„Парите убеждават, а високи идеи се пукат като сапунен мехур.“
Обяснение на американски конгресмен, обвинен за подкуп през 1980 г.
Въпреки че анализираната проблематика не е нова, тя остава „вечно зелена“ както поради промените на лицата на паралелната държава (но не и на съдържанието й), така също и заради експерименталните опити на различни граждански движения и демократични институции да се справят с този феномен.
В конкретния случай ни интересува не само обяснението на феномена „паралелна държава“, а и потенциалните и реалните възможности на обществата да се борят успешно с него. За опростяване на изследването ще стесним фокуса около икономическите прояви на паралелната държава.
1. Анатомия и физиология на властта на паралелната държава
Не всяка власт принадлежи на паралелната държава. Самото понятие „паралелна държава“ в масовото съзнание се свежда до констатацията, че властта се притежава не от формалните обществени („демократични“) институции и свързаните с тях процедури на вземане на решения, а отчастни организирани интереси. Обратно казано, частни организирани интереси притежават власт (1) над личните, общите или обществените интереси. Тя противостои на съвършената държава, в която е налице способност на всяка личност да координира интересите си във взаимодействие с интересите на всички други личности.
Властта може да бъде невидима, имагинерна – в образа на Бог; но може да бъде и видима, осезаема – чрез военната сила на САЩ или Русия, или чрез икономическата сила на Китай, например.
Въпросът е, кое налага определена власт над другите? И в частност, кое налага властта на паралелната държава? Кои са инструментите за упражняване на власт? И кои са източниците на правото за тази власт?
Макс Вебер разглежда властта като средство за налагане на волята на едни над други (2). Тази властова идея се подкрепя и до днес, например у Елиас Канети (3). „Волята“ за власт (4), освен това, се тълкува като присъща на хората и животните.
Много по-напред в разбиранията си отива Джон Кенет Гълбрайт (5), който диференцира властта на принуждаваща, компенсаторна и условна. Принуждаващата власт печели подчинение със способността си да налагат друг, противоположен на предпочитанията на индивида или групата избор, отклонението от който е достатъчно неприятно и болезнено, така че собствените предпочитания се изоставят. Компенсаторната власт печели подчинение чрез прилагането на положително възнаграждение чрез представянето на нещо ценно на подчиняващия се индивид. В сравнение с тях условната власт се упражнява чрез промяна на мисленето. Самата тя е характерна в по-голяма степен от принуждаващата и компенсаторната за функционирането на съвременната икономика.
Това, което ни интересува в случая е, какво власт прилага паралелната държава? Принуждаващата власт на паралелната държава може да се изразява в създаването на монополни системи на зависимост, които принуждават индивида да се „съобразява“ с наложените му рамки за поведение. Компенсаторната власт може да се реализира на базата на положителни и отрицателни насърчения за определен тип поведение. Условната власт може да се проявява чрез овладяването на медиите и използването им за „производство на съгласие“ (по сполучливия термин на Уолтър Липман (6)).
2. Митът за „плановата икономика“ и „народната демокрацията“
До 1985 г. в страните от „социалистическия лагер“ господстваха митовете за „плановата икономика“ и „народната демокрация“.
При тази система условната власт намери чудесна почва. Управляващите лансираха идеята, че се строи развито социалистическо общество на основата на народна демокрация при диктатура на обособения елит на комунистическата партия. Тези, които вярваха в тази идея, усещаха и компенсаторната власт, като получаваха положително възнаграждение както на основата си на участието в разпространението на мита, така също и чрез индикацията на безусловната си вяра. Обратно, принуждаващата власт беше налагана както по отношение на онези, които или демонстрираха че не вярват в изграждането на комунистическото общество, или не полагаха достатъчно усилия в труда си. Междувременно общото старание изграждаше държавна (не обществена!) собственост, която беше ползвана най-вече за благото на управляващия елит на партията (7) – класата на управляващите (8).
Не е мястото тук да се анализира цялостно старата система, но тя наистина изгради „планова икономика“, подчинена на политическия център (който имаше обособени интереси) в много отношения отклонявайки се от „народната демокрация“. Икономическият растеж се разпростираше върху всички, но най-вече в полза на „номенклатурата“. Затова и отношението на широките народни маси към партийната класа след началото на „перестройката“ на Горбачов бе силно отрицателно, особено в СССР. В това отношение президентът Путин е прав като твърди че връщане към онзи „социализъм“ няма да има.
И напред излезе – къде революционно, къде еволюционно – властта на тогавашните безвластни (9).
Любопитен феномен: след началото на преходния период в повечето социалистически страни, първи се отрекоха от „плановата икономика“ и „народната демокрация“ именно онези и техните наследници, които я проповядваха, приобщавайки се към „новата вяра“ (на думи) и участвайки активно в първоначалното разграбване на натрупания обществен капитал (на практика). Затова голяма част от новобогаташите, които стоят в управлението на сегашните „комунистически“, „социалистически“ и „социалдемократически“ партии, са омразни за огромна част от своя народ. Власт, облечена в корупция (10), се закрепи упорито и в България.
3. Митът за „пазарната икономика“ и „парламентарната демокрацията“ в бившите социалистически страни
Твърди се от някои, че е настъпил „краят на властта“ (11), но всъщност имаме трансформация на самата власт. Не се стигна до съчетаване на бленуваните компетентност и народовластие (12).
„Демокрацията“ издигна на пиедестал „пазара”, пазарът – вместо да замогне широките народни маси – предизвика масово обедняване. Демокрацията, в името на която бе осъществен преходът, също бе опазарена и принизена до гласувания на четири-пет години при добро „заплащане“ на доста от гласуващите. Настъпиха „трусове във властта“ (13), като сключиха брачен съюз пари и власт (14).
Но кои са индикаторите за наличие на паралелната(ите) държава(ви), капиталистическата „пазарна икономика“ и олигархическата „парламентарната демокрация“?
- Силно ограничаване на демокрацията.
Демокрацията има свойството да изглажда различията и неравенствата, отсъствието й – свойството те да нарастват. Затова институциите се формират и „узаконяват“ така, че властта да се концентрира в представителите на богатото малцинство, а не в бедното мнозинство.
Така например, в България едрите парламентарно представителните партии получават огромни субсидии (парични, но и материални), поддържат специализирани медии (партийни и обслужващи ги), притежават платени организатори, като – всичко това – ограничава възможностите за демократични промени. Самите партийци, които влизат в управлението – както показва практиката – се обогатяват представително и значително. В това отношение Брюксел предоставя чудесен пример!
- Създаване привилегии за най-богатите и нарастване на неравенството
В едни нормални пазарни икономики производителният труд дава най-значими блага, като обществото се ползва най-широко от тях. Обратно, в едни олигархически „парламентарни демокрации“ на преден план излиза спекулата и финансиализацията на икономиката – играта с парите на другите (15). Създават се „меки възглавници“ за провалящите се банки, но такива отсъстват, например, ако трябва да се спаси самолетна компания или гигантски комбинат като „Кремиковци“.
За да станат богатите още по-богати, няма ограничение на печалбите, но гигантските печалби се маскират като „загуби“, за да не се плащат никакви данъци; изпълнителните директори получават такива космически възнаграждения, които са отвращаващи за средната и „долната“ класа; съотношението минимална и максимална заплата в момента е 1 към 357; но и това не стига – в олигархичните „демокрации“ се гласуват ниски и „плоски“ данъци, за да може разликата между заслужили и бедни да нараства в полза на първите. Комичното и трагичното в някои страни е, че „социалисти“ прокарват тези решения (16).
Като гарнитура на горното, синдикатите или се изтласкват встрани от проблемите, или се омиротворяват финансово и материално. За да бъдат държани изкъсо, все пак те се вкарват в организации за тристранно сътрудничество: „(олигархична) държава – работодатели (разбирай „едър капитал“!) – синдикати“, където се вземат полезни за бизнеса „солидарни“ решения.
Краен резултат. От гледна точка на капиталистическата пазарна икономика, съвременният еквивалент на животинската ферма на Джордж Оруел е: „Всички граждани са равни, но богатите са много по-равни по възможности от всеки друг (и планират да останат по този начин).“ Разбира се, неравенството е голямата икономическа стена между онези, които имат власт, и тези без нея. Тъй като животните от фермата на Оруел стават все по-малко равни, така че в настоящия момент в страна като САЩ, която все още претендира за равни възможности за своите граждани, трима американци сега имат толкова богатство, колкото и долната половина на обществото (160 милиона души). Това със сигурност е все по-оруелско общество.
Социалният асансьор, който преди половин век даваше възможност за изкачване нагоре, сега се е превърнал в пясъчен часовник, в който средната класа се стича надолу.
За да разберем напълно естеството на неравенството в капиталистическата система от двадесет и първи век, е важно да разберем разликата между богатство и доход и какъв вид неравенство произтича от всяко едно от тях. Казано по-просто, доходът е колко пари се печелят от гледна точка на платена работа или възвръщаемост на инвестициите или активите (или други неща, които притежавате, които имат потенциала да променят стойността си); богатството е просто брутното натрупване на тези активи и всяко връщане или поскъпване върху тях. Колкото повече имате богатство, толкова по-лесно е да имате по-висок годишен доход.
Например, минималната заплата в България е 560 лв., да приемем една добра заплата от 1 000 лв. месечно за работник, това прави 12 000 лв. годишно, от които 4 970.64 лв. са реалната данъчна тежест. Следователно, месечно този работник ще има на разположение чист доход на стойност 585,83 лв. Обратно, представете си един обикновен български милионер, който има на депозит 10 000 000 при годишна лихва 3%. В края на годината той ще има лихва в размер на 300 000 лв. или богатство за харчене в размер на 25 000 лв. месечно. Катастрофално неравенство на възможностите милионерът има над 42 пъти повече възможности за развитие!
Още един пример. Според разследване в „Ню Йорк Таймс“, президентът Доналд Тръмп, от раждането си е получил приблизително 413 млн. долара (в днешните долари) от своя скъп баща и още 140 млн. долара (в днешните долари) от заеми. Не е лош начин за старт на „бизнесмен“, който да започне изграждането на бизнес империята си (от фалити).
„Капитализмът е благо“, но за по-малко от 1% от хората. Важно е да се помни, че почти 80% от населението на планетата Земя живее от заплата до заплата.
- Опитомяване на идеология и медии.
За да не мислят много-много бедните, които са мнозинство, средствата за идеологическо въздействие се насочват към правилни организации и не по-малко проверени медии (по-точно: собственици на медии).
В „правилните“ организации се разрешава да се говори за „икономически растеж“, „свобода“ и „справедливост“, но не и за класи и класови борби, за спекулативни капитали, за безусловен базов доход, за безплатно образование и здравеопазване. Когато почва да се говори за такива неща, авторите им се обявяват за „комунисти“, „путинисти“ (Путин съвсем не е Христос, впрочем), „марксисти“ и т.н. – всичко, което олигархията ненавижда.
Най-често паралелната държава е опитомила и частните, и държавните медии, които са под пълен техен контрол (17). Митологията или се минимализира чрез забавни предавания, или се налага чрез „правилни“ коментарни предавания и уж „медийни референдуми“. Начело на „обществените“ медии се назначават само верни (на новата вяра) и проверени хора, а не „бивши членове на ДС“ – ужасът на псевдодемократа.
В условията на капиталистическата пазарна икономика идеологията прокарва редица идеологически баналности като аксиоми: частната собственост е свещена; държавата е лош стопанин; планирането е анахронизъм; свободната частна инициатива най-важната от всички свободи; печалбата е израз на усилен труд и се добива с ум и пот на челото; вождът никога не греши и т.н. Ако някой дръзне да се противопостави на тези баналности, той автоматично получава етикет „андидемократ“, „комунист“, „марксист“, „путинист“ и т.н. – понятия с разнопосочен характер.
Онова, от което най-много се страхуват съвременните идеолози, е прекалено многото демокрация. Тя се изразява в активирането на части от обществото, наричани хора от особен интерес, опитващи се да излязат на политическата сцена. Този техен опит упражнява прекалено силен натиск върху системата, която не е в състояние да отговори на техните искания или да се разправи с тях. Затова системата трябва да осигурява абсолютна сигурност на себе си, протестиращите трябва да бъдат върнати към пасивното си състояние и деполитизация, за да остане системата стабилна. Необходимо е, следователно, съдържане на демокрацията, деидеологизиране на образователните институции и религията, както и медийно заклеймяване на критиците. Който държи парите, става попечител на медиите и тяхната идеология, както надзорник на критиците.
„Лъжата е истина“ според новата идеологическа матрица, както би казал Джордж Оруел.
- Богато възнаграждаване на вярната плутокрация.
Едрият олигархичен бизнес знае добре че трябва да държи в подчинение своята плутокрация, като я „храни“ добре, стига да е заслужила.
Старата теза на Ленин, че при съветската власт и готвачката ще може да управлява страната, намери карикатурно продължение в „новите демокрации“: всеки, независимо колко е некомпетентен, стига да е „верен“ (верен и в смисъл на лесно прехвърляем от една партия в друга) партиец и да служи „вярно“, може да намери добро възнаграждение и реализация в държавните и партийните структури.
България е епруветка, в която горната теза намери чудесна експериментална реализация. Хора, взети от „нищото“, бяха назначени да управляват „нещото“. В това отношение всички партии от прехода имаха и имат своя звезден миг. Затова и посредствеността, придружена с показното директно или индиректно забогатяване, или пък със скритото непоказно „ползване“ на имоти на олигарси, се набиват силно на очи и се коментират оживено. Буквално няма и една политическа сила, в която да не се наблюдава „странно“ забогатяване на централните партийци и техните семейства, роднини, партньори или училищни приятели.
- Крайната цел – създаването на фашистка държава.
Ако се върнем към едно презряно изследване – „Фашизмът“ на д-р Желю Желев (18), в него се твърди че фашистката държава се базира върху пет принципа: /1/ еднопартийност в управлението (със сателити); /2/ срастване на партия и държава; /3/ унификация на обществения живот; /4/ авторитарен начин на мислене и култ към вожда; /5/ изолиране на инакомислещите. Над 51% от всеки от тези принципи изглежда реализиран. Включително и по линия на последния принцип – медийно изолиран.
Още по-смела е Мадлин Олбрайт в по-новото си изследване ,,Фашизъм. Предупреждение.“ (19). Според нея, „на фашизма трябва да се гледа по-малко като на политическа идеология и повече като на средство за взимане и запазване на власт“ (20). Казано по друг начин, олигархията може да смени фасадата на плутокрацията, но да запази съдържанието й.
Актьорите се сменят, сценарият на пиеската остава същият.
4. Има ли шанс борбата против богатата паралелна държава, капиталистическата „пазарна икономика“ и олигархическата „парламентарната демокрация“?
Колкото и да изглеждат стабилни и богатата паралелна държава, и капиталистическата „пазарна икономика“, и олигархическата „парламентарната демокрация“, те могат да бъдат разклащани и проваляни.
- „Паралелната държава“ е израз на различни олигархични групировки.
Една от основните слабости на паралелната държава се корени в боричканията на различните олигархични групи. Докато собствеността не се концентрира в ръцете на една олигархична групировка – а това е възможно само в условията на абсолютна капиталистическа диктатура, острата конкуренция между различните олигархични интереси поражда разнопосочни движения на махалото на властта в паралелната държава. Освен това, голяма част от свръхбогаташите са присвоявали богатства, а не са ги произвеждали – това винаги може да предизвика съпротива от другите общности (21).
Не трябва да се забравя обаче предупреждението на Оруел че 1984 година – абстрактна година на фантаста, все някога властта може да се концентрира и медийна, и икономическа, и политическа, в ръцете на една-единствена олигархия.
Казано ясно и кратко, свръхбогатите ще наследят Земята (22).
- Гражданските движения могат да подкопаят реда.
В много от страните с капиталистическа пазарна икономика възникват уж „случайно“ граждански движения, които въстават против съществуващия ред.
Подобни движения се развиха изключително остро и масово през и след 1968 година в САЩ и западна Европа по повод виетнамската война и финансизацията на образованието и здравеопазването. Половин век по-късно, макар и с не толкова масови формати, отново има граждански движения – при това с незатихващи функции по доста повече поводи, започвайки от „Окупирай Уолстрийт“, преминавайки през движението на „жълтите жилетки“, и стигайки до движението на медицинските сестри в България.
Баналната истина, че капиталистическата система е винаги кризисна, не може да прикрие обстоятелството че кризи възникват по различни направления, по-остри са в някои страни с третична капиталистическа икономика, както и че кризите се появяват уж неочаквано и уж случайно. Всъщност случайно ще бъде ако едно цяло десетилетие няма остри кризи. Светът, Европейският съюз, страни като България, в скоро време могат да очакват „неочаквани“ поредни кризи. И съответните граждански движения.
Още едно предупреждение – възможни са глобални и регионални антикапиталистически движения. Не може да се понася повече фактът че най-богатият 1% в света притежава 45% от общото богатство на тази планета. За разлика от него, 64% от населението (със средно богатство от 10 000 долара) притежават по-малко от 2% от общото богатство. А за да се разшири картината на неравенството малко повече, най-богатите 10% в света, които имат най-малко 100 000 долара в активи, притежават 84% от общото световно богатство. Клубът на милиардерите обаче е там, където наистина е. Според Oxfam, най-богатите 42 милиардери имат комбинирано богатство, равно на това на най-бедните 50% от човечеството. Но в този позлатен век има неравенство дори сред милиардерите. В края на краищата, 10-те най-богати от тях притежават общо 745 милиарда долара общо глобално богатство. Следващите 10 от списъка държат само 451,5 милиарда долара. Oxfam също така съобщи, че броят на милиардерите почти се е удвоил, като всеки нов милиардер е създаден на всеки два дни между 2017 г. и 2018 г. Те вече имат повече богатство от всякога, докато почти половината от човечеството едва е избягало от крайната бедност, живеейки с по-малко от 5,50 долара на ден.
Глобални движения против глобалното неравенство – това е близкото бъдеще.
- Добрите примери са заразителни.
Така наречените добри практики също могат да подронят устоите на паралелната държава. Например, в уж най-богатата страна на света – САЩ, гражданите са изумени от факта че в редица страни от Европейския съюз образованието и здравеопазването могат да бъдат безплатни; че може да съществува годишен платен отпуск в размер на четири-пет седмици; че е възможно да се получава 13-та работна заплата; че има платен отпуск по майчинство; че хората имат повече свободно време за култура, за наука и туризъм. Тези добри практики не можаха да не предизвикат мощни граждански движения, които, например, изведоха на преден план Барак Обама с неговата идея за здравеопазване за всички.
Малката дупка на язовира обаче може да подкара целия язовир след себе си.
- Идеите могат да правят революции.
Неолиберализмът е в отстъпление, това е едната страна на въпроса (23). Социалната демокрация върви с искания насреща, това е другата страна. Капитализмът изостря неравенствата, демокрацията ги изглажда (24)…
Най-неприятното за олигарсите и плутократите от паралелната държава е че – освен за „пост“ капиталистическата система – се развиват и утвърждават идеи, които или предлагат съдържателни промени, или (най-често) се свързват със завой „наляво“, или откровено пропагандират социализма (не от сталинско-живковски тип (25)), свързвайки го с обществена собственост (не държавна!) и планова икономика.
Пост Capitalocene?
(1) В английския език думата „power“ е полисемантична с множество подназначения: 1) способност, възможност, сила; 2) мощ, пълномощие; 3) власт, могъщество; сила, държава, властник.
(2) Вебер, Макс, Фигури на културата. Фигури на властта. Издателство КК“, С., 2017.
(3) Канети, Ел., Маси и власт. Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 1996 (1960). Виж също: Грийн, Робът, 48-те закона на властта. Издателство „ Ciela“, 2001 (1998).
(4) Ницше, Фр., Воля за власт. Издателство „Захарий Стоянов”, С., 2009 (1906).
(5) Гълбрайт, Дж. К., Анатомия на властта. Издателство „Христо Ботев”, С., 1993 (1983), с. 11-12. Виж също интересното подобно изследване: Иванов, Д., Властта. Философско-социологически анализ. Издателство на БАН, С., 1985.
(6) Липман, У., Общественото мнение. Издателство „Лик”, С., 2001 (1922).
(7) Виж брилянтното изследване: Българската „социалистическа“ държавна собственост: политикономически анализ. Колектив. Издателски комплекс – УНСС, С., 2015. Също: Хрушчов, Никита С., Хора, години, власт. Т. 1, 2, 3. Издателство „Прозорец”, С., 2011 (1999).
(8) Корнай, Я., Социалистическата система. Политическа икономия на комунизма. Академично издателство „Проф. Марин Дринов”, С., 1996 (1992).
(9) Хавел, Вацлав, Властта
(10) Тамбуев, Г., Власт, облечена в корупция. Издателство „Труд”, С., 2001.
(11) Наим, Мойзес, Краят на властта. Издателство „Изток-Запад“, С., 2015 (2013).
(12) Стайнов, Петко, Компетентност и народовластие. Издателство „Изток-Запад“, С., 2015.
(13) Тофлър, А., Трусове във властта. Издателство „Народна култура”, 1996 (1991).
(14) Мийнс, Х., Пари и власт: историята на бизнеса. Издателство „Класика и стил”, С., 2001. Виж също: Рубин, Гр., Власт, пари, слава, секс: начин на употреба. Издателство „Кръгозор”, С., 2003 (2000); Фъргюсън, Нийл, Пари и власт в модерния свят (1700-2000). Паричната връзка. Издателство „Рива“, С., 2001.
(15) Чомски, А.Н., Реквием за американската мечта. Десет принципа за съсредоточаване на богатство и власт. Издателство „Бард“, С., 2017 (2017).
(16) Станишев, С. Защото сме социалисти. Издателство „Дума 2008”, С., 2008.
(17) Чомски, А.Н., Петата свобода или власт и идеология. Издателство „Агато”, С., 1996.
(18) Желев, Желю, Фашизмът. Издателство „Народна младеж”, С., 1982.
(19) Олбрайт, Мадлин, Фашизъм. Предупреждение. Издателство „Ера“, С., 2018 (2018).
(20) Пак там, с. 16.
(21) Гьомьори, Е., Свръхбогатите. Издателство „Христо Ботев”, 1990 (1981).
(22) Армстронг, Стивън, Свръхбогатите ще наследят Земята. Издателство „Ciela“, С., 2013 (2008).
(24) Крауч, Колин, Неолиберализмът и социалната демокрация – борбата продължава. Издателство „Труд“, С., 2019 (2013).
(25) Москов, Ат., Социалният хуманизъм – бъдеще на човечеството. С., 1994.
(26) Китайският социализъм. Издателство „Христо Ботев“, С., 2002.