АНАЛИЗИ > ДОКЛАДИ
Руско-китайските отношения и перспективите за Европа*

Валентин Радомирски - 25 април 2019

Уважаема госпожо Вицепрезидент,

Уважаема госпожо Хартлендер,

Ваши Превъзходителства,

Колеги и приятели,

Както отбелязаха всички изказали се преди мен, глобалният геополитически баланс се променя бързо и ЕС трябва да се адаптира към променящите се условия. Вместо да бъдат напълно потопени в своите вътрешни проблеми, европейските лидери трябва да разработят ясна стратегия за действие. И тук възниква въпроса дали Европа може да се възползва или трябва да се плаши от по-дълбоко развитие на отношенията си с Русия и Китай. На сегашния етап в западните СМИ се пропагандира „опасното за Европа сближение между Китай и Русия“. Дали това е така и каква е перспективата за развитие на евровекторите към руско-китайската страна от геополитическия триъгълник е целта на това мое изказване. Надявам се изложението ми да ни насочи  и към някои отговори на двата последни въпроса от програмата на конференцията: „Може ли ЕС да намери баланса между взаимноизгодното партньорство с Китай и опасенията от неговата икономическа експанзия?“ и „Докъде може да се нагнетява напрежението в отношенията с Русия и има ли то алтернатива?“ Нека още в началото да подчертая, че това не е защото Китай е лош, а Русия добра, или обратното, а защото всичко това е естествения ход на историята, произтичащ от обикновените закони на икономиката. Тук всеки играе за себе си и поради това не е необходимо да се питаят каквито и да било политически илюзии.

Настоящите руско-китайски отношения, не от пръв,  а от втори поглед, се развиват по странен сценарий.

Първо. Изглежда, че и в двете страни се утвърждава разбирането , че имат общ, силен, агресивен и вече открито недобросъвестен враг, но въпреки това те все още не сключват военен съюз между себе си. В същото време се разширява програмата на съвместните военни учения, чийто мащаб предизвиква нервни тикове у сегашния световен хегемон.

Второ. Москва и Пекин очевидно имат нужда един от друг като търговски партньори, но в същото време взаимните инвестиции се разширяват с по лъжичка на час. Натрупаните преки чуждестранни инвестиции в Русия до юли 2018 г. достигат 526,1 млрд. долара, сред които делът на Китай е едва 0,6%. Подобен е американския дял на инвестициите в Русия, на които се падат скромните 0.52% от общия инвестиционен оборот.

И това е на фона, на който официален Пекин говори за отношения на стратегическо партньорство с Москва, но в изостанали страни от Африка инвестира много повече. Въпреки че те няма да го прикрият с ядрен чадър в случай на война. Тогава какво е причината за „неправилното приятелство“ между Китай и Русия?

Китай не е изключение и за него също важи правилото на Хенри Палмерстън: “няма вечни съюзници и постоянни врагове; само интересите са вечни и постоянни”. Навсякъде и постоянно Пекин преследва преди всичко собствените си интереси. Но Русия и Америка правят точно същото. Нещо повече. Докато беше държавен секретар, Хенри Кисинджър формулира принципа, който запазва валидността си и до днес:

„В триъгълника Москва – Пекин – Вашингтон, в най-изгодна позиция е върхът, чиито отношения с другите два върха са по-добри от тези между тях.“

Водени от него, през 70-те години на миналия век САЩ успяха да предложат на китайския управляващ елит оферта, която не можеше да бъде отказана.

Ако една страна не разполага с необходимите ресурси вътре, тя е принудена да ги търси отвън. В противен случай, един ден външната заплаха ще повтори „опиумните войни“.

През 1978 г. Пекин видя откриващите се пред него възможности. Или по-точно, Вашингтон успя да му ги представи красиво. По това време размерът на китайския БВП се равняваше на една четиридесета от американския, което позволи на САЩ да пуснат добре обоснован „японски сценарий“.

Съветникът на САЩ по националната сигурност на президента на САЩ Збигнев Бжежински, който водеше преговорите, предложи на тогавашния китайски лидер Дън Сяопин проста и разбираема сделка: Вашингтон и Пекин престават да обсъждат взаимно враговете си и започват да бъдат приятели. Америка от своя страна осигурява пари, технологии (включително двойна употреба) и практически свободен достъп до вътрешния си пазар. Пекин в замяна на това позволява на американските (и по-късно и на европейските) компании да извършват бизнес и да разширяват производството на своята територия.

Оттогава нищо в тези принципи не се е променило. Китай се издигна до сегашното си положение на гърба на стремежа на Съединените щати да го привлекат към техния „отбор, играещ срещу СССР“. Днес Пекин продължава да се възползва от същата американска стратегия срещу Русия. Не защото китайците се отнасят особено лошо към руснаците или защото повече обичат американците. Сделката е много по-проста. Те преследват преди всичко собствените си интереси. И те са ясно видими от статистическите данни за външната търговия между тях.

От общо 2,27 трилиона във външната търговия на Китай САЩ държат 19%, Хонконг – 11%, Япония – 6,6%, Германия – 4,4%. Ако вземем само ключовите региони, то Азия като цяло представлява около 32%, Съединените щати (заедно с Мексико и Канада) дават 24%, а Европейският съюз – до 15%. Докато Русия има само 1,6%, което е дори по-малко от Австралия (1,9%). Можем ли е тогава да се учудваме на сдържаността, с която Китай се отнася към всички превратности на настоящата международна геополитика днес?

Според тези обективни цифри Русия изобщо не е ключов и стратегически партньор за Китай. Тук е необходимо да обособим т.н. политика на  „целувки в замяна на нефт“. Тя, разбира се, е важна. За Китай руският нефт например представлява 15% от целия му вноса на суров петрол. Това обаче е почти същото, осигурявано от  Африка, включително  и от Ангола, осигуряваща  12%.  А Близкият изток осигурява повече от 50% от общия китайски внос на нефт, докато Латинска Америка добавя още 10%. Приблизително същата картина се формира за всички други видове суровини и енергийни носители. Пекин усърдно изгражда балансирана и проверена от практиката структура на вноса на суровини и храни, за да избегне критична зависимост от всеки отделен доставчик.

Тук обаче следва да се отчита и още един важен фактор. При експорта китайската икономика получава най-голяма част от добавената стойност от износа на технологично напреднали стоки. Днес това са комуникации, потребителска електроника, компютърна техника и аксесоари за нея. През последното десетилетие Небесната империя направи огромен пробив в разгръщането на производството на собствена елементна база, но за редица ключови групи, например процесорите, страната все още е критично зависима от вноса. И тук  Русия изобщо я няма. Китай купува 28% от необходимите  му елементи в Япония, 19% в Южна Корея, 16% в Германия. Дори Виетнам доставя почти три пъти повече електронни компоненти от Русия (съответно 0.77% спрямо 0.24%). По този начин Москва за Пекин е по-скоро интересна, като съсед, балансиращ фактор и ресурсен доставчик.

Съседството е основа на китайския интерес да се използва руската транспортна инфраструктура за оптимизиране на логистичните разходи за товарни превози до Европа, която е втория след САЩ ключов пазар за китайските стоки и услуги. През 2018 г. са извършени 6363 железопътни превоза от Китай към ЕС, което е с 73% повече от година по-рано. Т.е. новият „Един Път – Един Пояс“ започва да работи. 59 града от Китай са свързани с постоянни двустранни железопътни услуги за превоз на товари до 49 града в 15 европейски държави.

Между другото, интересно е, че работи без изграждането на нови супербързи магистрали. Това е така, защото Китай е много по-заинтересован от Русия от създаването им, тъй като китайските заеми, китайските работници, поне половината от материали, строителните фирми и оборудване се осигуряват от Китай, а Русия ще трябва да плаща за обслужване на кредитите и поддържане на новите съоръжения. И да плаща дълго време, като по този начин се превръща в друг дългосрочен източник на китайското благосъстояние. Дори и като се отчита фактът, че  изплащането на дълговете ще бъде от приходите от китайския транзит.

В същото време китайското ръководство е наясно с ограничените финанси като ресурс в отношенията с Москва. Русия, разбира се, не е сред най-добрите икономики сред големите геополитически играчи, но нейното военно и геополитическо влияние в света далеч надхвърля сегашния размер на нейната икономика. Но именно влиянието на Москва е това, от което сега се нуждае Китай. Червеният дракон се готви да претендира за пояса на световен хегемон, но не сега, а в бъдеще.

Изчисленията показваха, че необходимите и достатъчни предпоставки за заявените планове (от целите на петилетките до референтните точки на проекта „Един Път – Един Пояс“) трябваше да бъдат създадени от Китайската народна република около средата на сегашния век. И едва след това би било възможно да се разчита на успех. Въпреки това, нещата се случваха с забележима, почти с двадесет години, предсрочност в графика. И поради това, без подкрепата на Русия, съществува риск от повторение на вече споменатите “опиумни войни”. Дори и те да бъдат с малко по-различна форма на детайлите. Но Пекин не показва желание да плаща за това на Москва.

В САЩ на власт е не наследствен политик, а, така да се каже, чист бизнесмен. Почти от т.н. „първо поколение“. Той се опитва да води американската политика като обикновен бизнес. Тръмп успя да “подпише” търговското споразумение с Канада и Мексико, да попречупи Европейския съюз и да разклати Близкия изток. При тези условия трикратното предимство на Пекин в търговския баланс с Вашингтон вече се превръща в значителен недостатък за Китай.

Като част от огледалните санкции, Пекин вече изразходва почти всички инструменти и едва ли има повече възможности, докато само от досегашните пазарлъци САЩ вече ще печелят около 40 млрд. долара годишно. Разбира се, това не е достатъчно, Тръмп иска да „оправи“ целия дисбаланс от 350 милиарда, но все пак постигнато досега е успех. Още повече, че според неговите разбирания, когато противникът ти отстъпва, това означава, че натискът се оправдава и трябва само да бъде усилен.

Включително политическия натиск. Ако Пекин все още преговаря за пари и търси (и дори открива) възможности за ефективен отговор, то той все още се нуждае от Москва в геополитическата конфронтация. Именно затова Китай е в приятелски отношения с Русия във формати, които далеч надхвърлят размерите на чисто икономическите значения. Това не е нито добро, нито лошо. Както с прогнозата за времето. Глупавите хора я ругаят, а умните знаят какво им е нужно и как да се подготвят.

За Русия перспективите са доста прозрачни.

За да не се превръща като Казахстан в суровинен придатък или като суровинна колония на Китай, е необходимо Москва да използва наличното време за решаване на три взаимосвързани стратегически задачи. Те вече бяха оповестени от Путин и Лавров на неотдавнашни техни прояви.

Първата е  осъществяване на максимално възможното развитие на мащабите на собствената икономика. И то като цяло, а не само вътрешно. Да има контрол или поне значителни дялове в такива международни чудовища като РУСАЛ е голям плюс за Москва. Колкото повече сегменти на международния пазар със значителен дял на руското участие ще притежава Русия, толкова по-добре за нея. Това се нарича нарастваща диверсификация. Целевият резултат може вече да бъде видян във външноикономическа структура на самия Китай.

Втората следва от първата. Колкото по-голям е руския икономически клъстер, колкото повече страни и територии влизат в него, не като колективна ферма, а под формата на, ако може така да се каже, „структурни единици“, толкова по-голям дял в китайската икономика ще може да има Русия и следователно геополитическото й значение също ще бъде по-голямо.

Третата задача обобщава двете предишни и може би има най-голямо значение за българската външна политика спрямо бъдещите тенденции в динамично променящата се геополитическа среда.

Само Русия не може да балансира Китай. Неговото отношение към Москва в подобна ситуация също неизбежно ще се промени и очевидно не в посоката, от която се нуждае Русия. Подобно развитие може да бъде предотвратено само чрез подкрепата от Москва на  максимална многополярност в света. А това изисква надграждане на отношенията на Москва с Европа. И то с недвусмислената цел за запазване и дори увеличаване на геополитическата субектност на ЕС.

 Т.е. изводът, който може да се направи е, че развитието на отношенията на ЕС с всеки един от върховете на тази страна от триъгълника е от полза не само за Брюксел, но и за Пекин и Москва, тъй като им подсигурява самостоятелно геополитическо значение и позволява укрепването на многополярността, която от триъгълник може постепенно да се превърне в четириъгълник. Европа трябва да помисли върху възможността, която се открива пред нея да бъде един от върховете в бъдещ геополитически четириъгълник или както каза Хелене – многоъгълник.

Благодаря за вниманието!

* Изказване на конференцията „Евро-векторите на геополитическия триъгълник САЩ-Китай-Русия“ от дебатите „ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪЮЗ И ГЛОБАЛНИЯТ СВЯТ“, организирани от Фондация „Фридрих Еберт“ и Института за икономика и международни отношения. 23 април 2019 г.

Валентин Радомирски е български дипломат и външнополитически експерт. Завършил е през 1974 г. „Международни икономически отношения“ в Московския държавен институт за международни отношения. Започва работа във МВнР през 1976 г. Между 2005 г. и 2009 г. е съветник по външната политика и националната сигурност на министър-председателя Сергей Станишев. От 2009 г. до 2012 г. е посланик на България в Румъния.…