Особености на българския национален характер
В официалната историческа наука, както и в политологията, която прави бързите си крачки след европейските революции в средата на XIX век, се говори за това, че: „Традиционността започва да се разрушава. Основният остатък от това време е копнежът по задружност у българите. Но задружност не е идентично на колективизъм“ (Зарев, Трифонов, Минкова, 1990). Революциите в този исторически отрязък напълват европейските градове с една особена класа – тази на пролетариите, описани от Йожен Сю и Виктор Юго. Марксизмът, родил се по това време, също се занимава с градската беднота, като извежда някакви социални причини и посочва за виновник обезземляването или фалирането на селяните. Нуждата от справяне с епидемията от т.н. опасни класи води и до появата на въпросната политология. Най-общо, официалната наука се стреми и за известно време успява да представи следствията от действието на Библейския проект като естествена еволюция на обществото в капиталистическо. В същото време тази наука игнорира въпроса за неестествената поява на капитализма, най-вече в т.н. Западна Европа. Факт е, че под въздействието на европейските държави в Отоманската империя, а и на други места в Евразия, традиционното отстъпва на „модерното“, а модерността, наричана и капитализъм, се превръща в самоцел. Тя е обслужвана и от набиращата мощ „светска наука“, която прислужвайки на политико-икономическите конюнктури бързо се превръща в новата западна религия. Симбиозата между светската наука и протестантската идеология, облечена в пострелигиозната одежда на модерното, води до редица локални войни, с които се утвърждават и т.н. национални граници, чрез дипломацията на силата. Тогава именно войната става продължение на политиката. Натискът на Запада над „болния човек на Балканите“ – Отоманската империя, води и до изостряне на проблемите пред българските занаятчийски задруги и това поляризира възрожденското ни общество, като го тласка към стихийния отговор – борбата за автокефална църква и по-сетне към националноосвободителните борби. Селячеството тук е периферен проблем и по тази причина българската национална революция има определено градски характер. Поради това вменената като основополагаща селска съставна в народопсихологическото развитие е неправилна. Българската революция е дело на градовете – Клисура, Копривщица, Перущица, Батак, Сопот, Карлово, Калофер, Бяла Черква, Дряново… Селата гледат и мълчат. Очевидно е, че в заключенията на колегите Трифонов и Минкова отсъства именно синкретичното възприемане на българската народопсихология, както и на общобългарската историческа представа за значимост и гордост; отсъства синтез с подсъзнателното, което е фундамент на всичко останало.
Посочените автори правят следната класификация:
ВОДЕЩИ ЧЕРТИ в националния характер на българите са:
- Остатъци от патриархалния начин на живот
Задружност;
Моралност;
Способност за самонадрастване;
Демократичност (на ниво община). - Оцеляващо отношение към себе си, към света
Упоритост;
Търпение;
Предпазливост (усет за опасност). - Дух на отрицание
Докачливост;
Нужда от разтоварване, от отдушник;
Стремеж към перфекционизъм. - Практичност
Пресметлив (но според ситуацията, а не в дългосрочни планове);
Прагматичен; - Респект от публичността
- Отношение към властта и богатството
Уважава служебните роли;
Българинът на власт се големее, бяга от познати. - Отрицателно отношение към самите себе си като българи – антибългаризъм.
Без съмнение, представата за единство и общност, с трайни измерения в народопсихологията на евразийските народи, не би могла да не бъде забелязана от изследователите и да не бъде поставена на първо място в народопсихологическата характеристика и на българите. Но марксистко-дарвинистката подкрепа за хронологичната матрица на Скалигер и Петавиус и наложената впоследствие от Чарлз Дарвин и последователи еволюционна теория за развитие на видовете, но и на обществата на човеците, подвеждат фатално всеки, който се осланя на тях в представянето на някакъв исторически контекст или на тяхната обусловеност от исторически въздействия. В същото време историята на Евразия се оказва все по-дискусионна, а наложените научни представи за нейното развитие толкова по-неубедителни, че самата парадигма на историческото се къса по грубите си, зашити с идеологически конци шевове. Това има пряко отношение към народопсихологията на българите. Защото българите са носители на фундаменталното основание на евразийската цивилизация, неговата технологична матрица, писмеността – българицата – наричана и кирилица, а и глаголическата азбука, за които стана дума в предходната глава. Не е за подценяване и връзката им с исляма и с т.н. арабска азбука, нямаща кой знае колко общо с арабите, както и арабските цифри. По същата причина дефинирането на някаква подчертано етническа, проявявана между българи задружност, различна от общочовешката, е дискусионно. „Задружността на българина и особено на традиционния българин е такова просоциално поведение, което е изградено върху емпатията – автоматично включване в емоционалното състояние на другия, копиране, имитация на това състояние, съпреживяване, съчувствие и съдействие. Тя има важно значение за съгласуване на оцеляването и за предаване на опита от родителското поколение на потомството“ (Трифонов, Минкова, 1990). Разбира се, този натраплив патриархален ракурс вероятно е донякъде верен, но защо ограничаваме пространственото самомнение на българите само и единствено до бащиния род и до оградата около двора на голямата българска фамилия? Нима дори и в официалната история няма достатъчно примери и за прономадската съставка в същността и бита на българина, а и за други важни особености? И ако приемаме, че: „Постоянната „матрица“, която се запазва при трансформациите на времето, сякаш е безсмъртна“ (Зарев, Трифонов и Минкова, 1990), то дали е основателно да я възприемаме като изчерпателна и единствена? Още повече, че идеята за „селячеството, изобразено като стабилна издънка“ (Пак там), от почвата на което прораства всичко останало, също е много дискусионна. В официалната история на българите се говори и за това, че траките оцеляват по планините, славяните се крият в гори и блата, и от скука дишат през екотръбички, докато се цамбуркат из близките блата, за да играят на криеница и с враговете си, и със самодивите в езерата, а българите препускат на полудивите си злобни кончета из евразийските полета, живеят щастливо върху седлата им, яздейки и докато спят, утоляват жаждата си с кобилешко мляко, а глада си – със сушено овче месо. Кой, къде и по каква технология направи оръжието, доспехите, стенобойните им машини, обкова за каруците на обоза им, и най-вече къде и как ги научи на военно дело, география, медицина и логистика?
Коя точно селска действителност хармонира с представата за каменните градски крепости на предците ни, накацали като руини и днес по планинските вериги на България, Карпатите, Урал, Персия/Иран, Афганистан, Индия, Китай, Сибир и Русия? Всички те са известни в „античните писания“ като красиви и пълни с образован народ градове в страната на стотиците градове – Гардарика, описана от абат Мауро Орбини в писмо до Римския Папа (https://www.youtube.com/watch?v=xQdKg2OGZ4c). И как ще защитим и обобщим основанието за цивилизационна субектност на българите, като извеждаме народопсихологическите им корени от „селячеството, като стабилна издънка“, а не от пространната им, като че ли трайно доказана и преобладаваща градска култура?
Известна е представата за цивилизациите като продукт на градските общества, на градоустройството, на технологичната авангардност, на образоваността, а и на писмената юриспруденция, на изкуствата и култовото концентриране на народопсихологическите представи в монументални богослужебни храмове. А това отново е свързано с онова, за което току-що говорихме. За съжаление марксистката представа за еволюцията на обществата, в съчетание с дарвинистката теория за непогрешимата целесъобразност на естествения подбор, който изключва намеса от света на идеите – Мир Слави, води до абсурда да търсим субектността си на цивилизатори, смесвайки я с битността си на хитри, прагматични и оцеляващи с находчивостта си, снишаващи се от време на време селяци. От тази селящина, според съвременната народопсихологическа наука, се е проявило и всичко останало – и положителното, но и повече от него отрицателното; буйно врящо или кротко затаено…, сготвено-недоварено в българския народопсихологически котел. Но бихме опонирали, напротив – българите започват да се превръщат в селяци едва след като загубват авангардното си присъствие в историята на Евразия, някъде след XV век, когато Библейския проект на англосаксите подменя цялата им цивилизационна матрица. И въпреки това, в дълбините на подсъзнателното, те си остават готови за трансформация и изява. Героизмът и волята им по време на Съединението, през Балканските войни и най-вече през двете световни войни показва силата на нагнетената им гордост и нажежената им страст към поредна изява на световната сцена. Защото аршинът им е съпоставим с тази световна мярка, а не с ралото и мотиката.
Можем само да съжаляваме, че предводител на тези велики български мъже и жени е един пропаднал немски аристократ, неспособен да ръководи и да насочи титаничната им жажда за световен реванш. Монарх, затънал в срамни практики и осъдими потребности, свързани пак с тях – Фердинанд Първи Лисицата. Българите се превръщат в селяци и стават за присмех дори у своите си едва след избиването на мъжете им, и то младите и способните, през тези кръвопролитни и нескончаеми безсмислени войни. Смазани от националните катастрофи, демографски уязвени, демотивирани от ограничения национален пазар, ощетени от контрибуции и репарации, но най-вече от несъстоялото се единство на нацията. Чак тогава българите задълбават рала в твърдите синори на собствената си нищета и помръкват за бъдещето си. Едва тогава им остава единствената възможност да оцеляват като селяци и да се съизмерват с нищетата; да са по-малко българи. Но ето как продължават двамата изследователи, пленени от селската символика и земеделските сравнения: „В българския национален характер има по-голямо количество елементи, остатъци от патриархално-традиционния начин на живот, от родовообщинния манталитет, от фолклорно-хуманитарните епохи, отколкото в националните характери на развитите съвременни нации. Това е пласт от черти, които не са концентрирани като грудка, като блок в народопсихичното пространство на българина, нито са еднородни като етап на развитие. Едни са автентично традиционни и противостоящи на новото, други са автентично традиционни, но вече вписани в по-модерни системи, трети са модернизирали своята форма, за да оцелее техният дух, тяхното съдържание, четвърти са модерен плод на старата слава и т.н.“ (Трифонов, Минкова, 1990).
Но нека напомним – който не разбира влиянието на несъзнаваното върху историческото, той не разбира нищо от същността на нещата. Някои видни народопсихолози от първата половина на ХХ век наричат задружността в традиционните български общности колективизъм и смятат, че колективизмът е и отправното начало, и финалът в душевния ламтеж на българина. Тези автори обаче бързо завършват в заниманията си с посочването на т.н. чепат индивидуализъм. Константин Петканов казва, че българинът почва със задругата и свършва сам, разделен дори от собствения си син. „Механизмът на този преход обаче става много по-разбираем, ако си дадем сметка, че задружността и колективизмът са две различни неща и у българина е обилно налице задружността, а колективизмът му е твърде оскъден. Задружността е сантиментална връзка, докато колективизмът е социалноорганизационна. Задружността е неформално, а колективизмът е служебно явление“ (Трифонов, Минкова, 1990). Захласнати да обобщят не кой знае колко лицеприятните народопсихологически черти на постселяшкия образ на българина, изследователите продължават сладкодумната си приказка за чудото на поселячването, с основен субект – историята, и обект – задружният по селско-славянски и благоевско-марксистки маниер българин: „Задружната общност е преди всичко цел сама на себе си, докато колективът винаги има „едно на ум“, някаква функционална насоченост. Разлагането на основите на традиционния живот е първият източник за отклонения, често непремерени и крайни, от духа на задружността.“ Да – ако целта на обясненията им е да подскаже, че за техния българин задругата е средство да излъже, прекара или метне някой извън нея, да! Но задружен означава и пристрастен към осъзнато единство, осъзнат в съпричастността си към всичко, което дори и да е неодухотворено на пръв поглед, всъщност е по своему живо и безценно – и за Твореца, и за творенията му. Задружността има подчертано нетарикатски, неселячески и непатриархален подтекст. Задружността изразява най-вече привързаност. Задружността всъщност е състояние предизвикано и от матриархално чувство. А многоизмерността на майката – като родилка, като природа, като магическа Луна, като пораждащ Космос, е безгранична. Българите на родово-паметно ниво имат представа за задружността като за матричен стълб в народопсихологията си. Те знаят от невръстни кога са здрави пръчките в снопа и защо сама вейката е чуплива. В генетичната им памет задружността е жив спомен за предисторическите, дорелигиозни и неидеологически – ведически времена, онези, свързвани с митичната им Митгард Земята и нейната столица Асгард, градът на духовните водачи на ариите – асите, на които е кръстена и Азия. Защото, да повторим: който не разбира и не отчита подсъзнателното, дори и в историята, няма да разбере нито цивилизационното, нито политическото, ни религиозното.
Когато изследователите се фокусират върху въобразената личност на измисления патриархален субект, се получава следното: „Друга широко дискутирана и приписвана на българската народопсихология характеристика е колективистичният индивидуализъм. При него емоциите, пък и цивилизоваността, балансираността на възприемане на ситуацията, най-често са по-други. Нашият индивидуализъм от периода, който има предвид Константин Петканов, е разположил корените си в традиционната задружност. В този смисъл Петканов е бръкнал в душата на българина, за да хване и много точно да облече в думи един особено характерен за периода възел. Това е деликатен душевен възел, в който задружността се превръща в нетолерантност, а нетолерантността – в отчуждение между хората. Няма достатъчно развита личност, има задружна легитимация, например: „Аз съм от Ивановци, а не аз съм еди-кой си“. Склонността и готовността към задружност не е само наша черта, тук определено има нещо славянско. Подобни елементи има в характерологията на повечето от всички ония нации, които по-късно от водещите страни навлязоха в своя преход от традиционни към модерни общества“ (Трифонов, Минкова, 1990).
Да, драги колеги, славянско. Но славянското е трън, който изниква на нивата на идеологическото, някъде през 1772 г. по официалната хронология. То е свързано с имперския напън на „славяно-немската принцеса“ Екатерина, известна с прозвището Велика, по-сетне, когато е Руска императрица, след като се справя с остатъците на Великата евроазиатска империя и със Степан Разиновия „бунт“. Този епитет ѝ е даден от щедро платените от нея самата немски „академици“ в руската Академия на науките: Баер, Милер и Шльоцер. Същите, които искат от нея смъртно наказание за Ломоносов, заради това, че не приема постулатите им за Руската история. Недопустимо ми се струва да се използват политически термини, за да се пресъздаде етническа автентичност на народопсихологични изследвания. Славещите ведическите си божества арии, а и наследниците им – българите, не са се наричали и не са се изживявали като славяни. По тази причина и не биха могли да участват в етнообразуването на българската народност като славяни нито преди, нито по време, нито по-сетне от героичния ни предтеча Аспарух, защото по това време славяни няма. Българите са именувани в дописките на хронистите, наблюдаващи ги извън общността им, като арии, хипербореи, пеласги, траки, балхики, скити, кимери, утигури, кутригури, хуно-българи, алани, българи…, но не и като славяни. Славни са в битността си на духовни предводители, славят и боговете си от ведическия пантеон, но не са и не са могли да бъдат славяни, защото са много по-древни от възникването и употребата на този политически термин.
„Нормата в живота на традиционния българин е важен елемент на публичното пространство в традиционното общество – това е позицията, интересът, официалното мнение на задружната общност. И защитавайки нормата, българинът чувства зад гърба си опората на тази общност, той не е сам, когато е оръдие на тази общност. Затова е толкова непримирим българинът в спречкванията, защото се старае да стои или си въобразява, че стои на позицията на общоприетото, изхожда от представата за редно у една общност, т.е. че той е на предната линия на една въображаема, абстрактна, „негова“ общност. Общоприетите норми са изтъкали вътрешната ценностно-мотивираща структура на българина, в значителна степен те са изтъкали самата му личност – затова реакцията в защита на нормата, на стандарта е автоматична, незабавна и безпрекословна.
Българинът е:
- състрадателен,
- съпричастен,
- жалостив,
- жертвоготовен,
- свенлив,
- толерантен и т.н.,
но в задружната, състрадателна, съпричастна, жалостива, жертвоготовна, свенлива, толерантна и т.н. среда към врага той е яростен, груб, без никаква пощада, безгранично разрушителен, и всичко това не е противоречивост, а монолитност, две страни на едно и също отношение“ (Трифонов, Минкова, 1990). Изключително точни думи, но в неточен контекст! Излюпеният от вменената му селяшка черупка измислен българин може да е състрадателен, съпричастен, жалостив, жертвоготовен, свенлив, толерантен само ако не е селяк и хитрушко. Само ако осъзнава себе си като личност, а обществото – като жизнена среда, без която не би могъл да съществува, не би имал стойност. Натуралното, откъснато, елементарно земеделие, към което изследователите дърпат на сила за кирливата връв на врата му средностатистическия селяк-българин, за да го закрепостят там, няма нужда от тези изброени добродетели. Очевидно иде реч за нещо необмислено в селската първопричина. Иначе народното творчество не би надарило с такива епитети домашните животни – най-непосредствените и безропотни сподвижници на селяка. Разбира се, че има отклонения, и поради тях не можем да отхвърлим и твърдението, че съществува разлика между мъдростта, възвишеността и естетичността на общностното мислене и простотията, примитивността и подкопаващата мизерия на всекидневното битие. Така в посочения текст има и точни попадения за националния характер, но гледната точка е неточна. От позицията на Критическата психология върху общонародната психика въздействат и много други колективни регулатори на мисленето и поведението. По-важно е да отбележим, че понятието народ в известен смисъл се употребява неправилно. Подсъзнателното у българите пази спомена за дванадесетте духовни водачи на ариите, всеки от които носи титлата нарда. Дванадесетте нарда, събрани в братски магически кръг, формулират визията на общността, която водят в съзвучие с единството на трите ведически свята: Мир Слави, Мир Яви и Мир Прави. Тогава, в условията на осъзнато единство водачите се наричат с думата народ, която се употребява само в множествено число и единствено за консилиума на дванадесетте. Народът не е групата от хора, обединени от етнически характеристики, общи граници или колективна омраза, а е визията за бъдещето на населението, в симбиоза с въздействието на света на мъртвите предци – подсъзнателното, и съобразена с условията на живите наследници в настоящето. В този смисъл народопсихологията се занимава и с идеализираните представи, дори би трябвало да акцентира най-вече върху тяхната регулативна същност. Защото народ означава визията за бъдещето, съчетана с регулативните норми на трите единни свята. По тази причина в този текст се противопоставяме на народофобските определения, защото те противоречат в същността си на представата на предците ни за народ; формират и възможност за отрицание на бъдещето на това, което днес наричаме народ. В този контекст задружността е изразител на представата за единство: на видимото и невидимото; на осъзнатото и подсъзнателното; на жизнената среда и света на предците. Но в същото време българин е този, който приема и твори с оптимизъм бъдещето си.
От веригата черти, започващи със задружността, има три важни характерологични продължения, които са произлезли от историческата задача на българина – да е начело, да предвожда и да задава посоки, да е визионер и реализатор на новаторските си представи. Нека ги разгледаме в тяхната противоречива единност.
Способност за самонадрастване. Това е склонност към заглушаване на собствения интерес, готовност от съпричастие да разбереш другия, да се вживееш в позицията му и в аргументите му; да приемеш неговия поглед и вкус и да забравиш твоя; спонтанно да правиш саможертва. Това също е умението да се погледнеш отстрани, като че ли си другият стоящ насреща ти човек, да се видиш и оцениш и като един от многото – самокритично и реалистично, безпристрастно и жертвоготовно. Да си осъзнал и приел саможертвата си в името на нещо важно не само за теб; да го приемаш като своя втора природа, извираща от връзката ти с общността. Да си изпълнил с духа си и себе си, но и всичко материално и нематериално в твоя свят. Да си и месия, и онзи, който мие краката на сподвижниците и съратниците си. Дори да се слееш с представата си за Господ и да ѝ дадеш нов импулс за развитие. Да си съавтор на Твореца в промяната и Сътворението. Да си спомниш, че някога и същността ти е била неотделима от Бог. Иван Хаджийски казва, като контрапункт, че традиционният българин много трудно поема лична отговорност, че като по правило се крие зад „ние“. За него традиционният българин има личност, но той умира от страх да бъде различен. Страхът на българина е страх да се опълчи срещу най-близките, срещу представата за общоприетото, това е страх пред възможността да бъде изолиран и отхвърлен от общите дела и намерения. Това е страхът на водача преди битка. Защото в дълбочината си българинът си остава биткаджия и авантюрист, за когото не са страшни страдания, мъчения и репресиите, а това да остане сам и непоследван в представата и в борбата му за общовалидни дела. „Традиционният българин стига до психичен оргазъм, когато потъпква духа и проявите на непартньорство, на съжителско неподчинение и неконструктивизъм, на несътрудничество в потока на хуманизирания живот в общностите“ (Трифонов, Минкова, 1990).
А какъв е през останалото време традиционният българин? Или оргазмът му е непресъхващ?
(Следва)
Публикацията е откъс от „Децата на Змията.Спомените на Последния“ – трета книга (под печат) от трилогията, която включва „Митологията на успеха. Аксиомите на Последния“ (2011) и „Алхимия на живота. Притчите на Последния“ (2015).
