С участието на:
Александър Симов, журналист, народен представител от БСП
Валентин Вацев, политически анализатор, преподавател по геополитика и европеистика, доцент
Васил Проданов, професор, член-кор. на БАН, доктор на философските науки
Даниела Пенкова, икономист, редактор на сайта за филми на социална тематика dokumentalni.com
Искра Баева, професор, доктор по история, преподавател по съвременна световна история в СУ „Св. Климент Охридски“
Къдринка Къдринова, журналист, работи в сайта „Барикада“
София, 3 февруари 2019
Искра Баева: Събрали сме се поради тревогата, която всички споделяме, за състоянието и бъдещето на левицата.
Като начало ще припомня с няколко думи кога и как се ражда левицата. Тя се ражда в епоха на големи преобразувания в Европа, в епохата на Просвещението, в революциите. Ражда се като революционна алтернатива на статуквото и изминава дълъг път.
Едни от най-големите ѝ успехи са революциите, които тя успява да реализира, като прави опит да бъде изградена една социална държава. Което означава държава в подкрепа на всички граждани, независимо от тяхното състояние.
Но като че ли с успехите се раждат и проблемите. Най-големият проблем за левицата се появява с края на Студената война. Тогава едната част от нея – революционната левица, беше отречена изцяло като път на развитие, а другата – социалдемокрацията, възприе рухването на съветския модел на държавен социализъм като крах на революционната идея.
Но в края на краищата в следващите десетилетия – вече 3 десетилетия минаха от това време – виждаме, че това на практика обезличи умерената левица и се стигна до едва ли не уеднаквяването ѝ с консервативните десни сили. Стигна се до състояние, при което според почти всички изборни резултати в Европа, а и не само в Европа, сме изправени пред видимо отслабване на левицата. Дори там, където се надявахме, че тя бележи успехи – в Латинска Америка, виждаме подобни процеси.
Събрали сме се с надеждата не само да оценим причините за това отслабване на левицата, а за да поговорим за днешното ѝ състояние, за перспективите. С други думи, да се опитаме да отговорим на въпроса: загива ли левицата, залязва ли, и дали този залез е окончателен.
Член. кор. проф. Васил Проданов: Най-напред искам да кажа няколко думи за това що е левица. Тъй като философите много държат на точността на понятията.
Разделението ляво – дясно е само една от координатните системи, в които се вкарва политическият живот. Много дискусии има за особеностите на това разделение. През 90-те години излезе една работа, поред която координатната система ляво – дясно е свързана с отношението към равенството. Но има и други координати. Има либерализъм – социализъм – консерватизъм. Има политически сили на регионално равнище и на глобално равнище. Има измерение, свързано със самоидентификацията, кой как се нарича. Например, у нас има 4-5 партии, които се наричат комунистически, но всяка казва за другата „Вие не сте комунистически“.
Трябва да имаме предвид това, тъй като много от проблемите у нас са свързани с понятия. Не само с лявото. Лявото е твърде общо. Някои са се хванали гуша за гуша за това какво е социалистическа, коя система е социалистическа, има ли социализъм в Китай или няма…. Затова трябва да боравим внимателно с това понятие.
Ще кажа само, че има леви либерали, леви консерватори, леви социалисти, леви комунисти. И след като го формулираме да уточним какво се разбира под това ляво и по какво то се отличава от дясното.
Когато говорим за това дали има бъдеще левицата, очевидно става дума дали има бъдеще лявото като ляволиберално или то се трансформира в лявоконсервативно, или в социалистическо в по-ляв или в по-десен вариант. Сложно е и трябва да се говори конкретно.
Искра Баева: Да разбирам ли, че според тебе няма проблеми със самоидентификацията на левицата в момента?
Васил Проданов: Проблеми с левицата винаги е имало. Тя е изживяла много различни етапи от Френската революция насам, когато се появява това понятие. То се променя, трансформира се. Даже с появата на либералната демокрация от 30-те години на ХIХ век започва да расте постепенно. Капитализмът реагира на тези противоречия, за които говори Маркс, който също се води ляв в сегашния дискурс. Реагира, като създава леви консерватори и леви либерали. Неслучайно в „Комунистическия манифест“ има специална глава, в която се говори за сумати видове социализми.
Искра Баева: Отново ще те върна към проблема, който ни е събрал. Тревожи ли те това, което наричаме залез на левицата в момента.
Васил Проданов: Когато говорим за залез на левицата в момента, трябва да уточним, че имаме предвид т.нар. мейнстрийм, доминираща в рамките на ЕС сила, която се идентифицира като левица, т.нар. социалдемокрация. И ние ще говорим конкретно за тази социалдемокрация в конкретния вариант на днешния ЕС, каквато е от 70-те години насам.
Валентин Вацев: Да се говори за левица изобщо е безсмислено и безинтересно. Мене ме интересува българската левица. И си поставям въпроса какво трябва да се случи с нея, за да започне да заслужава името си.
Моето главно безпокойство е какво стана с левицата изобщо. Мисля, че има два начина на адресиране на политическата реалност. Единият начин е релативният – ляво и дясно. Поради особеностите на момента предпочитам да говоря с абсолютни, а не с релативни категории.
За мене съществуват, разбира се, леви и десни реалности. Но преди всичко съществуват: социализъм, социалдемокрация, комунизъм с неговите разновидности, като тръгнете от Мао Цзедун и Пол Пот и стигнете до Мадуро или Че Гевара. Има либерализъм, консерватизъм и разни други „изми“, които са си извоювали правото да имат свои имена. И аз съм напълно съгласен с проф. Проданов, че всички тези „населени места“ си имат „горна и долна махала“.
Има ляв консерватизъм, има десен комунизъм. Сталин отговаря на дефиницията „десен комунист“. Има ляв комунист – това е Троцки, който напоследък победи тайно от себе си и тайно от нас в нашите сърца и души.
За мене е по-удобно да говоря за съдбата на българския социализъм. Аз помня как се появи идеята за българското ляво. То е учтивият заместител на левия антикомунизъм – „Ние вече не сме комунисти, ние сме леви“. СДС беше официалната централа на антикомунизма, а неофициалната, но реална централа на антикомунистическата експлозия беше на „Позитано“.
За мене, който тогава се ситуирах като социалист, или ако искате социалдемократ, комунизмът беше реалност с изтекъл срок на годност, просто защото тогава според мене класовата борба беше приключила в края на българския социализъм. Доколко съм бил точен, е друг въпрос и няма да ви занимавам със собствените си грешки и заблуждения.
Но в България лявото се утвърди като начин да си съобщаваме с намигане, че ние имаме комунистическо минало, но вече не сме комунисти, макар че си оставаме леви. Българските леви бяха повярвали, че комунизмът е нещо срамно, което е зад гърба ни.
Българското ляво се появи като начинът да бъдем антикомунисти отляво.
Аз мисля, че това е нетърпимо за днешния исторически етап. Мисля, че в България е приключил един исторически етап и е дошъл моментът ,когато трябва да се извоюва автентичността….
Вижте повече във видеото: