ЛИТЕРАТУРА
Осеновлашки манастир

Юрий Борисов - 21 март 2019

Знаех, че манастирът е уникален със своите седем параклиса в самата черква. Друго обаче отключи въображението ми. В библиотеката на манастира се пазела книга, подарена на светата обител от руската императрица Екатерина Велика. Каква ли е тази книга?  И по какъв повод великата Екатерина е направила този подарък? Да е посещавала манастира?  Не бях чувал императрицата да е идвала в България. И защо точно на Осеновлашкия манастир ще подарява книга? Представях си как ме допускат да библиотеката, дават ми да държа книгата в ръце и ми разказват историята. Това трябваше да се случи.

Пътят от София за Мездра – много завои по добър асфалтов път, вероятно правен скоро. Подминаваме табела за Батулия. На места склоновете стават изключително стръмни, може би 70 градуса, а на тях – накацали много къщи, Минаваме през  село Реброво, до Мездра остават 73 км.

В дясно – почти отвесни склонове и борови гори. Появяват се и отвесни скали. Къщите, групирани по две по три през стотина метра от двете страни на пътя. Махала ли правят, село ли правят, не става ясно, табела няма. А как са строени при тази природна геометрия тук, представа нямам.

Влизаме в Своге, пресичаме река Лесковска, табели ни предупреждават за опасни завои, минаваме река Искър по мост (а как иначе?) и тъкмо решаваме, че градът е свършил, защото склоновете не са застроени, и той започва отново.

На бензиностанция ни информират, че до манастирът ни остават 40 км. Трябвало обаче да внимаваме, въпреки че имало табели. Като стигнем  до гара Елисейна, там да питаме.

Продължаваме пътя и вниманието ми грабва гора от  сателитни чинии. Подминаваме голям блок и на всеки балкон – сателитна чиния. Такова чудо не бях виждал. Явно тук кабеларките не виреят.

Излизаме от Своге, склоновете продължават да бъдат почти отвесни, в дясно дол и река. Да, това е Искърското дефиле. Табела за спирка Желен, 2 км.

… Село Желен  е съществувало още през Второто българско царство. След като България пада под турска власт, българите са принудени да се потурчат. Когато някой от селото откажел да се потурчи, бил хвърлян от скала близо до селото. Това било жално и оттам идва името му Желен…

Влизаме в Церово.  За разлика от Своге, къщите са по-групирани и са по в дефилето, по-ниско. Табела за „Вазова екопътека“, която свързва село Заселе и Гара Бов; после – табела за Заноге.

…Заселе е селище още от тракийско време. Тук някъде, все още неоткрито, лежало заровеното съкровището на Вълчан войвода. От това село е Йордан Църнярски – прототипът на Вазовия дядо Йоцо, слепият овчар, който виждал със сърцето си променена след освобождение България. А историята на бащата и майката на дядо Йоцо е много интересна и много трагична. Баща му служил при някакъв бей. Беят харесва майка му, краде я за своя харем. Баща му убива бея, грабва жена си и хуква да се спасява. Потеря ги застига и ги посича…Една зимна утрин намерили шейсетгодишния дядо Йоцо умрял на скалата, с невиждащи очи, отправени към ж.п. линията… Някой път специално ще дойдем, за да седнем на дядо Йоцовата скала, викали й „Злио камик“,  надвесена над Искъра, срещу края на осмия ж.п. тунел по посока на Мездра. Затворих очи и си представих как чакаме на опашка, за да стъпим на скалата – цял клас ученици пред нас, скупчени, оживено се надпреварваха да си спомнят  разказа на Вазов…

Заселе, Заноге… Само какви имена! Името на село Заноге произлизало от „нога“, което значи „крак“. До селото се  достигало бавно, внимателно,  „нога за нога“ т.е стъпка по стъпка…

Влизаме в Бов, но това не е Гара Бов. Бов и Гара Бов са различни села. Имам впечатление от жители на Гара Бов, бяха ни поканили на среща по русофилска линия – много  енергични хора, внимателни, гостоприемни, страхотни… И тук къщите накацали, накацали… Ако водехме японски турист, нямаше да си снеме окото от фотоапарата. Табела 4 км до Бов и 1 км до Гара Бов.

….. Бовчани разказват легенда, може би с туристическа цел. Селото носело името на френския рицар Сен дьо Бьоф, който пленен от цар Калоян, станал негов васал. След смъртта на император Балдуин Фландърски през 1206 г., маркизът получил благоволението на българския владетел да се засели  в землището на днешното село. А Иван Вазов в пътеписа си „Разходка из Искъра“ пише: „На какви странни обстоятелства дължеше това име? Каква историческа личност наумяваше то? В ума ми неволно нахлуха поетическите сенки и възпоменания за средновековните рицари“…

Табела „Скакля“, това е водопад край село Заселе.

Излизаме от Бов.  Много добре поддържан път. В ляво се появяват телени мрежи, явно заради камъните, които падат. На самия път виждаме паднали камъни, не големи, но много опасни, ако не ги видиш, което е абсолютно възможно, особено през нощта. Продължават да изскачат от време на време самотни къщи. Как са  строени на почти отвесен склон?… Една, две, три  виждам тук, откъснати от всякакво населено място и за какво са построени – пълна загадка. Отсреща – отвесни много красиви скали, просто като във филмите за индианците, които много обичах като малък. Отсечени като със сабя и без никаква зеленина по тях.

Влизаме в Лакатник. Изгледът е страхотен – страхотни камъни и пак страхотни отвесни скали. Огромно българско знаме, спуснато по скалите. Малко по-нататък – мартеница, също огромна, сигурно дълга 50 метра… Явно тук хората живеят нормално, спокойно. Защото ако се чувстваш нещастен, тормозен от живота, изобщо няма да ти дойде на акъла да правиш 50 метрова мартеница и да я окачаш там, където само алпинист може да припари.

Най-после пристигаме на гара Елисейна, последния ориентир за манастира. До самия него – 12 км.

Пресичаме ж. п. линиите, хващаме някакъв стар  асфалтов път, минаваме мост и влизаме в село Габровница. След него пътят става изведнъж еднолентов, с пропаст от дясната страна, без мантинела  и вероятно с падащи камъни отляво. В страни се появяват стопански сгради, малко стари къщи и нов строеж, нещо като село, ама кое е това село, не е ясно, като махала е. Най-накрая се появява мантинела, доста ръждясала, пресичаме реката по един мост и хващаме на практика в обратна посока. Отвесните скали в ляво, никакво обезопасяване за падане на камъни. То се вижда как са се свличали камъни, много камъни в страни от пътя, няма мрежи, няма нищо.

Най-накрая пристигаме пред манастира.

Къщи във възрожденски стил, една над друга, разчупени, сякаш са построени на различни хълмчета. „100 национални исторически обекта“ и сред тях № 78 – манастирът „Седемте престола“.

… Легендите за този манастир са богати. Една от тях свързва манастира с Петър Делян, който вдига въстание срещу Византия през 1040 г. Провъзгласявайки се за цар, той обявил светата обител за своя столица. Друга легенда разказва как по тези земи са се заселили седем боляри, които основали селата Осеновлаг, Огоя, Оградище, Буковец, Лесков дол, Желен и Лъкатник. Седемте параклиса били изградени в чест на болярите. Трета легенда говори за Вълчан войвода (роден в Осеновлаг), след опожаряването и разрушаването  на манастира от турците през 1737 г., заедно с още шест войводи, построил манастира отново. И седемте престола са посветени на седемте войводи…

Знак, че пушенето е забранено. Табела с „Имена за здраве“ – 20 стотинки; магазин за свещи, иконки, сувенири, кръсчета.

– Извинете, къде е библиотеката? – питам жената, която продава.

– Няма библиотека!

– Е, как да няма! Даже знам за определена книга в нея – подарък за манастира от Екатерина Велика…

– Няма библиотека. Имало е някога, но е изгоряла.

– А книгите? Всичко ли е изгоряло?

Не получих отговор. Бях като попарен. Искаше ми се още да питам, може би нещо да е било спасено все пак, но се отказах. Купих свещи и тръгнахме към черквата.

Огромно иглолистно дърво, това е май 100 годишната секвоя. А секвоите са даже  три! До тях в градинката  – макети на къщи, черешови топчета и каменен паметник в цял ръст. Виждам един монах и питам:

– Извинете, чий е този паметник?

– Отидете там и вижте, прочетете!

Отивам аз до паметника , на един камък нещо е изписано, надупвам се да прочета, но нищо не личи, нищо не научавам.

Качвам се по едни стълбички, за да се кача на открит притвор. От дясната страна на вратата на черквата – закачени в рамки  на стената  две големи информационни табели – история, легенди, архитектура… В края на едната чета – „В църковната библиотека се съхраняват много стари богослужебни книга на черковнославянски език. Между тях е и 12-те мнения, подарени от Руската императрица Екатерина Велика“. „Кой по-точно ги пише тези текстове?“, питам се аз и влизам в закрития притвор на черквата.

Веднага в ляво и в дясно – входове за малки помещения. „Това са два параклиса!“ Влизам в този в дясно – „Свето Благовещение“. Пред мен – дървен, резбован иконстас със стари, олющени икони и голямо разпятие, което ги увенчава. Входът за олтара е плътно затворен със спуснат червен плат. Чета: „Моля не влизайте и не бутайте вратите на олтара“. По средата на плата виждам процеп – значи платовете са два и може да се влезе! „Е, няма да влизам, но поне да снимам!“ Промушвам си ръцете в процепа с нагласен за снимки телефон.

– Пише не влизайте! Това се отнася за всички части на тялото! – някой избоботи в страни.

Извърнах глава, на входа на параклиса стоеше монах, неподвижен, вторачен в мен, с цял тон укор в малки присвити очи. Рязко си дръпнах ръцете, усмихнах се кисело и криво, но казах отчетливо:

– Моля за прошка! Днес е „Прошка“! , действително беше Сирни Заговезни – 10 март 2019 г.

– Давам прошка, искам прошка! – монахът се засмя и напусна входа.

Излязох и влязох в левия параклис – „Свети архангел Гаврил“. Отново много стари икони и олющен  иконостас. Този път не се изкуших да надничам в олтара. Изпитах много особено чувство на уют, закрила и усамотение.  Явно малкото по обем пространство, наситено със старини, стимулираше молитвеното възприятие.

Влязох в нартекса, в същинската черква. Веднага в дясно – параклис „Св. Безсребърници Козма и Дамян“ с много, много стар иконостас. Тук не се палят свещи. Както и във всички останали помещения на черквата. Свещи се палеха само в открития притвор.

Левият параклис е наречен на „Свети седмочисленици“. Тук Йоан Кръстител е с крила, а в ляво от света Дева Мария, както се полага по канон, седмочислениците.

Свети Седмочисленици е събирателно название за светците, почитани от Българската православна църква като създатели и разпространители на Глаголицата и Кирилицата . Това са Кирил и Методий и техните ученици Климент, Наум, Горан, Сава и Ангеларий. Църквата традиционно не включва към тях Константин Преславски, защото не е канонизиран, въпреки, че е считан за пряк ученик на Методий.

…Странно е, че Църквата не е удостоила и Константин Преславски, както другите ученици на Кирил и Методий, с ореола на светец. Неговите заслуги към книжнината и църквата не са по-малки. Той освен писател е и църковен деец. Един от основоположниците на старобългарската химнична поезия. Едно от върходните постижения от Златния век на българската литература е неговото произведение –  проповедническия сборник „Учителното евангелие“. По нареждане на Симеон, Константин Преславски превежда „Четири слова против арианите“ от Атанасий Александрийски. Целият му живот излъчва святост. Не по-малка, а дори и по-голяма, съдейки по достигналите до нас сведения, от светостта на другите ученици – светии…

В дясно от основния олтар се намира престолът „Св. Първомъченик и архидякон Стефан“.

…Този светия е първият мъченик за Христа. Убит е с камъни през 37 година, след като е осъден от еврейски първенци. Последните му думи преди  да почине, казва преданието, били: “ „Господи, не зачитай им тоя грях!“ Преданието говори, че Пресветата Дева, придружена от апостол Йоан Богослов, гледала от височината как убиват Стефан и се молила за него. Тялото на първомъченика било оставено да го изядат зверовете и птиците. Но Гамалиил, един бележит еврейски законоучител, който уважавал светия мъченик, взел тялото му и го погребал в своето имение… В 415 г. мощите на първомъченика Стефан били открити чрез чудно видение, което имал един свещеник. Те били поставени в Сионския храм в Йерусалим…

В ляво от основния олтар е престолът „Св. мъченици за вяра и родина – седемте братя Макавееви“. Трябва сериозно да се наведеш, за да влезеш. Празникът им е на 1-ви август. Чествани са заедно с майка им Соломония и техния духовен наставник Елеазар.  Загинали са около 180 години преди Рождество Христово.

…Известно време, след като се връщат от вавилонския плен, юдеите започнали да възприемат обичаи, противни на Закона Божи. Господ ги наказва, като им изпраща голямо изпитание – сирийският цар  Антиох Епифан завладял Йерусалим, разграбил Храма, убил голямо множество юдеи и продал в робство около 40 000 човека. После насилвал юдеите да не извършват своето богослужение и да не спазват съботния ден. Изгарял свещените им книги и накрая осквернил Храма им с кумири на Юпитер. Седем братя били карани да ядат свинско месо от жертвоприношение. Това било равно на отказ от юдейската религия. Цар Антиох лично се опитал да ги накара да нарушат Закона, като се занимавал поотделно с всеки от тях. Рязал им езиците, ръцете, краката, карал братята да бъдат свидетели на мъченията, на които ги подлагал един по един. Никой не се огънал и всички загинали в името на своята вяра…

Излизам в открития притвор, за да си запаля свещите, които носех през цялото време в черквата.Много просторен притвор, стъпалата до който са направени под формата на кръст.

Тъй като изпитах чувството, че не си бях поприказвал както трябва с жената от магазинчето, отидох пак при нея, за да питам за паметника в градината.

Паметникът е на отец Димитър, починал през 2005 година. Дълго време е бил тук монах и са му издигнали паметник, но не ни стане ясно защо.

Там, където имаше бяла табела с черна стрелка   – „Гроб на Змей Горянин“, не посмях да попитам, за да не ме помислят за прост, защото всеки трябва да знае къде е гробът на Змей Горянин и на баба Яга. Всеки трябва да знае, но ние не знаем… И тръгвайки все пак към гроба, се натъквам на  куп счупени керемиди и циментови парчета. Изведнъж  спирам рязко и се плесвам по челото. Сещам се, че „Змей Горянин“ е псевдоним на писател! Леко ме досрамява и изпитвам задоволство, че все пак не попитах какъв е този Змей, защото за излагация сигурно щях да го направя иронично.

…Змей Горянин е  писателски псевдоним на  Светозар Акендиев Димитров, роден в Русе през 1905 г. и починал през 1958 г. Автор е на разкази, повести, романи и пиеси най-често с историческа тематика. Превежда от руски и френски. Публикувал е над 50 книги и брошури. През 1942 г. работи като цензор в Дирекцията по печата, заради което е осъден от Народния съд на една година затвор. Книгите му са иззети от библиотеките. Когато излиза от затвора, писателите  Георги Караславов, Христо Радевски, Младен Исаев го молят да се разкае,за да бъде реабилитиран. Горянинът отговаря „Та именно те най-добре знаят, че не съм спирал ничий труд да излезе. Защо да декларирам нещо, което е факт?“      Няколко години живее в този манастир, в който и умира. Погребан е в двора на манастира, до гроба на приятеля му игумен и езотерик Христофор Клопов…

Тръгнахме си, аз ‒ очарован от черковната архитектура и разочарован, че не можах да докосна книгата, подарена от Екатерина Велика.

На излизане отново спрях един монах с въпрос:

– Извинете, в България има ли друга черква с толкова много параклиси?

– Няма. И в Европа няма. А може би и в света…

Секретар на Клуб "24 май" Юрий Митков Борисов е доктор по философия. Роден на 12 август 1956 г. Средното си образование завършва във Френската езикова гимназия „Ромен Ролан“  гр. Стара Загора, а висшето - в СУ „Св. Климент Охридски “. В периода 1980 - 1983 е учител по морал и право, естетика, обществознание, логика и психология във ФЕГ „Ромен Ролан“. …