АНАЛИЗИ > СТАТИИ
Богомилското присъствие в колективната психика (втора част)

Иван Габеров - 24 април 2019

                         Особености на българския национален характер

Там, на Волга, много преди русите, живеят и съществуват хуно-българите на Руа, Атила и Ернак, от българския правителски род Дуло. След тях са българите от Старата Велика България,  по- после българите от Кубратовата Велика България. А преди тях живеят и оцеляват скитите; а още преди тях живеят и воюват със стихиите ариите. И всичките те се приемат за, а и са прародители на българите.

От тук лесно ще изведем другата дефиниция за етнонима си българи: Баал=Бог, га=наставка за движение и арии=мислещи хора, т.е. става дума за търсещите, стремящите се към Бога арии.

Величието на българите е такова, че от него могат да черпят основания и да хранят глада си за значимост не една и две импе­рии с претенции за световно значение. Защото в дълбината на българската народопсихологическа конструкция стои цивилизационноосновополагащата им, генетична предопределеност – за духовно величие. Дори онзи селяк, от интелектуалните проби на самозабравилата се от подражание на чужди народопсихологически модели българска интелигенция, е велик в несъстоятелнос­тта си, комиксиран е до състояние на гротесков принцип и почти до литературен архетип. Макар и недоизмислен. Важен е драма­тизмът, имплантиран в националния ни характер, възходът и па­дението, оцеляването и ритуалното самоубийство, Сътворението и Разрушението, на които коректив е самият факт на присъствието ни – днес и тогава, тук и там, а този факт е, повтарям, че отново и отново ни има, готови за действие, че пак сме магически пре­родени.

Споменаването на разпада на Великата империя на Евра­зия през ХVI-XVIII век е важно, за да уточним, че нациите и наци­оналните характери се открояват на историческата сцена едва след трайното преразпределение на наследството на единната Велика евразийска империя (Вж. Първото издание на Енциклопедия Британика и статията за Велика Тартария). Това сегментиране на ця­лото, започнало с т. н. Реформация през ХVI век, завършва с Френско-германската война в края на ХIX век и със създаването на националните държави. На нас ни е внушено, че във време­ната на онези остри социално-религиозни конфликти сме под ро­бство на Отоманската империя, без да допълнят, че тя е остатък от Евразийската империя. Самото 500-годишно подтисничество е дискусионен научен факт, който автоматически проецира и уни­зителни, и подчертано отрицателни народопсихологически хара­ктеристики, а и един неубедителен в проявлението си народ­ностен характер. Доколкото това е приета историческа схема, ние ще допуснем съществуването ѝ, но ще обясним драматизма ѝ на друго ниво. Ще представим като възможна една друга интерпре­тация на историческото и политическото, за да посочим неговата парадоксалност. Гръбнак на тези посочени по-напред обществено-политически трансформации е единната протестантско-реформаторска партия, известна с проявлението си в „профанния свят“ като Велика масонска ложа. Всъщност става дума за коло­ниална политическа партия на настървения за хегемония прокапиталистически проект, наречен и с термина Библейски проект, създаден според нас не през т.н. дохристиянска епоха, а напро­тив – от края на ХVI до началото на ХVIII век. По това време се инс­талират и първите масонски ложи в Англия, а венецианската ико­номическа върхушка си купува първо Холандия, а по-късно, със съдействието на Оливър Кромуел, придобива властта във Великобритания и подменя кралската династията там. Дори включва­нето на евентуалните библейски персонажи от т.н. Стар завет: Давид, Соломон, Хирам, Тубъл Каин и др. само допълват тази вменена пробиблейска представа за историчност и автентичност на лица и събития. Именно с цел постигане на победа над противобританска католическа Франция и възход на пробританска протестантска Прусия, като възможна обединителка на Германс­ките княжества и курфюрства в една Нова Германия, се създава и Велика ложа на приетите и свободни зидари на Германия. Предателството ѝ спрямо Великата английска масонска ложа/па­ртия води до ново преразпределение на световния ред. В опит да елиминира немския сепаратизъм Великата ложа на Англия поглежда към евентуалните си съюзници Русия и Франция. Двете държави са исторически подведени да са противници на германската диаспора в Европа, но най-вече да не съдействат на ужаса за англосаксите – обединението на ресурсите и военноадминистративния потенциал между Русия и Германия. Тогава наново би се осъществило възстановяването на потенциала на Евразия, без тук да ни занимава въпросът с каква сила и в коя прикрита до днес война е постигнато превъзходството на англосаксите, довело до реализиране на проекта Венеция в границите на Европа. Като балансьор на евентуалния им възход, възможен след съчетаването на интересите на Руската империя и Френ­ската република, в последствие британската дипломация се въз­ползва от Японската империя. Разгромът на Русия от Япония при Порт Артур, а и след морската битка до остров Цушима във войната от 1905 г., спира динамиката на руско-френската симбиоза и поз­волява на Великобритания да насочва разпокъсания от интриги­те ѝ свят към ново преразпределение на ресурсите на планетата чрез преки световни войни. Историческият ракурс на тази ужася­ваща конспиративна игра дава неминуемото си отражение над формирането на националнокапиталистически обществени от­ношения. Тя способства и за формирането на нациите от края на XIX век до първата четвъртина на XX век. Войните, в които се изтъкава палитрата на националните държави, способстват за уза­коняване – с дипломацията на силата – на границите и влия­нието над отделните етнически групи, а това е завършекът на тях­ната регулирана народопсихологическа еволюция. Това е целта на Библейския проект – народите да забравят единството и съпричастността си, за да се превърнат в последващи жертви на колонизация и глобализация, но сами, враждуващи и мнителни към съседите си. За да умре споменът за цялото, а да тържеству­ва и пребъдва библейският символ на разкола Вавилон и разде­лението им.

Идат ужасите на Първата балканска война, Втората между­съюзническа война и Първата световна война. В тази неописуема с триумфа си масова смърт е погребан за пореден път и фениксът на българите, защото там, където духовният импулс отстъпва на страстта към гешефта или на опиянението от кръвта, българите винаги се провалят. И то за дълго.

Българите излизат победени от тези войни, дори са смаза­ни от условията на наложените след тях капитулации. Патриотът доброволец се завръща върху малкото си защитавано с кръв и пот парче земя или отваря с мъка провисналата врата на бинто­вания си с непроходими паяжини наследствен дюкян – оцелял по чудо, но ментално осакатен.

Българинът, който дотогава оре с пушка на рамо или занаятчийства на тезгях, в чекмеджето на който стоят книга, зареден револвер и остра кама; стегнат и обут, за да е готов да скочи в битка за защита на Отечеството, открива, че след тези касапнически войни светът му е станал необичайно малък, а битността е способна да го смаже с обстоятелства, които го изненадват – кошмарно неподготвен. Няма постигнато национално обедине­ние, няма разширение на икономическата среда, няма бъдеще; единственото, което има, е нямането на сила, която въпреки тези обстоятелства да е способна да го преломи. Но импулсът на цивилизационната му креативност се изражда в жестока поли­тическа братоубийственост. Тази негативна част от новата исто­рия на Дунавска България е насочвана в погрешната посока от ли­чните интереси на една привнесена в историята ни чужда ди­настия. Тя още със смяната на Фердинанд Лисицата с Борис Кобургготски пренебрегва Търновската конституция и създава скандална корупционна среда около интересите си. Кобургорупцията удушава, за повече от половин век, възможното мистерийно прераждане на българския дух. Народът е неравностойно противопоставен на гешефта, а интеграцията му става заложник в пълзяща десетилетия гражданска война и се поддава на сим­патии към търсещото спасение в друг социален модел братоубийствено партизанско движение.

Това са условията на финалното сформиране на национал­ния ни характер и на народопсихологията на българина. Разбира се, този разрез е болезнен, но скалпелът на историята продължава да реже от народната плът след всяко неуспешно въстание или социален протест; след т.н. Народен съд, а също и след т.н. Де­мокрация. Но до следващото излюпване на феникса. Оптимиз­мът на българина е в безсмъртието на националния му характер, излизащо из пепелищата на ритуалните му историко-биологични самоубийства, възприемани и като предпоставки за поредни мистерийни раждания.

Като анализират тази кървяща народна плът, интелектуалци­те от началото на ХХ век спонтанно се опитват да намерят важно­то в детайлите, понеже общата картина на народната душа е уж­асяваща и те я отбягват вкупом. Вероятно правят това и поради творческо безсилие. Понякога то се нарича с думите чуждопоклонническо подражание.

Известно е, че най-мащабният опит да бъдат очертани пси­хичните характеристики на българския народ след възстановя­ването на самата българска държавност, след образуването на Третата българска държава, е осъществен от Тодор Панов в нача­лото на ХХ век. Симптоматично е, че по това време титулуваният по-късно като баща на психологията Вилхелм Вунд вече е предс­тавил на научната общественост принципите на Другата психо­логия, на народопсихологията (Вундт, 2001; Йонкова, 2007; Георгиев, 2014). Имайки предвид споменатия вече факт, че в тези години нашата българска конкретизация на идеята за психология в твъ­рде голяма степен се доближава до характеристиките на герман­ската конкретизация на идеята за психология, изглежда съвс­ем логично теоретичните рамки на онази Психология на българс­кия народ на Тодор Панов да бъдат в общи линии зададени от неговия прочит на народопсихологическото творчество на Вунд (Панов, 1914; Георгиев, 2018).

Всъщност, бидейки естествен център между евразийските анклави, известни като Германия и Русия, българите се поддават на естествената гравитация и на едните, и на другите. Разкъсват се между тях и днес. За съжаление и трите нации не са достигнали дори в настоящото развитие на геополитическите си концепции до идеята за задължителна симбиоза на взаимното си общностно развитие. Без такава обща цел и колективна доктрина, те са об­речени да са виновни жертви на Библейския проект.

С принципно значение в този прочит е опитът на Вилхелм Вунд в определени рамки да бъде разграничено историческото познание от народопсихологическото, историята от народопсихологията, което в известен смисъл изглежда оправдано, тъй като Вунд се опитва да спести на народопсихологията формулираните по-рано от Херман Щейнтал и Морис Лацарус нейни мащабни функции, чрез които самата история следва да се превърне в част от народопсихологията (Георгиев, 2014).

Това е така, защото самата народопсихология на Вилхелм Вунд е посрещната изключително критично сред неговите съвре­менници, най-вече заради употребата на понятия като народна душа и национален дух, за чиято интерпретация Критическата психология вече приведе достатъчно основания (Георгиев, 2013, 2014). По-важното е, че Вилхелм Вунд наистина предполага друга битийност на такива елементи на народната душа като езика, ми­товете и обичаите, различна от битийността на елементите на самата история: „Всеки език, всеки национален митологически цикъл и еволюция на обичаите се намират в зависимост от свое­образни, несводими под никакви общи правила условия. Но на­ред с проявлението на този своеобразен характер, който е при­същ на тях, както и на всеки исторически процес, те се подчиняв­ат, за разлика от продуктите на историческото развитие в тесния смисъл на думата, на общите духовни закони на развитието“ (Вундт, 2001).

Приемайки твърде буквално опозицията психично развитие на общността – историческо развитие, и по този начин разгра­ничението между народопсихология и история, Тодор Панов пи­ше: „Последователите на теорията, която счита психологията на народите като елемент на историята, забравят, че предвиждани­ята, предсказванията, основани на чисто емпирическите наблю­дения, на историята или даже на статистиката, все още не дават изчерпателно обяснение на причините и законите на явленията, които стават в живота на народите, а още повече на тяхната обосновка; тогава, когато психологията на народите, макар и да не обема цикъла на целия национален живот, но бидейки психофизиология, може, все пак, да послужи като най-надеждна основа за предвиждането на човешките събития, тъй като тя дава възмо­жност да се установяват закони да се посочват причини“ (Панов, 1914, с. 38).

Важно е да напомним, че за това изследване историята, която буквално се превежда като нещо изведено из еврейската идеологическа концепция Тора, е само един въобразен и зле разказан спомен за кошмарен сън. Дезинформация, придобила значението на ритуален мит, наука, превърнала се в религиозна концепция.

„Разбира се, че от днешни позиции би трябвало да бъдем снизходителни спрямо употребата на едни или други термини от времето на Вилхелм Вунд и в нашия случай – на Тодор Панов, но ми се струва, че общият смисъл е актуален и днес. В интерес на истината, противопоставянето между психология и история ха­рактеризира и съвременната ситуация както в областта на психо­логическото, така и на историческото познание. Що се отнася до психологията на българския народ на Тодор Панов, той възпри­ема като отправна точка перспективата да бъдат очертани основ­ните психични особености на общността, чиито проявления да се търсят не само в настоящето, но и в миналото, в историята. В об­щи линии тази позиция е характерна за всеки следващ опит в ис­торията на българското социално и хуманитарно познание – да се изследват предварително формулирани черти на националния характер, а в подкрепа на техните съдържания се търсят основа­ния евентуално и в историята“ (Семов, 1999; Трифонов, 1991, и Ге­оргиев, 2018.).

„От по-различни теоретични позиции изхожда Иван Хаджи­йски, бих казал в известен смисъл автентично марксистки, които нямат нищо общо с характерния след 1944 г. изцяло идеологиче­ски прочит на марксизма в българското социално и хуманитарно познание, разбира се, достатъчно деформиран и под влиянието на съветско-ленинската интерпретация на богатото научно насле­дство на Карл Маркс. Нещо повече, класическият Шести тезис на Маркс от неговите Тезиси за Фоейрбах е основополагаща методологическа рамка в изследванията на Иван Хаджийски, който също е категоричен, че „същността на човека – това са обществените отношения, на които той е носител и които определят неговия бит и поведение; че тя е съвкупността от всички обществени от­ношения“ (Хаджийски, 1974, 36 с.; Георгиев, 2018).

В тази посока изглежда не е случайно, че Иван Хаджийски озаглавява своето основно народопсихологическо изследване, макар и не в смисъла на Вилхелм Вунд, тъкмо Бит и душевност на нашия народ – тук е налице пряка връзка между характерис­тиките на бита на отделните групи, или да кажем класи, в българското общество и характерните психични особености на техните представители (Хаджийски, 1974).

Що се отнася до връзката с историята, Иван Хаджийски про­следява бита и психичните преживявания на първобитното се­лячество, на средновековното болярство, на еснафския слой, на капиталистическата класа и на наемния пролетариат в тя­хното историческо ставане, съгласно принципите на марксист­ката диалектика (Хаджийски, 1974). Но не успява да създаде синтез между народопсихологията и същността на българското. Той сти­га само до наблюдението и констатацията, които са ограничени и в хронологичната си рамка, и в психологическата си интерпрета­ция.

Твърде показателно и в този случай е обстоятелството, че независимо от изходните методологически предпочитания, резултатите от колосалното психологическо творчество на Иван Хаджийски също се доближават до тези на автори, които тръгват от съвършено различни теоретични основания.

В тази връзка със сигурност може да се каже, че особенос­тите на българската народностна психика, за изследователи­те им досега са достатъчно несъмнени и те по никакъв начин не са предмет на съществени различия и спорове между тези изсле­дователи, макар и с понякога противоположни методологически и общотеоретични позиции. Освен това единодушие, общото ме­жду всички тях е относително стабилното възпроизводство на оп­озицията история – психология, с други думи казано – дефинира­нето на историческите и психологическите процеси като два паралелни свята в съществуването на общността и нейните елити. Позволявам си да изразя съмнение в адекватността на подобна теоретична рамка (Георгиев, 2018). По-скоро, да повторим, в това изследване историческото е преразказан сън от дълбините на подсъзнателното и психологическото; вторично е спрямо психи­ческото, но обикновено историческото е подвластно преди вси­чко на идеологическата конюнктура, с което само се дистанцира от психическото.

„Вероятно твърде впечатлен и определено запленен от перспективите, които психологическото познание, макар и без съв­сем ясно дефинирани теоретични позиции, е в състояние все пак да предлага на историческото знание, проф. Николай Генчев за­дълбочава по особен начин подхода на Иван Хаджийски, приба­вяйки към формулираните от него представители на основните психологически групи/класи на българското общество и ролята в историята на една твърде противоречива прослойка, каквато е тази на българската интелигенция“ (Генчев, 1987; Георгиев, 2018).

„Подчертавам, тъкмо задълбочаване на позицията на Иван Хаджийски, защото проф. Николай Генчев предлага в далеч по-изчистен вариант тотално преобразуване както на историческите основания за познание на миналото чрез изведената основополагаща роля на психичните характеристики на основните събира­телни субекти в нашия исторически процес, така и на своеобраз­но преодоляване на опозицията психология – история, каквато съществува в психологическите опити за портретиране на бълга­рската народностна психика във времето след възстановяването на българската държавност. Тази стъпка е с особено теоретично значение, защото чрез нея се преодолява не само онази твърде неприятна претенция на традиционното историческо познание, което, изпълнявайки определени политически и идеологически поръчки на времето, се отнася изцяло пренебрежително към все­ки опит за друг поглед върху историята, но задава съвършено други перспективи и на тази наша психологическа възможност да се впуснем в такова необятно приключение и да приемем пре­дизвикателството да надникнем с основание в живота на народа в миналото“ (Георгиев, 2018).

Парадоксално, но е факт, че тъкмо поради тези радикални теоретични перспективи на историческото и психологическото познание опитът на проф. Николай Генчев вече е почти забрав­ен, да не кажа тотално отхвърлен, както в областта на съвремен­ната историческа наука, така и в сферата на днешната българска конкретизация на идеята за психология, която изцяло е възпри­ела като единствено научни принципите на американската психо­логия. И за двете позиции рефлексивността на Критическата психология е в състояние да формулира своите обяснения, които едновременно с това задават и поредното конкретно проявление на спецификата на българската народностна психика (Пак там).

От позициите на Критическата психология е несъмнено, че всички политически и идеологически промени след 1989 г. изиск­ват едно твърде съществено преобразуване на властващата до онзи момент съветска или ленинска парадигма в областта както на историческото, така също и на психологическото познание. То­ва се налага с оглед тяхното съобразяване с „научните“ основа­ния на този нов евроатлантически свят, към чиито „ценности“ българското общество е призовано да се адаптира, макар че в случая става дума за един типично български стремеж към перс­пективите за поредно историческо оцеляване. В този смисъл ис­торическото познание би трябвало да зададе съвършено раз­лични ориентири на общността, а това прави ненужен всеки опит за „психологизиране“ на българската история, докато поредната българска конкретизация на идеята за психология, в този слу­чай съобразена само с американската конкретизация на тази идея, изключва по принцип всяка перспектива за психологическа намеса в интерпретацията на историята на общността. По този парадоксален начин всъщност се възпроизвежда и собствената оценка на проф. Николай Генчев за противоречивата роля на бъл­гарската интелигенция, макар неговият психологически подх­од към историята да е принципно отхвърлен (Георгиев, 2018).

Разбира се, в случая не става дума само и единствено за представителите на нашето българско историческо и психологич­еско познание, но и за всички кръгове на така превратно разби­раната българска интелигенция.

Между впрочем, идеята на проф. Николай Генчев, че по ед­ин или друг начин всички тези социалнопсихологически типове в българската история притежават обща психична основа, се оказ­ва онази необходима теоретична предпоставка, чрез която става възможно окончателното радикализиране не само на отношени­ето психология – история както в историческото, така и в психо­логическото познание, но и на представата за ролята на психологията в изучаването на човешките реалности не само на индивидуално, но и на общностно ниво, и не толкова и единствено в съвременността, колкото и най-вече в самата история.

(Следва)

––––––––––––––––

* Публикацията е откъс от „Децата на Змията. Спомените на Последния“ – трета книга (под печат) от трилогията, която включва „Митология на успеха. Аксиомите на Последния“ (2011) и „Алхимия на живота. Притчите на Последния“ (2015).

 

 

Иван Минчев ГАБЕРОВ е доктор на общественокомуникационните и информационните науки с дисертационен труд „Психологическата парадоксалност на историята в богомилски кон­т­екст“; доктор по психология с дисертационен труд „Отвъд християнската представа за саможе­ртвата“; магистър по история.Член на СБП. Роден на 10 март 1964 г. в гр. Сопот. През 1983 г. завършва ТМТ…