. Но когато това става с историята на народа и държавата последиците са болезнени. Жизнено нужно е да запазим историята си такава, каквато се е случила. Нищо от нея – добро и зло, не бива да бъде зачеркнато и преиначено по волята на политически еднодневки и идеолози по недоразумение. Историята няма нищо общо с легендите, колкото и удобни да са за слушане и гледане. Към често споменаваната истина, че тя, историята, може да се повтори като фарс, а много вероятно и като непоправима трагедия, можем да добавим и мисълта на Макиавели: „Който иска да знае какво ще стане, трябва да обръща внимание на това, което е станало“.