Откъс от новелата „Дядовата къща“, публикувана в „Школата на сферата“, изд. Захарий Стоянов, София, 2018 г.
…Най-големият препъни – камък да възприема религията беше проблемът със свободата на волята.
Нали целият ми живот беше описан в Онази Небесна Книга? Нали Бог знае всичко, което ще се случи с мен? В какъв смисъл тогава ще бъда отговорен за своето поведение? Всичко е предначертано, всичко е предвидено в Божието съзнание. Всичко е планирано, аз съм само изразител, проявление и изпълнител на Божията воля! Тогава? Защо ще отговарям пред него за своите постъпки? Ако имам свободна воля, ако през живота си избирам между добро и зло, между вяра и неверие, тогава как всичко ще е известно предварително?
Задавайки си тези въпроси, аз страдах. Истински страдах. Противоречието беше чудовищно. Един есенен ден баща ми сложи точка на мъките. Той успя да направи на пух и прах морала на християнството. А без морал, без хармонично разбиране за доброто и злото, една религия не струва пукната парá.
Току що се бяхме върнали от бригада. Две седмици бяхме брали грозде в някакво село. Разказвах на баща ми за един инцидент, който застрашаваше поведението ми. Тогава от време на време в училище намаляваха поведението на ученици, които с нещо се бяха провинили. Да си с “намалено поведение” беше много неприятно. Отношението на учителите ставаше доста по-строго от обикновено и това изискваше допълнителни усилия от набедения да изглежда примерен. А той беше принуден да изглежда примерен, ако не искаше неприятностите му да се множат в прогресия.
Та случката беше следната. Една късна вечер, да не кажа нощ, ни хванаха да играем карти в компанията на обилно количество алкохол, потопени в гъста мъгла от тютюнев дим. В онези години алкохолът и цигарите бяха сериозно ученическо прегрешение. Това, че дежурният учител ни направи скандал беше в реда на нещата, ненормално беше обаче от наша страна да се държим предизвикателно, да не кажа нагло. Явно концентратът ни беше направил доста смели. Двама от куражлиите получихме заплаха за разправа след бригадата. Още на следващия ден научихме, че едно момче от нашия випуск е издал местоположението на съгрешаването ни. Той искаше да дойде с нас, но ние му отказахме. После са го питали дали не е виждал един от нашата компания и той намерил подходящия начин да си отмъсти.
– Юда, мръсен! – завърших аз емоционалния си разказ.
– Защо пък Юда? От къде го измисли?
– Защото е предател. Знаеш ли колко услуги съм му правил? А той за благодарност ни предаде!
– Изобщо не е Юда! Юда не може да има нищо общо с историята, която ми разказа.
– Как да не може?! Юда е бил ученик на Христос, който се е отнасял с него по братски, по бащински, прекрасно… И в един момент за някакви 30 сребърника, Юда го предава на враговете му!
– Предава го, защото е бил длъжен да го направи!
– Как така длъжен?
Малко се стъписах. Лекият разговор изобщо не предполагаше някаква сериозна дискусия, нито пък запъване, което виждах, че се заражда у баща ми. “Юда” беше метафора, която използвах, за да предам своето отношение към съученика си. А защо баща ми беше станал толкова сериозен, недоумявах.
– Татко, какво ти става? Защо се заяждаш?
Със следващите думи баща ми изплю камъчето:
– Видях на леглото ти Библия. От там ти идват на акъла разни Юди – Мюди! Да ги хвърлиш тези бабини – деветини! Да ги разкараш тези глупости!
– Изобщо не са глупости! Ако не си вярващ, уважавай християнството поне заради морала, който проповядва! – заех отбранителна позиция, с намерение да се бия този път яко.
– Морал ли? Лицемери! Хайде да го видим тогава конкретно този морал в случая с Юда, искаш ли? Отрицателен герой ли е този Юда?
– Разбира се, че е отрицателен! Предателството винаги трябва да се осъжда!
– Така ли? Христос знаел ли е, че Юда ще го предаде? И аз имам някакви религиозни спомени от детството… Знаел е. Питам те, знаел ли е?
– Знаел е. Все пак Христос е Божи син. Христос е Бог!
– Не само, че е знаел, синко! Твоят “Бог” е измислил този сценарий! И на Юда е била дадена съответната роля. На Христос му е било необходимо предателството, за да бъде арестуван, осъден и разпънат. Иначе как щеше да “спасява” човечеството? Юда е бил нужен точно такъв. Юда е бил актьор в една предварително съчинена пиеска. Без предателството на Юда е нямало как да се стигне до Христовата смърт. Юда не е можел да бъде друг. Нямал е право. Нямал е друга възможност…
Онемях. Баща ми обикновено беше спокоен човек, изразяваше се тихо и кратко. А сега, някакво избухване, някаква лава! Не разбирах това впрягане!
– Татко, какво ти става? Какъв е този патос?
– Повтарям ти – махай я тази Библия! Няма да позволя да ти мътят мозъка с врели – некипели! Ама, той дядо ти… Май трябва да се разправям с него! Тази Библия е негова, нали? Че откъде ще е!
– Добре, де, какво чак толкова е станало?
– Избивай си религиозните глупости от главата! За теб може да не е важно, но за мен е архи – важно! В моя дом не може да расте човек, омотан от лицемерието на религията!
– Нека и аз повторя, – опитах се да не се предавам толкова лесно – в християнството е заложен морал, който е нужен на хората…
– Морал ли? Айде да се върнем при случая с Юда! Искаш ли? Юда се е самоубил. После със сигурност го е чакал Адът! Вечният Ад! И то защото е направил това, което в същност е трябвало да направи. Което е било предвидено, нужно и желано от “Бог”. Той е щял да страда вечно, защото е изпълнил Божието желание, Божията задача! Ако има тук морално престъпление, то то е на Христос! Чу ли ме добре? Христос и баща му там, пишат сценария, взимат си актьора Юда, натрисат му желаното от тях предателство и после го осъждат на вечни мъки! Как ти се струва? Морално нали? Ще падна от смях!
Бях потресен. От гледна точка на татковата логика всичко в тази история от морална гледна точка беше неприемливо и нелепо.
Юда се оказа страхотен препъни – камък. Толкова ме измъчваха въпросите, които неговата съдба поставяха, че написах обемисто есе върху свободата на волята, което за мое огромно съжаление, се изгуби при безкрайното ми местене от квартира на квартира през следващите две десетилетия. Какво не бих дал днес, за да прочета драмата, не – мъката, на един 17 годишен юноша, разкъсвайки се от невъзможност да примири свободата на волята с Божието предопределение!
