АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Богомилското присъствие в колективната психика (първа част)

Иван Габеров - 20 април 2019

Особености на българския национален характер

Обичайното отношение към така формулирания въпрос отвежда редица автори към опит да изтъкат с нишки от три различни цвята сложното като палитра и украса платно на българската душа. Устойчивата представа за три компонентната амалгама, от която божиите ръце и най-вече, историческата случайност, тъкат българската нация, неминуемо отвежда почти всеки автор към триъгълника: траки – славяни – българи, от който да започне тази мъчна задача. Сама по себе си трудността е свързана и със стремежа на подобни автори, да откъснат, въобразената от тях самите симбиоза на т.нар. траки – славяни – българи, от глобалната картина на познанието и като ги затворят в експерименталния термос на своите занимания – да забравят за значението на българите за другите народи, но и за влиянието на останалите извън националната ни психика други народопсихологични конструкти върху българската колективна душа. Често това се случва в контекста на ненаучни, политически или религиозни основания. „Иначе казано, обслужвайки, за пореден път, политическата и идеологическата конюнктура, българското историческо и психологическо познание отново се отказва да възпроизвежда собствено българските традиции в науката, въобразявайки си, че така участва в следващия от историческа гледна точка, опит за една модернизация на общността, подобен на предходните ситуации след 1878 и 1944 г. Каква ужасяваща тъкмо психологическа закономерност от гледна точка на нейното именно историческо възпроизводство, в чиято основа стои все същата фундаментална българска идея преди всичко за така необходимото биологично оцеляване, която прави неуместен всеки друг опит за обяснение, по принцип заклеймяван най-напред от тази прослойка, от интелигенцията или, както я нарича още Тодор Панов, образованата пасмина на българското общество“ (Панов, 1914; Георгиев, 2018). Едва през изминалата година, в книгата си Критическа психология на българската история, проф. Людмил Георгиев, автор на концепцията за Критическото психологическо познание, рязко и аргументирано се противопостави на този обречен модел на научно възпроизводство.

Игнорирането на причините за формирането на тази неубедителна представа, колкото и наслоена да е тя в изследванията на редица уважавани историци и общественици, е крайно наложително – иначе сме поставени в трудната и очевидно абсурдна ситуация – да анализираме душевната кондиция на триглав и безсмъртен българо-славяно-трако-едикакъв си змей, с балкански търбух, гръцки мозък и нокти от православно-религиозни – маскирани като божии, намерения, но – задължително с присвити, хитри очи на преживял и препатил български селяк.

Анализ на народопсихологията на този митичен етнически звяр, измислен в някоя канцелария, не ни е задача. Като изследователи бихме могли да осъществим едно сериозно проучване само при елиминиране на ненужното и фокус над нужното, което би трябвало да е и важното, но и вярното; да е истинското. „Народностният характер се формира върху историко-генетична основа. Това ще рече, че неговите качества – интелигентност, динамика на чувствата, психически процеси, се обясняват историко-генетически. Върху генетичното влияе историческото и обратно. В своя път през историята, характерът проявява антропологическите си черти, предопределени исторически, с всичко онова, което е дадено като несъзнавано влияние на историята и времето. Така народностният характер се явява резултат на натрупване на дълбочинни личностни свойства, които определят и неговата еволюция, и неговата застойна психология… За да се изучава характерът трябва да се изучават константните му психологически черти и неговата непресекваща еволюция. От значение са средата с нейните промени, икономиката, изобщо всички материални фактори, които детерминират интелектуалния и емоционалния живот. Националният характер се разбива от общност в индивиди, между които може да има и остри лични и социални противоречия. Той е сложна и вътрешно противоречива цялост с типологични вариации, важни като повтарящи се черти. Неговите реакции са и типични, и разнообразни, многолики, понякога даже неповтарящи се, тъй като са имали своя временна логика, определяна от историята, от драматичното и динамично развитие на обстоятелствата. Това, което се съхранява в така нареченото вътрешно „аз“ на народа, се проявява и уникално, и по специфичен начин, всякога според обстоятелствата“ (Зарев, 1983, 192-3 с.). Разликата между архетип и характер се открива в това, че архетипът е зависим от традиционните навици, възпроизвежда ритуала, а и типичните проявления на религиозното и на духовния живот. Архетипът не съдържа пълното аз на народностната общност, ако и да се развива в границите на общностното. Той е система от пътни маркери ориентираща ни за това, какво е било и какво би трябвало да е поведението на личността в колектива или общността. От друга страна характерът е последващо на архетипа явление. Той съдържа силно изразено вътрешно аз на базата на застиналата в него човешка същност. Тя, от своя страна, е извикана за живот от общността.

„Характерът се проявява най-вече в епохи на големи социални движения, на исторически промени. Характерът е излизането на народа от неговото непълнолетие“. (Зарев, 1983, 193 с.). Все пак, не бива да допускаме, че народностният характер не съдържа и не съхранява неща, присъщи и на архетипа. Напротив, в това изследване ние отделихме достатъчно усилия, във Втора глава, за да покажем приемствеността и взаимовръзката между историческите форми на етническите феномени, формиращи обща народностна психология, и дълбинните взаимни основания на колективното човешко съзнание. То ту се притаява, ту се проявява и чрез архетипното, или го заличава и модифицира. Така архетипното пробива през характера на народността в условията на кризи и при нужда от гарантирано възпроизводство, в условията на изпитания към социума, или направо към живота – на общностно или личностно ниво.

При формирането на националния характер бихме откроили поне три, определящи този процес, особености.

На първо място това е активирането на едно символично общностно Аз, което се припокрива чрез идентификация с представата на народа за себе си. За българите това е съзнанието за вечното им движение и оцеляване при пътуването през географското и историческото, от и по посока на автохтонната Родина, намерена отново на Балканите. Както вече акцентирахме в предговора на настоящия труд, автохтонната теория за произхода на българите, доразвита с представата за миграция на част от населението през цяла Евразия и симбиозата с останалите арии, от този супер континент, е по-приемлива и по-защитима психологически. Самата реконструкция на историческото като психическа реалност, приема за най-възможен именно процесът на разселване на държавното мислене и организация на българите. Но това се е състояло не по схемата на новата имперска доктрина на Руската федерация, наречена Нова хронология на Фоменко и Носовский – от първия Ерусалим, според нея – на делтата на р. Нил в Египет; през балканската перла, намираща се на южния бряг на Босфора – Йорос/Константинопол; впоследствие преминаваща през третия Йерусалим – Ярославл/Владимир и, накрая – Четвъртия Йерусалим, известен с името си – Москва. Не, това пътуване през времето и пространството, обяснено във Втора глава, започва от Балканите и завършва пак там, докато по целия си път маркира с български топоними: Двуречието, Афганистан, Пакистан, Северна Индия, Западен Китай и Сибир, чак до Волга и Днестър. Това състояние на историческата памет инплантира в народностния характер представите за обширно цяло, за единство на различията, за могъщо съпричастие с останалите, повечето от които, в същото това историческо, не успяват да оцелеят и да присъстват по-сетне за разлика от българите. В този смисъл оцеляването не е негативна черта от народопсихологията ни, нито е отрицателен знак в народностния Аз. То по-скоро е белег за пълноценност и за настървено възползване от обстоятелствата, с главна цел – възпроизводство на носителя на народопсихологията, като българска цивилизационна мисия – народът ни, който безапелационно е възприел, че е длъжен да реализира предначертанието си на всяка цена. То е вид вторично месианство, което издига самия народ като Месия за останалите. Това обстоятелство има своя отглас и днес, понеже игнорирането на българите и българското в историческата концепция на Новата хронология на Фоменко и Носовский е смущаващо. Но още по-неприемливо е отношението на българската наука към собствените й нихилистични действия, по пренебрегването на цивилизационната значимост на българите и свеждането на гореспоменатата духовна доктрина до посредствените измерения на биологичното оцеляване.

В контекста на това изследване на психологическата парадоксалност на историческото в богомилски контекст, попада пренебрежителното отношение към същността на българина, елементарно представен като простак и посредствен индивид, като селски хитрец, затънал в тресавището на собствената си екзистенциална мизерия, газещ в клоаката на самоунищожителната си духовна несретност, битова несъстоятелност и визионерска посредственост. Тези неприемливи, и от критическа гледна точка, характеристики на изобретения от т.н. наука, обобщен българин, прозират проявени в една умишлено вменена представа на изследователите си, за народностната ни диващина и духовна нищета.

Негативната представа за същността на народа ни, стигматизиращото посочване на неговото колективно Аз, под влияние на други, чужди и коварни национални характери, не намира отпор днес. Не се води война за изобличаване на интелектуалната нищета и историческата несъстоятелност, на която се подлага българското. Дори капитулацията пред негативното и невярното изглежда е трайно преглътната. На този фон е невъзможно да се защити и дефинира друго освен пренебрежение и нихилизъм, както към историческата значимост на българското, така и към неговата субектност в цивилизационната матрица. Всъщност, погледната по-критично Новата хронология на Фоменко и Носовский е всъщност директен апотеоз на българското цивилизационно величие, стига да се допълни с липсващите детайли разкриващи и доказващи това фундаментално българско присъствие.

Ритуалните български самоубийства, за които така аргументирано свидетелства проф. Людмил Георгиев, в последното си, фундаментално психологическо изследване (Георгиев, 2018), трябва да се погледнат и като предпоставки за мистерийни български възкресения, като детайл от сложната историческа хиерогамия на българския народ. Те са вид, невъзможно за друг народ самопораждащо усилие, по оцеляване и участие в процесите на духовно обновление на света. Проява са на корав и креативен народностен характер; на българското достояние и упование. Те са пример за предопределеност и ненакърнимост на историческата значимост на българите.

Време е да възприемем и анализираме генетичната си несъвместимост с общо валидното и общо приетото, с онова, което е важно за останалите, но е неспособно да ни опише, нито да ни анализира, т.е. да ни разбере, за да ни възвиси справедливо в основополагащата ни роля на основен фактор за евразийската цивилизационност.

Промислянето на богомилската смиреност пред битийното и очевидното, за сметка на сакралната предопределеност е единственият верен метод за обяснението на българското величие и на месианството на българите в бъдещето развитие на планетата Земя. Защото величието, което преписват на възраждащата се от несъстоятелността си Русия е всъщност българското чудо – оцеляването и възраждането на народопсихологическото чувство за общочовешко месианство, въпреки обстоятелствата на привидна невъзможност за величие, на един малък и осакатен народ, какъвто днес изглежда да е българският. И тук, езикът на българите, писмеността им, воинската им издръжливост. са отражения на нещо особено велико и неутолимо, а именно на това, че Бог изпитва най-старателно точно най-близките си. Той иска от тези, за които знае, че могат да дадат; настоява за действие у тези, които най- дълго и целенасочено могат да акумулират потенциала си, въпреки обичайното и извън логичното и възможното, на пръв поглед. Величието на българите не е във воденето на войни, а в това да оцеляват след тях, за да творят с духовни усилия Битието, защото нищо спечелено с кръв не им се полага, а и не ги удовлетворява така трайно, както духовното постижение. Нито едно проявено от българите насилие не е било поощрено от Съдбата им на цивилизатори и визионери. Напротив, всяко проявено от българите насилие е наказано от нея жестоко и справедливо, а последствията му са толкова по-силни и трайни, колкото е по-голяма вината им.

Българите са визионери и предводители в едно духовно настъпление, в един мирен и съзидателен поход към справедлива и креативна действителност. Те не са постигнали трайно нищо значимо, с оръжие и кръв. Тяхната сила и технология са знанието и духовността. И днес езикът и азбуката им – българицата – са световно достояние, а не са такива знамената с конски опашки; труповете по пътя на конницата им; нито кръвта по окопите на водените от тях войни.

Предопределеността на българите не е в домогване до представите за социалната йерархия – изпъчени на парад сред другите – богатите и ситите, а в способността им да запазят потенциала си отвъд нея, да проявят духовната си сила, пренебрежително и целенасочено игнорирайки материалната мощ на останалите, защо¬то за българите тя е вторична. Те са като онази митична евразийска пеперуда, полъхът от крилата на която предизвиква бури по всички други континенти. А бурята не гради материални състояния, тя руши слабото, заравнява случайното и отвява ненужното, за да създаде поле за нова, по-висша действителност.

Това, което най-точно характеризира българина е креативната му разрушителност, понякога проявяваща се и като привидно ритуално самоубийство. Но антителата, които народният психологически организъм възпроизвежда, като спасителни архетипи, в психологическата си материя спасяват и него и останалите народи, защото след всяко ритуално самоубийство на българите иде и мистичното им възкресение. Това не е авто канибалщина, а е точно хиерогамия, защото вътре в духа, силата на българина изгражда и отдава – усилия, душевност, мъдрост и визия за нова жизнена среда. Проблемът на прибързаните анализи и народофобските съчинения е, че хиерогамията е продължителен процес. Както вече доказахме, тя е осмична в етапите на еволюцията си, а това подвежда с привидната липса на бърз и видим резултат, преди да се затвори цикълът на случването. Преди да се случи мистерията и да я видим като историко-психологически факт. Това е и кодът на орфиците; и технологията на ведическата чистота и способността в себеотрицанието на богомилите; и смирението в Бога на исихастите… Това е националният ни характер, възприеман като крайъгълен камък в цивилизационния градеж на българите. Това е основата на техния световен храм, който не е религиозен, никак дори не е православен, а е отвъд религиозен, постсоциален и – по ведически правилен.

На второ място народностният характер се изявява чрез позитивна духовна агресивност, волева неотстъпчивост и целенасочено възстановяване на изгубени за известно време духовни и географски територии.

„Тя може да е съществувала в потенциално състояние и може да се акумулират условия и обстоятелства, които правят възможно нейното проявление. Важно е тази изява да ни предлага онова духовно очертание, което определяме като народностен характер“ (Зарев, 1983, 194 с.).

В този контекст Новата хронология обяснява в реконструкцията си как след последвалото разселване, завладяване и установяване, на столицата на единната Велика евразийска империя, във Владимир (буквално – Владетел на света), възниква друга, неказионна действителност (https://www.youtube.com/watch?v=BPOz6HpOIdo). По-точно тя представя как историческата реалност на тази действителност е подменена и изопачена от Скалигеровия католически прочит на Библейския проект. Този процес схематично, но ярко е онагледен в лекциите на акад. А. Фоменко при представянето на географска карта с известните и в миналото и днес най-важни градове в Евразия, намиращи се на правилно очертани, с пергел, разстояния до владеещия света-мир – град Владимир/Ярославл (https://www.youtube.com/watch?v=T- iVM4TOoOQ&t=126s). Същият град е известен и като Нов Город. Но там, на Волга, много преди русите, живеят и воюват хуно-българите на Руа, Атила и Ернак, от българския правителски род Дуло, след тях са българите от Старата Велика България, после българите от Кубратовата Велика България. А преди тях живеят и воюват скитите; а още преди тях живеят и воюват ариите. И всичките те се приемат за пра-родители на българите (https://www.academia.edu/7513899).

(следва)

…………………………………………

* Публикацията е откъс от „Децата на Змията. Спомените на Последния“ – трета книга (под печат) от трилогията, която включва „Митология на успеха. Аксиомите на Последния“ (2011) и „Алхимия на живота. Притчите на Последния“ (2015).

Д-р Иван М. Габеров е роден на 10 март 1964 г. в гр. Сопот. През 1983 г. завършва ТМТ „Ген. Владимир Заимов“ със златен медал. През 1990 г. става магистър по история във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Управител и едноличен собственик на издателствата „Елпис“, „Е“ и „Габеров“. През 2015 г. защитава дисертация по социална психология в СУ „Св.…