Особености на българския национален характер
Колективното несъзнавано, в недрата на което е запечатана тази представа за историческото и свързаните с него религиозно, цивилизационно и етническо, довежда народа ни до суеверно неприемане на определени официални постулати за историята на българите. За българското светоусещане и самооценка представата за една локална държавност, колкото и героически моменти да й се приписват от историците, не е приемлива, и по тази причина в националния характер избива струята на неприемане на държавата, такава каквато я познава близката история. Това обстоятелство неминуемо довежда до психологически черти и детайли от народопсихологията, които би трябвало да се погледнат от позицията на граждани на единната Велика евразийска империя, а и от важното място на българите в нея – на тяхната субектност там. Защото е очевиден изводът, че българите не приемат представите на другите за държава. Важно е също да разберем и по каква причина другата, небългарската форма на държава, не е възприемана за тяхната национална държава, ако и да живеят, работят и умират в нея. Този ракурс на народопсихологията е толкова важен и поради често приписваното на българите сервилно и двулично отношение към властта и властниците, изобщо – към принудата чрез административни средства. Очевидно е, че тенденциозното отношение на интелигентната пасмина към живия народ, онова презрение към непознатото и дълбокото в неговата психологическа плът, е било трудно за анализиране от вишката на държавната граница на държава, която българинът не припознава като своя, дори и днес. Абсурдността на тази историческа халюцинация е още по-голяма на фона на официалните напъни за представяне на българите като противоречиво изявен исторически субект през Средновековието. Българите всъщност никога не са се крили зад граници, още повече че роднините им, тези, предвождани от другите братя и братовчеди на Аспарух, владеят близки и далечни земи, също смятани за български. Да не споменаваме, че с тяхната, на отвъддунавските българи, психология не се е занимавал никой от учените на т.н. Дунавска България. Презрението на българите към внушената им от апологетите на Библейския проект държавна действителност, гротескното им отношение към тази чужда, административно натрапена форма на общност е неправилно възприета и дешифрирана днес като народопсихологически проблем. Все едно един възрастен човек да играе с децата си в детска къщичка на детска игра и поведението му да се анализира и класифицира като детско, и да бъде негова основна психологическа характеристика.
Насочваме вниманието ви и над факта, че и в древността, и днес по поречието на р. Волга/Болга се откриват значителни народни маси с български етноним и самосъзнание. Според някои историци и изследователи, този етноним произлиза именно от транскрибирането на името Волга в Болга – болг-арии – бълг-арии – българи. Столицата на Великата империя на Евразия, град Владимир/Ярославл – градът на Слънцето-Яра – се ситуира именно в териториите, населявани от българите и тогава, и днес. Очевидно присъствието на преобладаващи маси от българи на територията на столицата на Великата евроазиатска империя – Владимир/Ярославл/Нов Город, ни отвежда към обоснования извод, че това е държавна организация, доминирана от българите; че именно българите поставят и отстояват нейната същност. Следователно тя е българска.
„Ако някой си мисли, че колективното несъзнавано не оказва трайно регулативно влияние върху мисленето и поведението на групата и общността като цяло, независимо от актуализациите в конкретни периоди от историята, то значи той никога и по никакъв начин не може да разбере Критическата психология на българската история. В тази връзка твърде забележителен е фактът, че всепризнатият и може би най-големият историк на ХХ век в Западната цивилизация – сър Арнълд Тойнби, гради своята историческа концепция за цивилизациите върху принципите на аналитичната психология на Карл Густав Юнг (Тойнби, 1995, 411-412 с.), която е една от водещите за цялата Критическа психология“ (Георгиев, 2014, 71-82 с., 172-175 с.), докато за традиционните, не само български, историци психологическото познание си остава и до днес terra incognita. Още по-смущаващо е отношението на тези учени към различните територии на българска диаспора, и най-вече към населението, което и днес дори живее там, като в преобладаващата си част се самоопределя като българско. Важно е да споменем, че това българско население не обвързва етническата си принадлежност в съчетание с един-единствен религиозен мироглед – само и единствено с християнството. Българите са и орфици, и мюсюлмани, и тангристи, и католици, и православни, и протестанти… Те са българи въпреки религията, или по-точно – отвъд нейните регулативни претенции.
„Така, освен възпроизводството на станалите традиционни за народа етнокултурни, светогледни и екзистенциални представи за вътрешното отчуждение между неговите части и спрямо държавата като цяло, за фундаменталното значение на идеята за личното и семейно-родовото оцеляване, за приоритетите на индивидуалните стратегии за справяне и твърде необходимото самозатваряне в семейно-родовите и приятелските кръгове с оглед гарантиране на личната психична устойчивост, дългият процес на установяване на християнството в България и най-вече Първото ритуално братско самоубийство – обезгляваването на останалата жива част от старата българска аристокрация и нейните поколения, привнасят нови нюанси в спецификата на българската национална психика“ (Георгиев, 2018).
Доколко можем да се доверим на историческия мит за убийството на българската аристокрация по времето на Борис Първи Михаил, е дискусионно. Но по-вероятно е представата за тази ритуална касапница, запазена у някои автори като срамен спомен, да идва да ни подскаже за друг феномен – скъсването на някаква обща и единна ведическа родилна пъпна връв между Дунавска и Волжка Българии, довело до различна историческа и етнорелигиозна участ на българите тук и там.
Не е за подценяване и фактът, че след тази болезнена раздяла волжките българи приемат трайно исляма, докато дунавските българи са принудени да се осланят на гръцкото православие – ортодоксалното, държавно християнство. Много е важно за нашето изследване да предотвратим прилагането на един друг траен мит в религиозното, а именно – че ислямът е възникнал в арабския свят, някъде на Синайския полуостров, и то през далечния VII век; че е враждебен и чужд на българите.
Всъщност както нашите изследвания, така и реконструкцията на Новата хронология приема за защитима хипотезата, че ислямът възниква едва през XV век край бреговете на Волга и Северното Черноморие, като аскетична клонка от древната християнска религия – богомилската. В този аспект е по-вероятно да иде реч за историческо копиране на факта с ислямското възникване и поставянето му в една въобразена псевдоисторическа среда, някъде в Арабския полуостров. Той е един от религиозно-историческите феномени, които определено имат отношение към проблема за автентичността на хронологичната матрица, създадена през XVII век от католическите интелектуалци Петавиус и Скалигер. По тази причина, за разлика от всички по-стари аврамически религии, ислямът няма друга богослужебна книга освен Корана, тъй като според нас написването на Корана се случва едва след изобретяване на книгопечатането от Гутенберг през XV15 век, а веднъж отпечатана, книгата не се нуждае от ръкописни преписи и вариации – една единствена е.
Според нашите изследвания, подкрепени и от Новата хронология на Фоменко и Носовский, пророкът Мохамед всъщност е известният на българската история и на историята на Русия Улу Мохамед Стари. Той управлява Казанското (българското) каганство през 1405-1445 г. (първото име на град Казан неслучайно е Булгар-Ал-Джахид – Новият Булгар).
Улу Мохамед Стари е основател (1438) на Казанското каганство и основоположник на Касимовското ханство. Той е хан и на Златната орда, с прекъсвания, от 1419 г.—1423 г., 1426 г.—1426 г., 1428 г. В периода 1428 г.—1432 г., води упорита борба за завладяване на Улуса Джучи с представителите на младшата наследствена линия на династията на тукай-тимуридите. Улу Мохамед претърпява поражение и бяга (1423 г.) във Волжко-Камска България. С помощта на великия княз на Литовская Витовта впоследствие си връща престола на Златната орда (1426 г.). Разпространява своята власт над Крим и установява дружески отношения с отоманския предводител султан Мурад Втори. Улу Мохамед отправя посолство в Египет (1428 г.—1429 г.). През 1431 г. на съд пред Улу Мохамед Стари пристигат синът и внукът на Дмитрий Донски, претендиращи по отделно за велико княжеско достоинство. Ханът решава делото в полза на внука – Василий II Василиевич, баща на Иван Василиевич Трети (известен също като Грозни) – дядо на другия Иван Грозни.
В контекста на гореизложеното трябва да отбележим, че до края на XVIII век върху повече от 60% от религиозните и церемониални предмети от „православна Русия“ има надписи на арабски език, споменава се пряко Аллах, а символите на църковните кръстове и изобщо на архитектурната украса на църковните храмове неминуемо включват т.н. ислямски полумесец. Тази фактическа обстановка е в очевиден разрез със съществуващите днес представи за отношенията между исляма и християнството, както и за значението и ползването на арабската писменост, която според нас е една от официалните писмености на Евразия, използвана за съставяне и криптиране на научно-технологични и религиозни текстове.
Според редица волжки историци от днешните идел-уралски републики, единствената съществена разлика между Казанското каганство и Волжка България е, че столицата се е преместила. Тъй като Казанското каганство се намира на ключов търговски път, то е апетитна хапка за московитите в техните амбиции да завладеят и усвоят ресурсите на цяла Азия. Входната врата за това асимилаторско действие е именно Волжка България, а впоследствие Казанското каганство. По-важното е, че оцелялата от Борис-Михаиловото действие българска аристокрация, на териториите извън неговата държавническа воля, еднозначно и трайно приема по-аскетичната и по-изчистена от ненужен церемониал религиозна конфесия – исляма. Най-вече това събитие се свързва с отсъствието на капиталистически отношения на запад от Линията на уседналост и съответно с липсата на необходимост от идеологическа, пропротестантска доктрина на тази територия.
Нужно е да отбележим още веднъж, че до края на XVIII век повече от 60 % от църковната утвар, оръжията и светските регалии на териториите и на Австро-Унгарската империя, и на германските държавици също съдържат арабски надписи и арабска украса, без това да се свързва с т.н. влияние на арабския Халифат, с арабско или ислямско робство. Известната ни като арабска писменост всъщност е една от официалните писмености във Великата империя на Евразия и тя е употребявана както символично – с ритуално-апотропейно действие, за защита; така и като писменост, криптираща от непосветени определени научно-технологични знания. Тя е общоевразийска.
Така, разкъсвани между исляма и държавното християнство, българите стават обект на изключително драматичен разлом между държавите си по бреговете на Дунав и Волга, а народопсихологията им постепенно се превръща във врящ и братоненавистен котел от чувства и религиозни стигми. За съжаление и днес този проблем си остава неглежиран от историческата наука.
На трето място „народностният характер се манифестира и чрез по-трайни навици, които е наследил или е изработвал в многовековното си съществуване. В случая той донякъде напомня архетипа, тъй като различни навици, имащи вид на обредно осъществяване, държат човешкото поведение в границите на установени форми. Така българинът през Средновековието се е подчинявал на обреда, на привичната форма на човешкото съществуване, която е канонизирана от нравите и обичаите, и така е съхранявал себе си. В този аспект народностният характер е най-близо до архетипа, т. е. до поведението на онзи човек, чието всекидневие е регламинтирано от стихийността на гена и от обредно-ритуални форми на поведение. Така характерът се движи от низшето към висшето в социалния живот на обществото“ (Зарев, 1983, 194 с.). Разбира се, това еволюиране от „низшето към висшето в социалния живот“ е дискусионно дори и само заради митологичната представа, че обществото деволюира от златната през сребърната и стига до желязната епохи. Тази низходяща градация, според значението и стойността на съответно посочените метали, ни подсказва, че архетипните представи се разминават диаметрално със социалните хипотези. В архетипната социална организация стои слънчевият образ на синархията, за която вече говорихме във Втора глава на настоящото изследване. Да припомним, че синархията не използва идеологии, парични отношения, административна или религиозна принуда. Тя е състояние на единство в многообразието, при което не са нужни граници и агресия. По тази причина постсинархичната Велика евразийска империя – Велика Тартария, става лесна плячка на кабалистичните войни, с които т.н. Реформаторска Западна Европа преразпределя ресурсите на евразийската територия. Ако се доверим на астрономическите маркери, а не на разпокъсаните хронологични таблици от времето на т.н. Средновековие, то въпросните Античност и ранно Средновековие се припокриват. Дискусионно е и самото представяне на историческата действителност преди XVII вeк. Тогава какво ни дава правото да се доверяваме на социално-политологичните хипотези, дошли на бял свят едва през втората половина на XIX вeк?
В предговора към книгата Народопсихологични щрихи на българина на авторите Трифон Трифонов и Станка Минкова, акад. Пантелей Зарев пише: „В сложния ход на формиране българският характер и душевност не само се съхрани и оцеля, но и се изяви, разгърна своите възможности, не само опази идеалите си, но и се обогати с нови високи стремежи, изяви етичните и естетическите си критерии. И ако историците успяха да изследват и да разкрият значими за историята ни събития, ако писателите постигнаха много в художественото изобразяване на трайни и преходни черти от душевността на българина, то за разлика от тях психосоциолозите у нас не откликнаха на силното желание на нашия народ да опознае по-пълно собствените си качества, да вникне по-дълбоко в българската душевност. Постоянната „матрица”, която се запазва при трансформациите на времето, сякаш е безсмъртна. Тя се открива и в еволюцията на българската душевност. Става дума за изработените веднъж психически качества, които не пропадат, запазват се в „психогена”, ако можем да си послужим с това понятие, и се пренасят исторически от поколение на поколение. „Матрицата” от устойчиви качества съдържа дълбоко засекретеното, съзнавано и несъзнавано в народната душевност. Пример в това отношение е еволюцията в душевността на основната и най-многобройна прослойка от българския народ – селяните, като основни носители на българската народност. Тяхната сложна и многоаспектна душевност се изменя заедно със стопанските и политическите промени през време на Средновековието, Възраждането и капиталистическото развитие и все пак остава постоянна и монолитна в дълбочина, носителка на основни, типични български качества. Селячеството е изобразено като стабилна издънка, от която израстват останалите прослойки: чиновничеството, еснафството, интелигенцията и др.“ (Зарев, Трифонов, Минкова, 1990).
Като цитираме и приемаме формулировките на акад. П. Зарев, все пак трябва да отбележим, че марксистко-дарвинисткото фрагментиране на историческото развитие на българския народ е най-малкото неубедително в стремежа си да изведе народопсихологическите основания от някаква „на първо място дълбока, базова черта на българите – черта сложна, съставна, най-вече характеропродуктивна, и затова може би е по-точно да я определим като водеща група от характеристични черти на българите. Става дума за това, че в българския национален характер има по-голямо количество елементи, остатъци от патриархално-традиционния начин на живот, от родово-общинния манталитет, от фолклорно-хуманитарните епохи, отколкото в националните характери на развитите съвременни нации“ (Трифонов, Минкова, 1990).
Ами ако – питаме ние – българският народ е бил в основата на тези базисни за останалите етноиди и нации процеси и поради това в неговата колективна памет те са по-отчетливи и по-трайни? Ако именно това е причината тези базисни характеристики да заглъхват бавно, като ехо от балкански екот в дълбините на народната душа, ако и да са неразбрани и неизследвани от науката?
Без да споменаваме дори известните ни достижения на българите в урбанизацията, в изобразителното изкуство, в приложните изкуства, а и дори да забравим за българските азбуки – глаголицата и кирилицата, за календара на българите или за стратегиите им на избягване или печелене на войни, или на гъвкавостта им като политици, нека само да споменем един периферен факт, от недунавска – Волжка България. Такава всъщност за сериозните изследоветели е и Казанската държава на българите – Казанския каганат: „Особено важна духовна роля през тази епоха играе личността на гениалния поет, философ, езотерик и държавник Мохамедяр. Той е роден в 1502 г. в семейството на казанския аристократ хан Мохамед-Амин, но е възпитан в друго семейство, защото родителите му крият неговото раждане, за да му спасят живота (той е реален претендент за Казанския престол). От 1517 до 1536 г. Мохамедяр живее в Персия като изгнаник. Но в 1538 г. се връща в Казан и подарява на Казанския университет Мохаммад-Аламия огромна, съдържаща няколко хиляди тома библиотека. В последствие, тя вероятно изчезва, по време на превземането на Казан от московската войска.
В Казан Мохамедяр създава своите гениални поеми Тухвай мардан (Дар за мъжете) и Нуръ садур (Светлина на сърцата), проявявайки се в тях като изтъкнат хуманист. Историкът с българско самосъзнание Фархат Нурутдинов пише още: „Мохамедяр е избран за ръководител на българското суфистко братство Ел-Хум. Това общество действа в съответствие с древните тангриански, ведически традиции, като поддържа идеята за изначалното равенство на всички хора и за справедливото разпределение на благата между тях. Тези идеи са въплътени в творчеството на Мохамедяр“ (http://www.bulgarite.info/node/4; 19.01.2018).
Както подчертава Ф. Нурутдинов, „българската суфистка идеология запазва редица демократически идеи на тангрианството и затова става фундамент на българския ислям, който забележимо се отличава от исляма на другите страни по света“ (Пак там). Както се отличават оригинал от копие.
„Известно е, че през XV век Московският Кремъл е проектиран и построен по образец на Казанския Кремъл. През XVI-XVII век това строителство е продължено, като дървените сгради се заменят с каменни. Собакината кула на Московския Кремъл повтаря архитектурата на кулата на Сююмбике в Казанския Кремъл. Това показва жизнеността на българското изкуство“, или както пише още С. М. Червонная, „изкуството на Казанското царство се е сформирало на древнобългарска основа и в много области творчеството е непосредствено продължение на художествените традиции на Волжка България. Столетия по-късно изследователите ще нарекат това време Казански Ренесанс, по модела гератски, тимуридски, арменски, китайски Ренесанс. Поразява ни хармонията на това изкуство… „синкретизмът на тази художествена култура, хармоничното развитие на науката, философията (суфизма), литературата, поезията, епиграфиката, ръкописна калиграфия, най-старите зачатъци на книгопечатане и печатна миниатюра…“ (Пак там).
Едва ли народ, способен да възкръсва все по-извисен в духовността си, заслужава пренебрежителното отношение на подражателната про-всякаква си, но очевидно подчернато българофобска наука и да бъде свеждан до маргинален субект с качествата и характеристиките, приписвани неумело на профанската представа за неговата „основополагаща“ селяческа прослойка.
Нужно е да възприемем хипотезата, че българите не са маргиналите на европейското психо-историческо формиране, а – напротив – са носители на неговото фундаментално основание, на неговата първична ведическо-орфическа ментално-технологична матрица, наричана и с термина синархия. По тази причина ще си позволим да коментираме и осветлим посочените от Трифонов и Минкова народопсихологически състояния и „наследство“ на българите, като ги съпоставим с другата, неказионна първопричина; да ги погледнем и като фундамент, и като първична матрица – както за нас, наследниците, така и за останалите евразийски народи.
(Следва)
Публикацията е откъс от „Децата на Змията.Спомените на Последния“ – трета книга (под печат) от трилогията, която включва „Митологията на успеха. Аксиомите на Последния“ (2011) и „Алхимия на живота. Притчите на Последния“ (2015).
