Особености на българския национален характер
Там, на Волга, много преди русите, живеят и съществуват хуно-българите на Руа, Атила и Ернак, от българския правителски род Дуло. След тях са българите от Старата Велика България, по- после българите от Кубратовата Велика България. А преди тях живеят и оцеляват скитите; а още преди тях живеят и воюват със стихиите ариите. И всичките те се приемат за, а и са прародители на българите.
От тук лесно ще изведем другата дефиниция за етнонима си българи: Баал=Бог, га=наставка за движение и арии=мислещи хора, т.е. става дума за търсещите, стремящите се към Бога арии.
Величието на българите е такова, че от него могат да черпят основания и да хранят глада си за значимост не една и две империи с претенции за световно значение. Защото в дълбината на българската народопсихологическа конструкция стои цивилизационноосновополагащата им, генетична предопределеност – за духовно величие. Дори онзи селяк, от интелектуалните проби на самозабравилата се от подражание на чужди народопсихологически модели българска интелигенция, е велик в несъстоятелността си, комиксиран е до състояние на гротесков принцип и почти до литературен архетип. Макар и недоизмислен. Важен е драматизмът, имплантиран в националния ни характер, възходът и падението, оцеляването и ритуалното самоубийство, Сътворението и Разрушението, на които коректив е самият факт на присъствието ни – днес и тогава, тук и там, а този факт е, повтарям, че отново и отново ни има, готови за действие, че пак сме магически преродени.
Споменаването на разпада на Великата империя на Евразия през ХVI-XVIII век е важно, за да уточним, че нациите и националните характери се открояват на историческата сцена едва след трайното преразпределение на наследството на единната Велика евразийска империя (Вж. Първото издание на Енциклопедия Британика и статията за Велика Тартария). Това сегментиране на цялото, започнало с т. н. Реформация през ХVI век, завършва с Френско-германската война в края на ХIX век и със създаването на националните държави. На нас ни е внушено, че във времената на онези остри социално-религиозни конфликти сме под робство на Отоманската империя, без да допълнят, че тя е остатък от Евразийската империя. Самото 500-годишно подтисничество е дискусионен научен факт, който автоматически проецира и унизителни, и подчертано отрицателни народопсихологически характеристики, а и един неубедителен в проявлението си народностен характер. Доколкото това е приета историческа схема, ние ще допуснем съществуването ѝ, но ще обясним драматизма ѝ на друго ниво. Ще представим като възможна една друга интерпретация на историческото и политическото, за да посочим неговата парадоксалност. Гръбнак на тези посочени по-напред обществено-политически трансформации е единната протестантско-реформаторска партия, известна с проявлението си в „профанния свят“ като Велика масонска ложа. Всъщност става дума за колониална политическа партия на настървения за хегемония прокапиталистически проект, наречен и с термина Библейски проект, създаден според нас не през т.н. дохристиянска епоха, а напротив – от края на ХVI до началото на ХVIII век. По това време се инсталират и първите масонски ложи в Англия, а венецианската икономическа върхушка си купува първо Холандия, а по-късно, със съдействието на Оливър Кромуел, придобива властта във Великобритания и подменя кралската династията там. Дори включването на евентуалните библейски персонажи от т.н. Стар завет: Давид, Соломон, Хирам, Тубъл Каин и др. само допълват тази вменена пробиблейска представа за историчност и автентичност на лица и събития. Именно с цел постигане на победа над противобританска католическа Франция и възход на пробританска протестантска Прусия, като възможна обединителка на Германските княжества и курфюрства в една Нова Германия, се създава и Велика ложа на приетите и свободни зидари на Германия. Предателството ѝ спрямо Великата английска масонска ложа/партия води до ново преразпределение на световния ред. В опит да елиминира немския сепаратизъм Великата ложа на Англия поглежда към евентуалните си съюзници Русия и Франция. Двете държави са исторически подведени да са противници на германската диаспора в Европа, но най-вече да не съдействат на ужаса за англосаксите – обединението на ресурсите и военноадминистративния потенциал между Русия и Германия. Тогава наново би се осъществило възстановяването на потенциала на Евразия, без тук да ни занимава въпросът с каква сила и в коя прикрита до днес война е постигнато превъзходството на англосаксите, довело до реализиране на проекта Венеция в границите на Европа. Като балансьор на евентуалния им възход, възможен след съчетаването на интересите на Руската империя и Френската република, в последствие британската дипломация се възползва от Японската империя. Разгромът на Русия от Япония при Порт Артур, а и след морската битка до остров Цушима във войната от 1905 г., спира динамиката на руско-френската симбиоза и позволява на Великобритания да насочва разпокъсания от интригите ѝ свят към ново преразпределение на ресурсите на планетата чрез преки световни войни. Историческият ракурс на тази ужасяваща конспиративна игра дава неминуемото си отражение над формирането на националнокапиталистически обществени отношения. Тя способства и за формирането на нациите от края на XIX век до първата четвъртина на XX век. Войните, в които се изтъкава палитрата на националните държави, способстват за узаконяване – с дипломацията на силата – на границите и влиянието над отделните етнически групи, а това е завършекът на тяхната регулирана народопсихологическа еволюция. Това е целта на Библейския проект – народите да забравят единството и съпричастността си, за да се превърнат в последващи жертви на колонизация и глобализация, но сами, враждуващи и мнителни към съседите си. За да умре споменът за цялото, а да тържествува и пребъдва библейският символ на разкола Вавилон и разделението им.
Идат ужасите на Първата балканска война, Втората междусъюзническа война и Първата световна война. В тази неописуема с триумфа си масова смърт е погребан за пореден път и фениксът на българите, защото там, където духовният импулс отстъпва на страстта към гешефта или на опиянението от кръвта, българите винаги се провалят. И то за дълго.
Българите излизат победени от тези войни, дори са смазани от условията на наложените след тях капитулации. Патриотът доброволец се завръща върху малкото си защитавано с кръв и пот парче земя или отваря с мъка провисналата врата на бинтования си с непроходими паяжини наследствен дюкян – оцелял по чудо, но ментално осакатен.
Българинът, който дотогава оре с пушка на рамо или занаятчийства на тезгях, в чекмеджето на който стоят книга, зареден револвер и остра кама; стегнат и обут, за да е готов да скочи в битка за защита на Отечеството, открива, че след тези касапнически войни светът му е станал необичайно малък, а битността е способна да го смаже с обстоятелства, които го изненадват – кошмарно неподготвен. Няма постигнато национално обединение, няма разширение на икономическата среда, няма бъдеще; единственото, което има, е нямането на сила, която въпреки тези обстоятелства да е способна да го преломи. Но импулсът на цивилизационната му креативност се изражда в жестока политическа братоубийственост. Тази негативна част от новата история на Дунавска България е насочвана в погрешната посока от личните интереси на една привнесена в историята ни чужда династия. Тя още със смяната на Фердинанд Лисицата с Борис Кобургготски пренебрегва Търновската конституция и създава скандална корупционна среда около интересите си. Кобургорупцията удушава, за повече от половин век, възможното мистерийно прераждане на българския дух. Народът е неравностойно противопоставен на гешефта, а интеграцията му става заложник в пълзяща десетилетия гражданска война и се поддава на симпатии към търсещото спасение в друг социален модел братоубийствено партизанско движение.
Това са условията на финалното сформиране на националния ни характер и на народопсихологията на българина. Разбира се, този разрез е болезнен, но скалпелът на историята продължава да реже от народната плът след всяко неуспешно въстание или социален протест; след т.н. Народен съд, а също и след т.н. Демокрация. Но до следващото излюпване на феникса. Оптимизмът на българина е в безсмъртието на националния му характер, излизащо из пепелищата на ритуалните му историко-биологични самоубийства, възприемани и като предпоставки за поредни мистерийни раждания.
Като анализират тази кървяща народна плът, интелектуалците от началото на ХХ век спонтанно се опитват да намерят важното в детайлите, понеже общата картина на народната душа е ужасяваща и те я отбягват вкупом. Вероятно правят това и поради творческо безсилие. Понякога то се нарича с думите чуждопоклонническо подражание.
Известно е, че най-мащабният опит да бъдат очертани психичните характеристики на българския народ след възстановяването на самата българска държавност, след образуването на Третата българска държава, е осъществен от Тодор Панов в началото на ХХ век. Симптоматично е, че по това време титулуваният по-късно като баща на психологията Вилхелм Вунд вече е представил на научната общественост принципите на Другата психология, на народопсихологията (Вундт, 2001; Йонкова, 2007; Георгиев, 2014). Имайки предвид споменатия вече факт, че в тези години нашата българска конкретизация на идеята за психология в твърде голяма степен се доближава до характеристиките на германската конкретизация на идеята за психология, изглежда съвсем логично теоретичните рамки на онази Психология на българския народ на Тодор Панов да бъдат в общи линии зададени от неговия прочит на народопсихологическото творчество на Вунд (Панов, 1914; Георгиев, 2018).
Всъщност, бидейки естествен център между евразийските анклави, известни като Германия и Русия, българите се поддават на естествената гравитация и на едните, и на другите. Разкъсват се между тях и днес. За съжаление и трите нации не са достигнали дори в настоящото развитие на геополитическите си концепции до идеята за задължителна симбиоза на взаимното си общностно развитие. Без такава обща цел и колективна доктрина, те са обречени да са виновни жертви на Библейския проект.
С принципно значение в този прочит е опитът на Вилхелм Вунд в определени рамки да бъде разграничено историческото познание от народопсихологическото, историята от народопсихологията, което в известен смисъл изглежда оправдано, тъй като Вунд се опитва да спести на народопсихологията формулираните по-рано от Херман Щейнтал и Морис Лацарус нейни мащабни функции, чрез които самата история следва да се превърне в част от народопсихологията (Георгиев, 2014).
Това е така, защото самата народопсихология на Вилхелм Вунд е посрещната изключително критично сред неговите съвременници, най-вече заради употребата на понятия като народна душа и национален дух, за чиято интерпретация Критическата психология вече приведе достатъчно основания (Георгиев, 2013, 2014). По-важното е, че Вилхелм Вунд наистина предполага друга битийност на такива елементи на народната душа като езика, митовете и обичаите, различна от битийността на елементите на самата история: „Всеки език, всеки национален митологически цикъл и еволюция на обичаите се намират в зависимост от своеобразни, несводими под никакви общи правила условия. Но наред с проявлението на този своеобразен характер, който е присъщ на тях, както и на всеки исторически процес, те се подчиняват, за разлика от продуктите на историческото развитие в тесния смисъл на думата, на общите духовни закони на развитието“ (Вундт, 2001).
Приемайки твърде буквално опозицията психично развитие на общността – историческо развитие, и по този начин разграничението между народопсихология и история, Тодор Панов пише: „Последователите на теорията, която счита психологията на народите като елемент на историята, забравят, че предвижданията, предсказванията, основани на чисто емпирическите наблюдения, на историята или даже на статистиката, все още не дават изчерпателно обяснение на причините и законите на явленията, които стават в живота на народите, а още повече на тяхната обосновка; тогава, когато психологията на народите, макар и да не обема цикъла на целия национален живот, но бидейки психофизиология, може, все пак, да послужи като най-надеждна основа за предвиждането на човешките събития, тъй като тя дава възможност да се установяват закони да се посочват причини“ (Панов, 1914, с. 38).
Важно е да напомним, че за това изследване историята, която буквално се превежда като нещо изведено из еврейската идеологическа концепция Тора, е само един въобразен и зле разказан спомен за кошмарен сън. Дезинформация, придобила значението на ритуален мит, наука, превърнала се в религиозна концепция.
„Разбира се, че от днешни позиции би трябвало да бъдем снизходителни спрямо употребата на едни или други термини от времето на Вилхелм Вунд и в нашия случай – на Тодор Панов, но ми се струва, че общият смисъл е актуален и днес. В интерес на истината, противопоставянето между психология и история характеризира и съвременната ситуация както в областта на психологическото, така и на историческото познание. Що се отнася до психологията на българския народ на Тодор Панов, той възприема като отправна точка перспективата да бъдат очертани основните психични особености на общността, чиито проявления да се търсят не само в настоящето, но и в миналото, в историята. В общи линии тази позиция е характерна за всеки следващ опит в историята на българското социално и хуманитарно познание – да се изследват предварително формулирани черти на националния характер, а в подкрепа на техните съдържания се търсят основания евентуално и в историята“ (Семов, 1999; Трифонов, 1991, и Георгиев, 2018.).
„От по-различни теоретични позиции изхожда Иван Хаджийски, бих казал в известен смисъл автентично марксистки, които нямат нищо общо с характерния след 1944 г. изцяло идеологически прочит на марксизма в българското социално и хуманитарно познание, разбира се, достатъчно деформиран и под влиянието на съветско-ленинската интерпретация на богатото научно наследство на Карл Маркс. Нещо повече, класическият Шести тезис на Маркс от неговите Тезиси за Фоейрбах е основополагаща методологическа рамка в изследванията на Иван Хаджийски, който също е категоричен, че „същността на човека – това са обществените отношения, на които той е носител и които определят неговия бит и поведение; че тя е съвкупността от всички обществени отношения“ (Хаджийски, 1974, 36 с.; Георгиев, 2018).
В тази посока изглежда не е случайно, че Иван Хаджийски озаглавява своето основно народопсихологическо изследване, макар и не в смисъла на Вилхелм Вунд, тъкмо Бит и душевност на нашия народ – тук е налице пряка връзка между характеристиките на бита на отделните групи, или да кажем класи, в българското общество и характерните психични особености на техните представители (Хаджийски, 1974).
Що се отнася до връзката с историята, Иван Хаджийски проследява бита и психичните преживявания на първобитното селячество, на средновековното болярство, на еснафския слой, на капиталистическата класа и на наемния пролетариат в тяхното историческо ставане, съгласно принципите на марксистката диалектика (Хаджийски, 1974). Но не успява да създаде синтез между народопсихологията и същността на българското. Той стига само до наблюдението и констатацията, които са ограничени и в хронологичната си рамка, и в психологическата си интерпретация.
Твърде показателно и в този случай е обстоятелството, че независимо от изходните методологически предпочитания, резултатите от колосалното психологическо творчество на Иван Хаджийски също се доближават до тези на автори, които тръгват от съвършено различни теоретични основания.
В тази връзка със сигурност може да се каже, че особеностите на българската народностна психика, за изследователите им досега са достатъчно несъмнени и те по никакъв начин не са предмет на съществени различия и спорове между тези изследователи, макар и с понякога противоположни методологически и общотеоретични позиции. Освен това единодушие, общото между всички тях е относително стабилното възпроизводство на опозицията история – психология, с други думи казано – дефинирането на историческите и психологическите процеси като два паралелни свята в съществуването на общността и нейните елити. Позволявам си да изразя съмнение в адекватността на подобна теоретична рамка (Георгиев, 2018). По-скоро, да повторим, в това изследване историческото е преразказан сън от дълбините на подсъзнателното и психологическото; вторично е спрямо психическото, но обикновено историческото е подвластно преди всичко на идеологическата конюнктура, с което само се дистанцира от психическото.
„Вероятно твърде впечатлен и определено запленен от перспективите, които психологическото познание, макар и без съвсем ясно дефинирани теоретични позиции, е в състояние все пак да предлага на историческото знание, проф. Николай Генчев задълбочава по особен начин подхода на Иван Хаджийски, прибавяйки към формулираните от него представители на основните психологически групи/класи на българското общество и ролята в историята на една твърде противоречива прослойка, каквато е тази на българската интелигенция“ (Генчев, 1987; Георгиев, 2018).
„Подчертавам, тъкмо задълбочаване на позицията на Иван Хаджийски, защото проф. Николай Генчев предлага в далеч по-изчистен вариант тотално преобразуване както на историческите основания за познание на миналото чрез изведената основополагаща роля на психичните характеристики на основните събирателни субекти в нашия исторически процес, така и на своеобразно преодоляване на опозицията психология – история, каквато съществува в психологическите опити за портретиране на българската народностна психика във времето след възстановяването на българската държавност. Тази стъпка е с особено теоретично значение, защото чрез нея се преодолява не само онази твърде неприятна претенция на традиционното историческо познание, което, изпълнявайки определени политически и идеологически поръчки на времето, се отнася изцяло пренебрежително към всеки опит за друг поглед върху историята, но задава съвършено други перспективи и на тази наша психологическа възможност да се впуснем в такова необятно приключение и да приемем предизвикателството да надникнем с основание в живота на народа в миналото“ (Георгиев, 2018).
Парадоксално, но е факт, че тъкмо поради тези радикални теоретични перспективи на историческото и психологическото познание опитът на проф. Николай Генчев вече е почти забравен, да не кажа тотално отхвърлен, както в областта на съвременната историческа наука, така и в сферата на днешната българска конкретизация на идеята за психология, която изцяло е възприела като единствено научни принципите на американската психология. И за двете позиции рефлексивността на Критическата психология е в състояние да формулира своите обяснения, които едновременно с това задават и поредното конкретно проявление на спецификата на българската народностна психика (Пак там).
От позициите на Критическата психология е несъмнено, че всички политически и идеологически промени след 1989 г. изискват едно твърде съществено преобразуване на властващата до онзи момент съветска или ленинска парадигма в областта както на историческото, така също и на психологическото познание. Това се налага с оглед тяхното съобразяване с „научните“ основания на този нов евроатлантически свят, към чиито „ценности“ българското общество е призовано да се адаптира, макар че в случая става дума за един типично български стремеж към перспективите за поредно историческо оцеляване. В този смисъл историческото познание би трябвало да зададе съвършено различни ориентири на общността, а това прави ненужен всеки опит за „психологизиране“ на българската история, докато поредната българска конкретизация на идеята за психология, в този случай съобразена само с американската конкретизация на тази идея, изключва по принцип всяка перспектива за психологическа намеса в интерпретацията на историята на общността. По този парадоксален начин всъщност се възпроизвежда и собствената оценка на проф. Николай Генчев за противоречивата роля на българската интелигенция, макар неговият психологически подход към историята да е принципно отхвърлен (Георгиев, 2018).
Разбира се, в случая не става дума само и единствено за представителите на нашето българско историческо и психологическо познание, но и за всички кръгове на така превратно разбираната българска интелигенция.
Между впрочем, идеята на проф. Николай Генчев, че по един или друг начин всички тези социалнопсихологически типове в българската история притежават обща психична основа, се оказва онази необходима теоретична предпоставка, чрез която става възможно окончателното радикализиране не само на отношението психология – история както в историческото, така и в психологическото познание, но и на представата за ролята на психологията в изучаването на човешките реалности не само на индивидуално, но и на общностно ниво, и не толкова и единствено в съвременността, колкото и най-вече в самата история.
(Следва)
––––––––––––––––
* Публикацията е откъс от „Децата на Змията. Спомените на Последния“ – трета книга (под печат) от трилогията, която включва „Митология на успеха. Аксиомите на Последния“ (2011) и „Алхимия на живота. Притчите на Последния“ (2015).