Руско – турската освободителна война от 1877 – 1878 г. е необичайна война. Война на емоцията, война на вярата, война на избавлението. Тя не можеше да не впечатли европейската общественост, защото се отличаваше от дотогавашните война през същия век.
Всичките хладни анализи за грешки, глупости, дори насилия през тази война са основателни като изследователски обект. А нима по време на Кримската война 1853-1856 г. англичаните, особено генералите – потомствени аристократи, не са правели грандиозни глупости от незнание, без да се интересуват от съдбата на своите войници? Англичани, французи и пиемонтци не са знаели какво търсят под стените на Севастопол, докато солдатите – селяни знаеха защо са при Търново и Плевен.
На тази война не може да се гледа като на другите военни кампании по това време. България не бе Средна Азия за руснаците и Търново и София не бяха Бухара и Самарканд.Това е войната с най-много доброволци в историята на същия европейския XIX век и в същото време, войната водена изцяло по морални мотиви. Мнозина не одобряваха руската политика по Източния въпрос, но същите тези мнозина споделяха и разбираха потребността от избавлението на българите.
Каквато и характеристика да й правим, Освободителната война бе различната война в историята на Европа. Дори и с дискусиите и крайностите в оценките. Поради това вникването в европейската история на навечерието на българското Освобождение е една от предпоставките на цялостното й разбиране и разполагане в общия поток на европейското културно-политическо и военно развитие. Без това Освободителната война е просто описание на конференции, уговаряния, протоколи и договори, ход на бойните действия, всякаква друга статистика, но не и онова особено събитие, предизвикало повече страсти в Европа отколкото трите войни за обединение на Германия.
Съвременната съпротива срещу устойчиви стереотипи от миналото на света се разпростира и върху нашата историография. Макар и с разбираеми за всяко подражателство закъснения.
Това се отнася и до характеристиката на Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г., завършила с появата на българска държава на европейската политическа карта.Тя продължава да бъде отбелязвана като отправната точка в историята на Третото царство. Но с този безспорен исторически факт като че ли съгласието спира. Днес все по-често срещаме всякакви критични размишления относно нейните стойности като мотивация, осъществяване и последствия. Нищо тревожно, още по-малко укорително.Тази амбиция е несъмнен научно -изследователски позитив.Тя допринася за разкриването на панорамните пластове от обстоятелствата, прозата и драмата при възстановяването на българската държавност.
Често вече срещаме критични съмнения относно тогавашна необходимост от Освобождението, противопоставена на алтернативната визия за българското „развитие без освобождение”. Трудно възможното става не само желателно, но изглежда логично и дори човечно.Такава модернизирана Pax Ottomana буди сходства и аналози от историята на чужди исторически съдби. При тях американците, унгарците и дори италианците имат по-голямо основание за такива условни проекции. Но те са предпочели друг път и намират, че са постъпили правилно. Не по-малко съмнителна е прогнозата,че краят на османското управление у нас можеше да настъпи по-късно и така по повече благоприятен за българите начин.С оглед на последвалата негативна динамика в балканската и европейската политика, едва ли можем да очакваме по-подходящ момент. Времето опасно закъсняваше за нас, българите.Още повече, че съседните балкански държави засилваха връзките си едновременно с Русия и останалите Велики сили, което едва ли облекчило нашата участ. Как можем да приемем, че още в средата на XIX Гърция и Сърбия са заплаха за бъдещата българска независимост, а в края на века, ако нямахме държава, тази заплаха би намаляла! Появата на свободна, още повече голяма България като фактор в балканската политика става все по трудна перспектива. Вариантът за „мирно решение” на българския въпрос чрез изпълнения на решенията на Цариградската посланическа конференция от декември 1876 г.е привлекателен защото можеше да запази етническия масив на българите.Но с оглед на предишните и бъдещи действия на османската власт в подобни случаи е слабо осъществим. Когато наша делегация обикаля Европа след Априлското въстание,дори Драган Цанков пише в едно писмо -„Убедих се че без война работата няма да стане!” Планът за мирно освобождение не зависеше нито от Русия, нито дори от останалите Велики сили, нито дори от нас,българите. Затова потопете се в онази атмосфера, в която се появи отново България на европейската карта чрез едно драматично участие, което завинаги си е заминало и завинаги е останало в нас.
